О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 560
София, 23.10.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 22 октомври две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 3780 /2014 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. И. Т. против решение от 28.08.2013г. по гр.д.№ 6268/2009г.на СГС, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 11706/2006г. на Софийски РС. С последното е отхвърлен предявеният от П. И. У., М. Г. А. и касаторката срещу ИА”Социални дейности на Министерство на отбраната”, чийто правоприемник в процеса е Изпълнителна агенция „Военни клубове и военно почивно дело” иск по чл. 108 ЗС за ревандикация на следните два недвижими имота, находящи се в [населено място] кв. Л.: УПИ № 527 в кв. 145 с площ 1285 кв.м. и УПИ 528 в кв. 145 с площ 5246 кв.м.
В тази касационна жалба се прави оплакване за противоречие с материалния закон – ЗВСОНИ, защото предпоставките за реституция не са преценявани към момента на влизането му в сила, за допуснати съществени процесуални нарушения, тъй като не са обсъдени всички относими към спора обстоятелства, доказателства и доводи и за необоснованост на извода, че имота не подлежи на ресдтитуция защото е публична държавна собственост. Конкретните оплаквания са свързани с това, че съдът не е мотивирал дали към влизане в сила на ЗВСОНИ имота е бил публична държавна собственост, че УБО, на което е бил предоставен имота е закрито към 1991г. и негов правоприемник е НСО, на което имота не е предоставян за стопанисване, а отреждането към този момент е за Софийски градски комитет на Б., а това не е държавно учреждение и не изпълнява властнически функции. Развито е оплакване, че не е отчетено, че е било постановено деактуване и след това имота е обявяван за публична държавна собственост и дали поради това се касае за ново отчуждаване и как следва да се получи пазарната равностойност на имота в този случай щом няма заповед за последващо отчуждаване. Основният довод е, че реализирането на обществено мероприятие е основание да не се реституира отчуждения имот по ЗВСНОНИ, а не по ЗВСОНИ и че е възможно отделяне на процесните два имота, за които не е доказано, че са застроени, или заети от съоръжение.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 от ГПК са формулирани единадесет материално правни въпроси и два процесуални въпроса.
Касационна жалба е подадена и от М. Г. А. и П. И. У. заедно с първата касаторка, в която се прави оплакване за противоречие с материалния закон – чл. 1 е 2 ЗВСОНИ и чл. 2, ал.1 ЗОСОИ, за допуснати процесуални нарушения при обсъждане на доказателствата и разпределение на доказателствената тежест предвид оспорването на актовете за държавна собственост от 1961 и 2000г., за необоснованост на извода, че имота е бил публична държавна собственост към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ, тъй като към този момент не се е ползвал от държавно учреждение за упражняване на властническите му функции. Като необоснован е посочен и извода, че целият терен обслужва и е необходим за функционирането на резиденцията.
В изложението към тази жалба са формулирани два въпроса.
Ответниците по касация оспорва допускането на въззивното решение до касационен контрол с подробни възражения по всеки отделен въпрос.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
Ищците са наследници на И. К., починал на 03.01.1958г. Наследодателят е купил с н.а. № 26,т.VІ/1915г. застроено и незастроено место от 15 776,82 дка., а по скица при продажбата – 14 776,82 дка., което по първия кадастрален и регулационен план от 1921г. е заснето като имоти 123, за който е отреден п. І от кв. 145, имот 130, за който са отредени парцели ХХІІ от кв. 154 и ХХІІІ от кв. 153, и имоти 131 и 132, за които в съсобственост е отреден парцел ХХІV от кв. 153, само за имот 131 са отредени парцели ХХ и ХХІ от кв. 153, а само за имот 132 са отредени парцели І,ІІ,ІІІ,ІV,V,VІ от кв. 147 и п. ХХІ от кв. 151. През 1940г. за оформяне на улици са отчуждени части от тези имоти. Предмет на спора са парцели І,ІІ,ІІІ,ІV,V и VІ, от кв. 147, отредени за имот 132 и парцел І-123 от кв 145, които попадат сега в очертанията на резиденция „Л.”. По плана от 1950г. първата група от шест парцела от кв. 147 са заснети като един имот с пл. № 1 с площ 5923 кв.м. а другия парцел І-123 е заснет като имот с пл. № 5 с площ 1270 кв.м. По ЗОЕГПНС с ПМС № 84/06.04.1949г. е отчужден от И. Г. К. имот 132, за кото са отредени шест парцела – І,ІІ,ІІІ,ІV,V,VІ от кв. 147, за което е съставен ДС № 3736 и парцел І от кв. 145, за което е съставен АДС № 396/02.08.1949г. с площ 961 кв.м., но парцела е реално с площ 1350 кв.м. В този АДС е отразено, че имота е предоставен за стопанисване на О. ”Софжилфонд”. Видно от писмо № 13-3073/19.09.1961г. теренът е отреден за обществени нужди със заповед № 667/12.11.1951г. и върху него е изградена представителна сграда /л. 60 от делото на РС/. От заключението на в.л. Б. на л. 103-106 от делото на СГС е видно, какви сгради са изградени в имота. Една от сградите, строена 1029г. в югоизточния край, предмет на отчуждаване е запазена и се полза и сега като обслужваща сграда. На 25.09.1961г. е съставен АДС № 4149, с който е актуван общо терен с площ 58,800 дка., върху който е построена представителна сграда, предоставен от 01.01.1956г. на МВР-УБО. Със заповед № 54931.12.1980г. терена е преотреден за резиденция, а със заповед № 436/01.11.1982г. – преотреждането е за Софийски градски комитет на Б., а по плана от 1994г. отреждането е за резиденция. Сега имотите попада в парка на „Резиденция „Л.”.
Със заповед № РД-57.689/222.09.1997г. на кмета на Столична община са деактувани имотите по АДС № 396/02.08.1949г. и № 3736 и е наредено те да се предадат на наследници на И. Г. К.. Със заповед № РД-09-033 от 10.02.1998г. е подпълнен плана с реституираните имоти, заснети като пл. № 528 от кв. 145 с площ 5 246 кв.м., идентичен с бивши парцели І,ІІ,ІІІ,ІV,V,VІ от кв. 147 и имот 527 с площ 1285 кв.м., съответстващ на бивш п.І – от кв. 145 по плана от 1950г.
Преди това с Решение на МС № 78/05.03.1993г. е предоставено безвъзмездно на Министерство на отбраната стопанисването и управлението на Резиденция „Л.”. Това право е отнето от МО с Решение на МС № 1050 от 29.12.1997г. и е предоставено на МС. На 19.05.2000г. е съставен АДС /публична/, с който на основание чл.2, ал.2 т.2 ЗДС е актувана резиденция „Л.” с терен 59,200 дка., ведно с построените върху него сгради. С решение № 488/17.07.2002г. е отнета поради отпаднала необходимост резиденцията и имота е предаден за стопанисване на Министерство на отбраната за държавни представителни нужди, считано от 01.09.2002г.
За изясняване на въпроса дали върху имоти 527 и 528 има подземни и надземни съоръжения е била допусната СТЕ с вещо лице от списъка с достъп до класифицирана информация, но заключението е общо и възпроизвежда информация, която трети лица, работещи с такава информация са дали устно на вещото лице. Според тази информация, под имот 528 попада фортификационно съоръжение. Документи за него и точното му ситуиране обаче са секретни и не са приети като доказателства.
Въззивната инстанция е приела, че още към 1954г. е реализирано общественото мероприятие сграда и парк. Сега то представлява комплекс „резиденция Л.”, който е в архитектурно и композиционно единство и с оглед това си предназначение не подлежи на реституция и терена независимо дали под него има, или не съоръжения. Допълнително е изложено и съображение, че имота е публична държавна собственост, което също е пречка за реституцията му предвид мотивите към Решение № 4/11.03.1998г. по к.д..№ 16/1997г. на КС, според което имотите – публична държавна собственост са изключени от приложното поле на реституцията по ЗВСОНИ и ЗОСОИ, което в последствие /през 2009г./ е прието като правна норма – чл.7, ал.4 ЗДС. Обстоятелството кога имота е станал публична държавна собственост има значение само за начина на обезщетение – с компенсаторни бонове, или по пазарни цени, но реституцията е изключена.
По въпросите, по които се иска допускане до касация с изложението към първата касационна жалба:
Първите три поставени въпроса са свързани. Те са 1. от значение ли е за настъпване на реституционния ефект за одържавеното по ЗОЕГПНС имущество реализацията на общественото мероприятие, за което имота е отреден след отчуждаването щом е възможно обособяването му технически и имота не е засегнат от строителство. 2.при преценка възможността за обособяване на самостоятелен имот от целия отчужден по ЗОЕГПНС, съдържанието на мероприятието ли е от значение, или какво е буквалното тълкуване на думата, с която е назовано това мероприятие. 3.промяната на предназначението пречка ли е за реституция по ЗВСОНИ. По тези три въпроса се твърди противоречие със задължителната съдебна практика.
Въззивното решение не противоречи на ТР № 1:1995г., с което е прието, че промяна на предназначението не е пречка за реституцията, тъй като в случая съдът не е отхвърлил иска на това основание. Действително с това ТР е прието, че ако след извършено застрояване е останала свободна незастроена част, от която може да се образува самостоятелен парцел по правилата на З., тази част се реституира. Настоящия случай обаче не е такъв защото процесните два терена са част от реализиран парк към сградата „резиденция” и обслужващите я други сгради и той е функционално цяло с тях. Касае се за единно мероприятие, което не може да се разглежда отделно поради което процесните два терена не могат да се обособят от останалата част на парка. Затова по тази група въпроси не следва да се допуска касационно обжалване. С ТР № 6/2006г. е прието, че ако в резултат на благоустройствени мероприятия имота е трансформиран, той подлежи на реституция само ако може да се обособи като самостоятелен обект съобразно нормативите за устройство на територия. За имот 527 това не се установява, защото няма излаз на улица макар в единия си край да е съвсем близо до такава. За този имот и за имот 528 невъзможността от обособяване е свързана с това, че ще се накърни функционалната цялост на резиденцията като общ комплекс от сгради и парк към тях дори да се приеме, че под тях няма съоръжение. Цитираната от касаторите съдебна практика касае хипотези, когато останалата част от отчуждените имоти не е застроена и не е заета от реализирано обществено мероприятие, т.е. не е необходима за функционирането на реализираното строителство. Настоящият случай не е такъв до колкото се касае за обект със специфично предназначение. Не е налице свободна площ. Отчужденият по ЗОЕГПНС имот сега е част от друг имот, на който сградите и озеленения терен, оформен като паркова среда са единно цяло. В този смисъл имота не съществува във вида, в който е бил отчужден по ЗОЕГПНС.
Четвъртият въпрос е дали отреждането на процесния имот за обществено мероприятие е пречка за настъпване на реституционния ефект, или е необходима преценка дали при отделяне на възстановения имот ще се достигне до невъзможност останалата част от имота да обслужва обществени потребности, за които имота е отреден. Касаторите се позовават на Р № 151 от 04.05.2012г. ІІ гр.о., с което е прието, че преценка се извършва с помощта на СТЕ, но и в него е прието, че ако реализираното обществено мероприятие засяга целия имот, реституционния ефект не настъпва. В случая е ясно, че двата процесни имота са част от реализираното обществено мероприятие резиденция „Л.” – представителна сграда, обслужващи сгради и озелняване и попадат изцяло в него.
Петият въпрос е към кой момент се преценяват предпоставките за реституция по ЗВСОНИ. Съдебната практика без противоречие приема, че за първата група основания за реституция, очертани с първоначалната редакция на ЗВСОНИ, предпоставките за реституция се преценяват към момента на влизането му в сила, а за разширените нови основания, приети с изменението на този закон в сила от 23.11.1997г. – предпоставките се преценяват към този момент. За процесните два имота отчуждени по ЗОЕГПНС предпоставките за реституция се преценяват към 1992г. Действително съдът е взел предвид, че имота е публична държавна собственост, като се е позовал на решения на МС № 78/1993г. и № 1050/1997г., но тези аргументи са изложени само като допълнителни, а основния мотив е, че имота попада в реализирано като комплексно обществено мероприятие, представен е на държавно учреждение – МВР и има представителни функции. Вярно е, че към 1992г. по плана, действащ към този момент имота е бил отреден за Софийски градски комитет на Б., Това обаче е отреждане по плана, което е различно от предоставяне за стопанисване и управление. В АДС № 4149 от 1961г. е отразено, че имота е предоставен на МВР-УБО. /л. 71 от делото на РС/ Към 1992г. може да не съществува УБО, но МВР съществува. Затова не е от значение, че след закриване на НСО няма нарочен акт, който да предоставя имота за стопанисване и управление на правоприемника на УБО – НСО, или на друг субект, който се занимава с аналогична дейност. Предназначението на имота – за резиденция се е запазило същото както преди 1992г., така и при влизане в сила на ЗВСОНИ.
