ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 560
София, 22.06.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети май две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.С. гр. дело № 2174 по описа за 2016г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на юрисконсулт Д.Н. като процесуален представител на [фирма] С. срещу въззивното решение на СГС от 20.І.2016г. по в.гр.д. № 4294/2015г.
Ответницата по касационната жалба А. Д. Й. от С. в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат В.Т. е заела становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок и от страна, имаща право и интерес от обжалването.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 20.І.2016г. СГС е отменил решението на СРС от 04.ХІІ.2014г. по гр.д № 7202/2014г. в частта за присъждането на законна лихва, считано от предявяването на иска, и часично за разноските и вместо него е постановил друго, с което е осъдил [фирма] да заплати на А. Д.Й. законна лихва върху сумата 100000лв., считано от датата на увреждането 10.ІХ.2013г. до окончателното изплащане; обезсилил е първоинстанционното решение в частта, с която дружеството е осъдено да заплати на Й. 4258.50лв. обезщетение за забава за периода 10.ІХ.2013г. – 09.ІІ.2014г., и е потвърдил решението в частта, с която на Й. са присъдени 100000лв. обезщетение за неимуществени вреди вследствие на претърпяна от Т. Хр.Р. на 30.VІІІ.2013г. трудова злополука, довела до смъртта му на 10.ІХ.2013г.
За да постанови решението, въззивният съд е приел за установено наличие на трудово правоотношение между пострадалия Т.Р. и ответното дружество, и трудова злополука, настъпила на 30.VІІІ.2013г., вследствие на която ищцата претърпяла неимуществени вреди – болки и страдания от смъртта на Р., установени с гласни доказателства. Ищцата е била във фактическо съпружеско съжителство с пострадалия и е в кръга на лицата, имащи право на обезщетение по чл.200 КТ, позовавайки се на т.2 от ППВС № 5/1969г. и на т.2 от ППВС № 4/1961г. По приложението на чл.201 ал.2 КТ са изложени съображения, че в практиката единно се приема като основание за намаляване на обезщетението само това, при което е налице виновно допринасяне за настъпване на увреждането при подчертано субективно отношение – груба небрежност, съответстваща на самонадеяност; че според практиката на ВКС груба небрежност е налице, когато пострадалият е предвиждал настъпването на неблагоприятните последици, но се е надявал, че няма да настъпят или че ще ги предотврати; че се приема, че грубата небрежност е тежко нарушаване /от работника/служителя/ на дължимата грижа при положение, че е могъл да я съблюдава в конкретната обстановка, каквото обикновен човек, поставен в същата обстановка, не би могъл да допусне. Направен е извод, че със събраните по делото писмени и гласни доказателства първоинстанционният съд правилно е приел, че не е установено съпричиняване от пострадалия на вредоносния резултат /изводът за наличие на груба небрежност не може да се основава на предположение; не се установява конкретно нарушение с протокола на комисията към НОИ за резултатите от разследването на злополуката, в който като причина за нея е посочено вероятно отклонение от поставената задача и извършване на дейности, създаващи предвидима опасност; свидетелите А. и Г. не са имали пряка видимост към пострадалия и дейността и поведението му при настъпване на злополуката/, т.е. той не е допуснал груба небрежност.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът иска произнасяне от ВКС в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпросите „налице ли е груба небрежност от страна на пострадалия, с оглед на което да се намали следващото се обезщетение”, и „точното тълкуване на понятието „груба небрежност” с оглед критериите, по които се определя размера на обезщетението, в противоречие ли е с практиката на ВКС”. Произнасянето се иска, за да се даде отговор дали грубата небрежност следва да се разглежда като форма на вината, съответстваща на самонадеяността по смисъла на наказателното право, или като неполагане на дължимата грижа, която би положил и най-небрежният човек, за изпълняване добросъвестно на задължения по трудово правоотношение.
ВКС на РБ намира, че първият поставен в изложението въпрос не обосновава допускането на касационно обжалване, защото не отговаря на основното изискване по чл.280 ал.1 ГПК. Въпросът е фактически и е относим към основанията за касационно обжалване по смисъла на чл.281 ГПК, по каквито касационният съд се произнася, ако касационно обжалване бъде допуснато. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване е произнасянето от въззивния съд по материалноправни и/или процесуалноправни въпроси, обусловили решаващите му изводи по спора.
Не следва да бъде допускано касационно обжалване и по втория поставен от касатора материалноправен въпрос, защото произнасянето от касационния съд по него не би било от значение за изхода на делото. Оплакване във връзка с извода на първоинстанционния съд по приложението на чл.201 ал.2 КТ /че не всяко нарушение на правилата за безопасност на труда обуславя приложението на тази разпоредба, а само субективното отношение на пострадалия, довело до осъществяване на груба небрежност като елемент от неговото виновно действие – извършено със съзнание за възможното настъпване на вредоносни последици и самонадеяно отношение към съществуващата опасност от тяхното настъпване/ касаторът не е заявил във въззивната си жалба. Оплакванията му във връзка с възражението за съпричиняване /тъй като пострадалият се отклонил от зоната, определена и обезопасена за работа, и по този начин предизвикал „късо съединение”/ са само за необоснованост на извода, че по делото не е установено конкретно нарушение на правилата за безопасност, допуснато от пострадалия. С оглед на това и съобразно чл.269 ГПК произнасянето от въззивния съд в теоретичен план относно елементи от субективен характер във фактическия състав на разпоредбата на чл.201 ал.2 КТ не е обусловило решаващ изхода на спора негов извод. Произнасяне по въпрос, относим към формирания решаващ извод във въззивното решение, че със събраните по делото писмени и гласни доказателства не е доказано извършването на действия от пострадалия в нарушение на определените правила за безопасност на труда, с което да е допринесъл за трудовата злополука, респективно, да е съпричинил вредоносния резултат, касаторът не сочи като основание за допускане на касационно обжалване, а с оглед диспозитивното начало в гражданския процес такъв въпрос не може да бъде съобразен от касационния съд служебно.
Изложените съображения налагат извод за липса на предвидените в чл.280 ал.1 ГПК предпоставки, поради което касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответницата по касация следва да бъдат присъдени 2647.50лв. разноски за настоящата инстанция по представения договор за правна защита и съдействие от 09.V.2016г. и списък по чл.80 ГПК.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ГО, ІІ-Д въззивен състав, от 20.І.2016г. по гр.д № 4294/2015г.
ОСЪЖДА [фирма] С. да заплати на А. Д. Й. от С. 2647.50лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: