О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 560
София, 01.11.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, ІІ-ро т.о. в закрито заседание на двадесет и седми октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Камелия Ефремова
Членове: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
като изслуша докладваното от съдията Е.Стайков ч.т.д. № 1965/2016г. по описа на ВКС, ТК, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274 ал.3 т.1 ГПК, образувано по частната касационна жалба на П. Д. Ж. срещу определение №350 от 7.07.2016г., постановено по в.т.д.№353/2016г. по описа на Пловдивски апелативен съд, ТО, ІІІ с-в, с което е потвърдено определение №715/30.03.2016г. по т.д.№725/2015г. на Пловдивски окръжен съд.
В частната касационна жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно и следва да бъде отменено. Сочи се, че въззивният състав не е взел предвид влязлото в сила определение, постановено по ч.т.д.№755/2015г. на Пловдивски АС, с което е прието, че спорът, предмет на т.д.№725/2015г. на Пловдивски ОС, е преюдициален по отношение на производството по т.д.№439/2015г. на Пловдивски ОС, както и че въззивният съд не е отчел обстоятелството, че разделянето на исковете в отделни производства е станало служебно от Окръжния съд. Твърди се, че неправилно въззивният състав е приел, че е налице идентичност на делата по смисъла на чл.126 ГПК като се посочва, че възможността на ответника по иск по чл.422 ГПК да се позове за нищожност или унищожаемост на договора чрез възражение, не препятства правото му да предяви иск за неговото унищожаване.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поставя следните два процесуалноправни въпроса, за които твърди, че имат обуславящо действие за правните изводи на съда, а именно:
1.„Налице ли е идентичност ли на предмета и на основанието на делото, образувано по иск по чл.422 ГПК за установяването на съществуването на вземане по запис на заповед и инцидентен установителен иск, предявен от ответника, за установяване недействителността на записа на заповед?” и
2.„Възможността на ответника по иск по чл.422 ГПК да се позове на нищожност или унищожаемост на договора /записа на заповед/ чрез възражение, препятства ли правото му да предяви иск за неговото /на договора/ унищожаване?”
В изложението касаторът поддържа, че посочените въпроси се решават противоречиво от съдилищата / предпоставка за касация по чл.280 ал.1 т.2 ГПК/, което твърдение се обосновава с представеното определение №1254/6.10.2010г. по ч.гр.д.№845/2010г. на Пловдивски АС.
В срока по чл.276 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника В. Чудомиров Н., в който се поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Сочи се, че представената от касатора съдебна практика е неотносима за настоящия спор, тъй като същата касае иск срещу каузалните основания, въз основа на които е издаден записа на заповед, а не спор за действителност на самия запис на заповед. Отделно се излагат съображения за недопустимост на частната касационна жалба, както и за правилността на обжалваното определение, което според ответника е съобразено с т.11б и т.11в. от Тълк.решение №4/18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на ВКС, ОСГТК. Претендират се направените от ответника разноски за касационната инстанция.
Върховен касационен съд, ТК, състав на ІІ т.о., след преценка на данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275 ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Неоснователно е твърдението на ответника за недопустимост на частната касационна жалба. Определението на въззивната инстанция, с което се потвърждава първоинстанционно определение за прекратяване на производството, прегражда по-нататъшното развитие на делото по см. на чл.274 ал.3 т.1 ГПК.
С обжалваното пред касационната инстанция определение от 7.07.2016г., въззивният състав от Пловдивски апелативен съд е потвърдил определение №715/30.03.2016г. по т.д.№725/2015г. по описа на Пловдивски ОС, с което е прекратено производството по делото. За да потвърди обжалваното определение, Апелативният съд е приел за установено, че пред Пловдивския окръжен съд е било образувано т.д. № 439/2015г. с ищец В. Чудомиров Н. и ответници П. Д. Ж. и [фирма] с правно основание чл. 422 ГПК след инициирано от ищеца заповедно производство, като предметът на делото е установяване съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение на парично задължение, произтичащо от подписан от ответниците запис на заповед на 01.09.2013 г. за сумата от 50 000 лв. Посочил е, че с отговора на исковата молба по цитираното дело, ответниците са направили възражение за недължимост на сумата по заповедта за изпълнение, респективно по записа на заповед, поради недействителност на едностранното волеизявление, материализирано в записа на заповед /унищожаемост/, както и че наред с това е бил предявен и инцидентен установителен иск, с който се иска установяване на унищожаемостта на записа на заповед. Въззивният съд е отразил, че производството по така предявения инцидентен установителен иск е било отделено в самостоятелно производство, по който иск е било образувано т.д. №725/2015 г. по описа на Пловдивски ОС.
Според въззивния съд предмет на установителния иск по чл. 422 ГПК, въз основа на който е образувано т.д. № 439/2015г. на Пловдивски ОС с ищец В. Н. и ответници П. Ж. и [фирма], е установяване съществуването на вземането по заповедта за изпълнение, респ. по записа на заповед, а предмет на инцидентния установителен иск, а така също и на възражението по т.д.№439/2015г. на Пловдивски ОС, е несъществуването на вземането по заповедта за изпълнение, респ. на записа на заповед, което според съда означава, че по двете дела предметът е идентичен на едно и също основание и е между същите страни. В обжалваното определение е посочено, че при наличието на вече висящо производство, по-късно заведеното дело подлежи на прекратяване, съгласно чл. 126 ал. 1 ГПК, което законосъобразно е направено от първоинстанционният съд. Отделно въззивният състав е направил препращане към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК.