С цитираното от касатора Р № 1057/27.11.2008г. по гр.д.№ 4048/2007г. ІV гр.о. е прието, че не е станала публична държавна собственост подлежащата на реституция по ЗВСОНИ част от имота, тъй като държавата не може да се разпорежда с тази част. С обжалваното въззивно решение обаче е прието, че процесните две имота не са подлежали на реституция поради това, че не съществуват във вида, в който са отчуждени, а сега са част от реализирано обществено мероприятие, функционално свързано като сгради и озеленяване. Затова цитираната практика е неприложима.
Седмия въпрос е преценката дали един имот е публична държавна собственост въз основа на законите предпоставки за това ли се прави, или с оглед наличието на акт за публична държавна собственост и дали предназначението на един имот е от значение за определяне характера на държавната собственост, или е достатъчно съставянето на акт за публична държавна собственост. С решение № 19/21.12.1993г. по к.д.№ 11/1993г. на КС е прието, че публична държавна собственост имат само субектите, които упражняват властнически правомощия. Другият критерий е предназначението на имота – използването му в обществен интерес. Извън обектите, изброени в чл. 18, ал.1 от Конституцията, други имоти публична държавна собственост могат да се определят само със закон. С решение № 448/07.02.2011г. по гр.д.№ 206/2010г. ІІ гр.о. е прието, че статутът на имота като публична държавна собственост се определя от това дали се използва от субект с властнически правомощия за изпълнение на тези функции и в обществен интерес. Статутът на имотите като публична държавна собственост не се определя от това дали за тях е издаден акт за публична държавна собственост, защото тези актове само констатират това. Процесният имот е актуван за публична държавна собственост на основание чл.2, ал.2 т.2 ЗДС с акт на 19.05.2000г. Във всички редакции на този текст до изменението му със ЗИДЗДС ДВ бр. 32/2005г. за публична държавна собственост са обявени имотите – държавна собственост, предоставени на ведомствата за изпълнение на функциите им. В тези редакции на текста не се изисква решение на МС. Изискването да има Решение на МС за определянето на имота като публична държавна собственост е въведено по-късно с изменението на ЗДС /ДВ бр. 32/2005г./
Така по силата на закона и предоставянето на имота на държавно учреждение през годините, каквото е МВР, МО и МС имота е станал публична държавна собственост. По делото са представени АДС от 1961г., в който е отразено предоставянето на имота за стопанисване и управление на МВР-УБО, Решение на МС № 78/05.03.1993г., с което е предоставена безвъзмездно на Министерство на отбраната стопанисването и управлението на Резиденция „Л.”, Решение на МС № 1050 от 29.12.1997г., с което това право е отнето от МО с и е предоставено на МС. Така изводът, че имота е станал публична държавна собственост не е формиран само въз основа на съставеният на 19.05.2000г. АДС /публична/, а въз основа на цитираните писмени доказателства, съставляващи удостоверителни документи. Затова и по този въпрос не следва да се допуска касация.
Осмият въпрос е относно приложението на чл. 2, ал.7 ЗОСОИ от 1997г. и чл.7, ал.4 ЗДС в сила от 2009г. по отношение на имот, попадащ в приложното поле на ЗВСОНИ от 1992г. и имат ли посочените норми обратно действие, което заличава действието на реституционния закон, или с влизане в сила на тези норми се извършва одържавяване на имота по силата на закона и възниква отношение за обезщетение, тъй като ЗВСОНИ не поставя изискване имота да не е публична държавна собственост?
Относно реституирането на публична собственост по реда на ЗВСОНИ в т. 9 от Решение № 4 от 11.03.1998 г. к. д. № 16/1997 г. КС на РБ е приел, че реституцията преструктурира собствеността – държавна и общинска, в собственост на физически и юридически лица, но само в рамките и обхвата на частната собственост. Реституцията не засяга публичната държавна и общинска собственост, защото публичната собственост обслужва определени конституционни интереси и е защитена от Конституцията. Това разбирането е възприето и в съдебната практика, която по аргумент от чл. 2, ал. 1 ЗОСОИ третира характера на имота като публична държавна или общинска собственост, като пречка за възстановяване на собствеността по реда на ЗВСОНИ. / Р № 184/03.08.2012г. по гр.д.№ 1319/2010г. ВКСС І гр.о., съд – Р № 168 от 30.03.2011 г. по гр. д. № 392/2010 г. на I г. о., Р № 881 от 22.12.2010 г. по гр. д. № 1202/2009 г. на I г. о., Р № 391 от 21.07.2011 г. по гр. д. № 881/2009 г. на II г. о., Р № 22 от 21.02.2012 г. по гр. д. № 693/2011 г. на II г. о. Р № 61:26.05.2014г. по гр.д.№ 7685/2013г. на ВКС ІІ гр.о. При възстановяване на собствеността върху имоти по реда на ЗВСОНИ въпросът дали към момента на влизането му в сила имотът е публична или частна собственост на държавата или общините не стои, тъй като реституцията по него зависи от фактическото му състояние – съществуването на имота във вида, в който е бил към момента на отчуждаването. С приемането на разпоредбите на чл. 7, ал. 4 ЗДС е даден изричен законодателен израз на извличаното дотогава по тълкувателен път разрешение на въпроса подлежат ли на възстановяване имоти, които са станали публична собственост на държавата или на общините. Целта на законодателя е с приемането й да изключи всички други тълкувания и спорове по този въпрос.
Д. група въпроси е свързана с издаване на заповеди за деактуване и извършените отбелязвания върху акта. До колкото тези актове имат само констатиращо действие, а за характера на имота като публична държавна собственост са представени официални удостоверителни документи – решения на МС и защото кметът не е бил компетентен да отменя отчуждаването за имот, който е със статут на публична държавна собственост, тези въпроси не са решаващи за крайния изход на делото.
По десетия въпрос – обвързан ли е съдът от отбелязванията в АДС по принцип и при спор с държавата, посоченото по предходния въпрос е относимо и тук. Съдебната практика без противоречие приема, че актовете за държавна собственост се ползват с материлана доказателствена сила за отразените в него факти. Той легитимира държавата като собственик до опровергаване на констатациите в него. Тъй като съдът обаче има задължение да обезпечи приложението на императивни правни норми, той следва да приложи закона, включително и когато правата произтичат директно от него. В този смисъл Р № 61/26.05.2014г. по гр.д.№ 7685/2013г. ВКС ІІ гр.о. Въззивната инстанция не е процедирала в противоречие с тази практика. Тя е съобразила официалните документи – решения на МС макар те да не са отразени в АДС и е приложила императивната норма на чл.7, ал.4 ЗДС.
Единадесетия въпрос е с какви годни доказателства може да се установи, че един имот е предоставен за стопанисване и управление и със заповед за утвърждаване на плана, с която се отрежда имота за определено мероприятие може да стане това. Въпросът е некоректно поставен. По-горе се цитираха решенията, с които е бил предоставен имота. Отреждането на имота по плана от 1982г. за С. на Б. не съставлява предоставяне за стопанисване и управление. В АДС не е отразено на такъв субект да е бил предоставян. Отделен е въпроса дали тази организация фактически го е ползвала. Към този момент обаче имота е бил предоставен на МВР според отразеното в АДС, и тези констатации не са опровергани. Имотът е предоставен на МВР считано от 01.01.1956г. според отразеното в АДС, макар че не се цитира актът, с който става това, а отреждането на терена е със заповед № 667/22.02.1951г., т.е. с нея не е станало предоставянето за стопанисване и управление, а с друг акт, с който е определена и датата, от която ще се стопанисва имота от МВР. /виж л. 60 от делото на РС/
Първият процесуален въпрос е длъжен ли е съдът да се произнесе по всички въведени в процеса твърдения и възражения на страните. Касаторите обаче не сочат по кои техни твърдения и доводи не се е произнесъл въззивния съд.
