О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 560
гр. София, 19.12.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото съдебно заседание на осми декември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря……………………………………………………. и с участието на прокурора, …………………………………………..като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. т. д. № 1740 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по съвместната частна касационна жалба с вх. № 9495/28.VІ.2016 г., подадена от жителите н [населено място] И. Т., С. С. Т. и И. С. Т. чрез общия техен процесуален представител по пълномощие от АК-Пловдив против определение № 1716 на Софийския апелативен съд, ГК, 7-и с-в, от 18.V.2016 г., постановено по гр. дело № 2374/2015 г., с което са били оставени без уважение исканията им с правно основание по чл. 250 ГПК и съответно по чл. 248, ал. 1, предл. 1-во ГПК: за допълване на постановеното по същото дело решение № 261/10.ІІ.2015 г. по техния пряк иск /с пр. основание по чл. 226, ал. 1 КЗ-отм./ както с произнасяне по съществото на претенцията за законна лихва върху вече изплатеното в хода на процеса застрахователно обезщетение, така и в частта му за направените съдебно-деловодни разноски, вкл. изплатен адвокатски хонорар.
Оплакванията на тримата частни касатори са в смисъл, че „простото и тесногръдо тълкувание на въззивната инстанция води до липса на правосъдие, което е недопустимо, а и не следва фрапантната грешка на първоинстанционния съд да бъде подминавана с лека ръка, при положение, че срещу издадения съдебен акт има депозирани и молба, и жалба”. С оглед това частните касатори Д., С. и И. Т. претендират отменяване на атакуваното въззивно определение и постановяване на съдебен акт по съществото на исканията им с правно основание по чл. 250 ГПК и по чл. 248, ал. 1, предл. 1-во ГПК от настоящата инстанция или, алтернативно – връщане на делото на първостепенния съд, който да се произнесе по тях.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частната касационна жалба подателите й обосновават приложно поле на частното касационно обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното определение САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в осем, постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на отделни състави от неговите гражданска и търговска колегии, по следния процесуалноправен въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да даде адекватна правна защита и да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба възражения на жалбоподателя?”
Според тримата частни касатори отделно от това следвало „да бъдат зададени” следните пет въпроса от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1./ „След като съдът постановява, че вече се е произнесъл по направеното в исковата молба искане, следва ли да се приеме, че е извършено тълкуване-разяснение на постановения съдебен акт, а не допълване на решението?”;
2./ „След като първоинстанционният съд е извършил тълкуване, а не допълване на решението, следва ли да се приеме, че няма произнасяне по подадената молба и съдът трябва да се произнесе по нея?”;
3./ „След като съдът е постановил в съдебния си акт, че вече се е произнесъл по този въпрос, следва ли да се приеме, че въззивната жалба по основното решение дава основание на второинстанционния съд да се произнесе по всички направени възражения, които са били отхвърлени с първоинстанционното решение?”;
4./ „Ако се приеме, че с постановеното решение по чл. 250 ГПК първоинстанционният съд е допълнил своето решение, което означава, че е отхвърлил претенцията за лихви и разноски на ищците /на настоящите трима частни касатори – бел. на ВКС/, следва ли въззивният съд да се произнесе по всички възражения в жалбата?”;
5./ „Непроизнасянето по направените във въззивната жалба възражения водил ли до липса на правосъдие?”
Ответното по касация [фирма]-София не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на частното касационно обжалване, нито по основателността на бланкетно формулираното оплакване за неправилност на атакуваното въззивно определение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред САС, настоящата съвместна частна касационна жалба на Д., С. и И. Т. от [населено място] ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните:
За да отхвърли исканията на настоящите трима частни касатори с правно основание п чл. 250 ГПК, Софийският апелативен съд е могъл да констатира, че срещу постановеното в пр-во по чл. 250 ГПК решение на първостепенния съд от 16.ІІІ.2015 г. не е била подадена въззивна жалба от Т. срещу обективирания в него отказ на СГС да допълни решението си по иска им с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, посредством присъждане и на законната лихва върху вече изплатените им в хода на процеса обезщетения от страна на ответното [фирма]-София. Отделно от това отказът на САС да уважи искането по чл. 248, ал. 1, предл. 1-во ГПК е бил мотивиран с това, че с решението по делото в полза на въззивниците Д., С. и И. Т. са били присъдени разноски в размер на 666.66 лв. за първата от тях и по 1140 лв. за всеки един от останалите двама, които суми са припадащите им се части от изплатен от тях в хода на пр-вото пред въззивната инстанция хонорар за един техен адвокат от АК-Пловдив.
В тази връзка по необходимост се налага извод, че нито едно от посочените и приложени към изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК по настоящата частна касационна жалба осем решения на отделни състави от ГК и ТК на ВКС, които са били постановени по реда на чл. 290 ГПК, не разрешава същия правен въпрос като релевирания от тримата частни касатори при обосноваване наличието на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол. Напротив, решение № 93/6.VІІ.2010 г. на І-во т.о. на ВКС по т. д. № 808/09 г. категорично е в смисъл, че съдът е задължен да се произнесе по съществото на всички въведени в предмета на делото възражения срещу съдебно предявеното вземане на ищеца, „които са от значение за изхода на спора”, а според Р. № 99/22.VІ.2015 г. на І-во г.о. на ВКС по гр. дело № 6817/2014 г. въззивният съд има задължението да изготви собствени мотиви, когато въззивната жалба е мотивирана „и в нея е направен изричен довод за частична недопустимост на първоинстанционното решение”. В заключение, задължение за въззивния съд да се произнася буквално по всички наведени във въззивната жалба възражения на жалбоподателя не произтича и от решение № 122/28.ІІІ.2012 г. на ІІ-ро г.о., постановено по гр. д. № 955/2011 г., където релевантният правен въпрос е бил относно това, че съответният първоинстанционен съд е длъжен да се произнесе по предявения иск с оглед наведените в исковата молба твърдения за осъществили се факти и обстоятелства, „имащи значение за съществуването на спорното право”.
Относно предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК:
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело №І 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в съответния акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка от цитираното тълкувателно решение, че релевантният материалноправен и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Нито един от петте въпроса, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към частната касационна жалба във връзка с тази предпоставка за допустимост на касационното обжалване няма характеристиката на такъв, който да е бил от значение за изхода по конкретното дело. Напротив, всички те са с изцяло хипотетичен характер – „зададени” от частните касатори, но не и предмет на произнасянето на въззивния съд с атакуваното определение. В заключение, погрешното отъждествяване на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, от една страна, с основания за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1716 на Софийския апелативен съд, ГК, 7-и с-в, от 18.V.2016 г., постановено по гр. дело № 2374/2015 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1
2