Според мотивите на първоинстанционния съд /към които е препратил въззивния съд/ въпросът за нищожността на записа на заповед засяга пряко неговото съществуване. Този въпрос подлежи на преценка и разглеждане от съда по иска по чл.422 от ГПК, а не в отделно производство, тъй като това води до изместване на предмета на иска по чл.422 във вр. с чл.124 ал.1 от ГПК в производство, различно от образуваното в резултат на заповедното производство, при участието само на единия ответник. Първоинстанционният съд е отчел обстоятелството, че в случая унищожаемостта на записа е въведен като защитно възражение и от двамата ответници по иска по чл.422 във вр. с чл.124 ал.1 от ГПК на основание чл.32 ал.3 от ЗЗД, а не само от ищеца П. Ж. . Съдът е посочил, че по аргумент от т.11в и т.11б от ТР № 4/2013 ОСГТК на ВКС, в производството по установителния иск по чл.422 от ГПК подлежат на разглеждане всички правоизключващи, правопогасяващи и правоизменящи защитни възражения на длъжниците като е допустимо те да ги въвеждат в предмета на делото. С оглед на тези данни съдът е приел, че ищецът няма правен интерес от самостоятелно исково производство и то е недопустимо, тъй като дублира предмета на иска по чл.422 от ГПК и лишава кредиторът от възможността да защити правата си по указания от законодателя ред в производството по предявения установителен иск. Посочил е, че предметът на делото, с което е сезиран, вече е въведен по пътя на защитни възражения в допълнителните отговори като предмет на т.д. №439/2015г. на Пловдивски ОС, поради което не се изисква защитното възражение да се заяви чрез предявен конститутивен иск в отделно производство. Извел е извода, че след като кредиторът вече е предявил искане за плащане – чрез заповед за изпълнение с изпълнителен лист и чрез установяване на правата по чл.422 от ГПК, длъжникът следва в това производство да проведе защитата си чрез възражения, в противен случай те се преклудират, и спорът не може да подновява и да се изнася в друго производство поради забраната на чл.126 от ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване.
Въпросът: „Налице ли е идентичност ли на предмета и на основанието на делото, образувано по иск по чл.422 ГПК за установяването на съществуването на вземане по запис на заповед и инцидентен установителен иск, предявен от ответника, за установяване недействителността на записа на заповед?” не може да обоснове наличието на общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалваното определение. С мотивите на обжалваното определение, както и в тези на първоинстанционния съд, към които препраща въззивния съд, основанието за прекратяване на делото по чл.126 ал.1 ГПК е обосновано именно с идентичността на предмета на спора за установяване съществуването / респ. несъществуването/ на вземане по запис на заповед със спора за установяване валидността /респ. недействителността/ на записа на заповед. Така формулираният въпрос се отнася изцяло до правилността на обжалваното определение, която не може да бъде предмет на проверка в производството по допускане на касационно обжалване.
Не може да обуслови допускане на касация на въззивното определение и въпросът: „Възможността на ответника по иск по чл.422 ГПК да се позове на нищожност или унищожаемост на договора /записа на заповед/ чрез възражение, препятства ли правото му да предяви иск за неговото /на договора/ унищожаване?”. Това е така, защото в мотивите на обжалваното определение, а и в тези на първоинстанционния съд, наред с аргумента за необходимостта в производството по чл.422 ГПК длъжникът да въведе всички възражения, свързани с недействителността на записа на заповед, наличието на предпоставката по чл.126 ал.1 ГПК за прекратяване на производството, е обосновано и с обстоятелството, че в производството по т.д. №439/2015г. на Пловдивски ОС /образувано преди т.д.№725/2015г. на Пловдивски ОС/, ответниците с възражение вече са въвели като предмет на спора недействителността на издадения запис на заповед. В тази връзка въпросът сам по себе си /без отчитане на факта, че възражението за недействителност на записа на заповед е направено в производството по чл.422 ГПК/ не се явява въпрос, обусловил решаващите изводи на съда.
Непосочването на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното определение, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Но дори да се приеме, че поставените въпроси са значими за спора /в частност вторият въпрос като част от обуславящите изводи на съда/, не може да бъде допусната касация на определението, поради липсата на допълнителната предпоставка за това по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. От една страна посоченото и представено от касатора определение №1254/6.10.2010г. по ч.гр.д.№845/2010г. на Пловдивски АС не е относимо за конкретния спор, тъй като предмет на спора, във връзка с който е постановено представеното определение, е прогласяването на недействителността на договора като кауза за издаване на записа на заповед, а не на недействителността на самия запис на заповед като абсолютна търговска сделка. Отделно следва да се има предвид, че по делото няма данни за това, че представеното определение на Пловдивски АС е влязло в сила, така както се изисква в разясненията, дадени в мотивите към т.3 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК.
На основание чл.78 ал.3 ГПК касаторът П. Ж. следва да заплати на В. Н. доказаните разноски, свързани с изготвянето на отговор на частната касационна жалба, които са в размер на заплатеното адвокатско възнаграждение от 600 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.274 ал.3 ал.1 ГПК във вр. с чл.280 ал.1 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №350 от 7.07.2016г., постановено по в.т.д.№353/2016г. по описа на Пловдивски апелативен съд, ТО, ІІІ с-в.
ОСЪЖДА П. Д. Ж. ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] ет.4 ап.54 да заплати на В. Чудомиров Н. ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет.2 ап.5 сумата 600лв. / шестстотин лева/ – разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :