4
определение по гр.д.№ 4508 от 2015 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 560
София, 11.11.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на четвърти ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 4508 по описа за 2015 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. И. Д. срещу решение № 1001 от 04.06.2015 г. по в.гр.д.№ 929 от 2015 г. на Пловдивския окръжен съд, гражданско въззивно отделение, IX граждански състав, с което е потвърдено решение № 72 от 04.03.2015 г. по гр.д. № 571 от 2014 г. на Асеновградския районен съд за допускане на делба на оставен в наследството на И. Й. Д., починал на 27.06.2011 г. и Р. П. Д., починала на 06.01.2011 г., апартамент в [населено място], [улица], вх.А, ет.2, ап.2 между И. Й. Д. и М. И. Д. при равни квоти.
В касационната жалба се твърди, че решението на Пловдивския окръжен съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърди се противоречие на обжалваното решение със задължителна и незадължителна съдебна практика /решение № 64 от 24.02.2010 г. по гр.д.№ 3838 от 2008 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 54 от 03.05.1961 г. по гр.д.№ 36 от 1961 г. на ОСГК на ВС, ППВС № 4 от 30.10.1964 г., т.6 и т.14, решение № 596 от 12.06.1991 г. по гр.д.№ 353 от 1991 г. на ВС, Първо г.о., решение № 507 от 16.01.2015 г. по гр.д.№ 11156 от 2014 г. на Софийски градски съд, решение № 131 от 24.06.2013 г. по гр.д.№ 1075 от 2012 г. на Районен съд-Бяла Слатина, решение от 02.12.2014 г. по гр.д.№ 2094 от 2013 г. на Софийския районен съд, решение № 2397 от 08.04.2014 г. по гр.д.№ 4463 от 2013 г. на Софийския градски съд/ по следните правни въпроси:
1. Представлява ли приемане на наследството с конклудентни действия упълномощаването на другия наследник да получи последната пенсия на наследодателя или това е действие по временното управление и съхранение на наследственото имущество ?
2. Представлява ли приемане на наследството с конклудентни действия ползването на наследствен имот и покъщнината в него, ако наследникът е ползвал този имот и преди откриване на наследството ?
3. Кой носи доказателствената тежест при оспорване на отказ от наследство- страната, която се ползва от отказа или страната, която оспорва този отказ ?
Освен това, според касаторката, произнасянето на ВКС по тези въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В писмен отговор от 14.08.2015 г. ответникът по жалбата И. Й. Д. оспорва същата. Моли същата да не бъде допускана до касационно обжалване и да му се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационното обжалване счита следното: За да постанови решението си за потвърждаване решението на първоинстанционния съд за допускане на делба на процесния апартамент между съделителите М. И. Д. и И. Й. Д., въззивният съд е приел, че съделителят И. Й. Д. притежава по наследство от баща си ? ид.ч. от апартамента. Приел е за неоснователно възражението на съделителката М. Д., че бащата на ищеца и неин брат Й. И. Д. се е отказал от наследството на родителите си, тъй като преди направените изрични откази от наследствата им, Й. Д. е приел тези наследства с конклудентни действия.
Така постановеното решение не противоречи на посочената от касаторката съдебна практика:
1. По първия и втория поставени правни въпроси /представлява ли приемане на наследството с конклудентни действия упълномощаването на другия наследник да получи последната пенсия на наследодателя или това е действие по временното управление и съхранение на наследственото имущество и представлява ли приемане на наследството с конклудентни действия ползването на наследствен имот и покъщнината в него, ако наследникът е ползвал този имот и преди откриване на наследството/: В решение № 64 от 24.02.2010 г. по гр.д.№ 3838 от 2008 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК и в решение № 596 от 12.06.1991 г. по гр.д.№ 353 от 1991 г. на ВС, Първо г.о., постановено по реда на отменения ГПК, както и в решение № 507 от 16.01.2015 г. по гр.д.№ 11156 от 2014 г. на Софийски градски съд, е прието, че наследството може да се приеме както с правни, така и с фактически, конклудентни действия, но те трябва да са такива, че да сочат на непоколебимото намерение на наследника да приеме наследството. Приемането на наследството не може да се предполага, то трябва да бъде ясно и недвусмислено установено. Задължителната съдебна практика, обаче, е категорична, че преценката относно това дали едно наследство е прието с конклудентни действия следва да се прави конкретно по всяко дело след цялостна съпоставка на всички доказателства по делото, както и че едно и също действие /като например декларирането на наследствен имот/ в зависимост от останалите доказателства по делото може да представлява, а може и да не представлява приемане на наследството. В този смисъл са т.6 и т.14 от ППВС № 4 от 30.10.1964 г., в които е прието, че на съдилищата следва да се даде възможност при всеки конкретен случай, след цялостна съпоставка на всички доказателства по делото, свободно да преценяват дали извършените действия сочат на воля за приемане на наследството. Обжалваното решение не противоречи на тази задължителна съдебна практика, тъй като в него съдът е извършил конкретна преценка на извършените от Й. Д. действия с оглед всички събрани по делото доказателства и въз основа на тази конкретна преценка е достигнал до извод, че действията на Д. сочат на непоколебимо негово намерение да приеме наследството на родителите си.
Посоченото решение № 54 от 03.05.1961 г. по гр.д.№ 36 от 1961 г. на ОСГК на ВС, в което е прието, че подаването на декларация за облагане с данък върху наследството, обжалването на определения данък и плащането на данъци сами по себе си още не доказват безспорно мълчаливо приемане на наследството, не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване по две причини: На първо място, това решение е отменено с т.6 от ППВС № 4 от 30.10.1964 г на ОСГК на ВС. На второ място, решението на ОСГК на ВС е напълно неотносимо към настоящото дело, по което съдът не е обсъждал дали бащата на съделителя И. Д.- Й. Д. е подавал декларация и е плащал данъци за наследствата на родителите си, а е приел, че други негови действия сочат на мълчаливо приемане на тези наследства.
За решение от 02.12.2014 г. по гр.д.№ 2094 от 2013 г. на Софийския районен съд, решение № 131 от 24.06.2013 г. по гр.д.№ 1075 от 2012 г. на Районен съд-Бяла Слатина и решение № 2397 от 08.04.2014 г. по гр.д.№ 4463 от 2013 г. на Софийския градски съд няма доказателства да са влезли в сила, поради което не представляват съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК и съответно не могат да послужат като основания за допускане на касационно обжалване.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по първите два посочени правни въпроса, доколкото по тях има задължителна съдебна практика /посочената по-горе/, на която обжалваното решение не противоречи и от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяна на тази практика.
2. Третият поставен от касаторката правен въпрос /кой носи доказателствената тежест при оспорване на отказ от наследство- страната, която се ползва от отказа или страната, която оспорва този отказ/ не може да обоснове допускане на касационното обжалване, тъй като не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, както бе разяснено това понятие в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, тоест не е правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение: Съдът е допуснал делбата при равни квоти между касаторката М. Д. и нейния племенник И. Д. не защото е приел, че някоя от страните по делото, въпреки че носи доказателствената тежест затова, не е доказала оспорването на изричните писмени откази на Й. Д. от наследствата на родителите му И. Д. и Р. Д., а поради това, че е доказано, че преди тези изрични откази Й. Д. е осъществил действия, които несъмнено сочат на намерение да приеме наследствата на родителите си.
Предвид на всичко гореизложеното, обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторката дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 200 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1001 от 04.06.2015 г. по в.гр.д.№ 929 от 2015 г. на Пловдивския окръжен съд, гражданско въззивно отделение, IX граждански състав.
ОСЪЖДА М. И. Д. от [населено място], [улица], вх.А, ет.2 да заплати на И. Й. Д., действащ със съгласието на майка му К. Х. М., от [населено място], [улица] на основание чл.78 ГПК сумата 200 лв. /двеста лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.