Вторият въпрос е свързан с доказателствената стойност на извънсъдебното признание. Този въпрос се свързва с това, че е била издадена заповед за деактуване, с което се признава наличието на предпоставките за реституция. Следва да се отбележи обаче, че реституцията е уредена с императивни правни норми, чието приложение е задължение на съда. Могат да бъдат признати факти, но по приложението на императивни правни норми не може да има признание. Отделно от това деактуването е извършено от кмета на Столична община, който не е компетентен да извършва деактуване на имот – държавна собственост, а още по-малко публична такава.
Така в обобщение по въпросите, формулирани в изложението към първата касационна жалба не следва да се допуска касационно обжалване.
По въпросите, по които се иска допускане до касация с втората касационна жалба, подадена от М. Г. А. и П. И. У..
По първия въпрос: съставлява ли публична държавна собственост имот, който е предоставен на ведомство за изпълнение на функции, които нямат властнически характер, а са за удовлетворяване на социални, културни и др. функции с Р № 61 от 26.05.2014г. по гр.д.№ 7685/2013г. на ВКС ІІ гр.о. е даден отговор на този въпрос. С него е прието, че предоставените с чл. 77, ал. 1, т. 6, чл. 92, ал. 1, чл. 105, ал. 1 и чл. 106 от Конституцията на РБ на Народното събрание, президента и МС специфични представителни функции, произтичащи от техните властнически правомощия, макар и действията по упражняване на тези функции да не представляват упражняване на власт в собствения смисъл на понятието, предполагат организиране и провеждане на посещения и официални церемонии. Законодателят е регламентирал тази дейност в Закона за държавния протокол, който урежда дипломатическия церемониал и дипломатическото протоколно обслужване като държавна дейност, пряко свързана с международните отношения на Републиката и с особените правомощия на президента на Република България, на председателя на Народното събрание, на министър-председателя и на министъра на външните работи за осъществяване на същите. В този смисъл сградите- държавна собственост, обслужващи представителните функции на посочените органи, следва да се смятат за предоставени с оглед изпълнението на функциите им.
По втория въпрос – относно обвързващата сила на АДС относно констатациите в него, когато са настъпили в последствие нови факти, които не са отразени в акта важи казаното по-горе към десети въпрос. С цитираното Р № 61 от 26.05.2014г. по гр.д.№ 7685/2013г. на ВКС ІІ гр.о. е даден отговор и на този въпрос. АДС легитимира държавата като собственик, респективно установява, че имота е публична държавна собственост, до доказване на противното, като държавата не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен актът за държавна и конкретно за публична държавна собственост. Съдът обаче не е обвързан да приеме, че държавата е собственик на актувания имот, както и че същият представлява публична държавна собственост, а формира този правен извод по вътрешно убеждение, с оглед на всички доказателства по делото и разпоредбите на закона. В случай, че по делото са събрани доказателства, отричащи принадлежността на правото на собственост към патримониума на държавата, респ. отричащи публичния характер на собствеността, съдът на общо основание следва да формира извод в противен смисъл, без да е сезиран с възражение на противната страна по спора, тъй като има служебното задължение да обезпечи правилното приложение на императивния материален закон – чл. 5 ГПК а уредбата на основанията за придобиване собствеността на държавата и на обособяването й като публична и частна е от императивен порядък.
И по двата въпроса, мотивите на обжалваното възивно решение не съдържат противни изводи, поради което по тези въпроси и по тази касационна жалба също не следва да се допуска касационно обжалване.
По изложените съображения, по нито един от формулираните въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, поради което Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 28.08.2013г. по гр.д.№ 6268/2009г.на Софийски градски съд по касационни жалби, подадена от Н. И. Т., М. Г. А. и П. И. У..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: