О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 560
София, 21.06.2010 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на седемнадесети юни две хиляди и десета година в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 143/2010 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от адвокат М. К. – процесуален представител Р. Т. О., срещу въззивното решение № III-142 от 30.10.2009 г. по в. гр. д. № 50/2009 г. на Бургаския окръжен съд, с което в сила е оставено решение № VIII-1723 от 15.12.2008 г. по гр. д. № 2863/07 г. на Бургаския районен съд, и е признато за установено, че касаторът не е собственица на нива, находяща се в местността “Б”, в землището на ж. к. “М”, гр. Б., съставляваща имот № 352 по ПНИ на зоната по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, на основание давностно владение, и е отменен н. а. № 90, т. XI, нот. д. № 5940/1993 г. По отношение на предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК по съществените за изхода на делото процесуалноправни въпроси за допустимостта и правния интерес от предявения отрицателен установителен иск за собственост.
Ответниците по касация С. К. Т., К. К. К., Д. Д. И., А. П. И., П. С. Р. и З. С. Т. считат, че касационно обжалване не следва да се допуска.
П. проверка по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Предявен е отрицателен установителен иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ за собственост на земеделска земя, правото на възстановяване върху която е признато в полза на ищците с решение № 0* от 05.09.1997 г. на поземлената комисия гр. Б. в стари реални граници върху нива, находяща се в терен по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Правният интерес от иска е обоснован с неприключила реституционна процедура и с възражението от страна на ответницата, че е придобила имота по давност, за което е представен н. а. № 90 от 1993 г.
Въззивният съд приел, че предходното решение на органа по поземлената реформа № 1* от 1993 г., не води до нищожност на акта от 1997 г., тъй като има за предмет отказ правото на собственост да бъде възстановено по един от предвидените в закона начини, а именно с план за земеразделяне. Тъй като земята се намира в зона за земеделско ползуване, с решението от 1997 г. правото на възстановяване е признато, но приключването на процедурата съгласно пар. 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ е в зависимост от разрешаването на настоящия спор. По тези съображения съдът приел за неоснователни възраженията по допустимостта на иска и намерил, че ищците са установили активната си процесуална легитимация и правния интерес от водене на отрицателен установителен иск спрямо ответницата.
По съществото на спора въззивният съд приел, че договорът от 21.09.1981 г. не материализира покупко-продажба поради липса на законоустановената форма – нотариален акт, не е акт от посочените в чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ, и прилагайки разпоредбите на чл. 86 ЗС /редакция 1951 г./ и чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, отрекъл ответницата да е придобила претендираното право на собственост по давност.
Първият поставен от касатора О. въпрос е за правния интерес от предявяване на отрицателен установителен иск от лице, по отношение на което административното производство по възстановяване на правото на собственост върху земеделска земя е приключило с отказ, без да са налице обстоятелства по чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ за изменение на това решение и при наличие на порок, водещ до нищожност на последващото положително решение на поземлената комисия. Първото основание, което се поддържа, е по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. То, както и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не са обосновани. За допускане на касационно обжалване не е достатъчно да се твърди, че въззивното решение противоречи на практиката на Върховния съд или на Върховния касационен съд или че произнасянето от Върховния касационен съд би имало значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а следва наличието на някоя от поддържаните хипотези да се обоснове и докаже. Това в случая не е сторено. В подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК се прави позоваване на определение № 314 от 15.04.2009 г. по гр. д. № 2861/2007 г. на Бургаския районен съд, потвърдено с определение № 142 от 21.05.2009 г. по ч. гр. д. № 218/2009 г. на Бургаския окръжен съд, и на определение от 09.04.2009 г. по гр. д. № 2821/2007 г. на Бургаския районен съд. Липсва отбелязване на представените копия посочените съдебни актове да са влезли в сила. Затова те не могат да бъдат приети за съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, която според разясненията в т. 3 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС се формира от влезлите в сила съдебни решения по граждански дела.
Вторият въпрос е за правния интерес от предявяване на установителен иск в случаите, когато спорното право може да бъде защитено чрез осъдителен или конститутивен иск. Представени са решение № 240 от 07.02.1970 г. по гр. д. № 1582/69 г. на ВС, I-во г. о.; решение № 11 от 19.01.1979 г. по гр. д. № 782/78 г. на ВС, III-то г. о. и решение № 3 от 09.02.1995 г. по гр. д. № 550/94 г. на ВС, IV-то г. о. Не се констатира да е налице основание за допускане на касационно обжалване, което според разясненията в т. 2 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, следва да се квалифицира по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Първият акт има за предмет претенция за защита на собственост, когато правото не само е застрашено, но и нарушено, така че с установителното решение не би се постигнал целеният правен резултат – владението на съответната част от имота. Вторият е постановен по установителен иск за недействителност на договор за покупко-продажба. И двете хипотези са различни от разглежданата в настоящия случай. Тя съдържа спецификата, че имотът подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, като успешното приключване на процедурата за ищците е поставено в зависимост от признаването или отричането на правата, противопоставени от ответницата по иска. В тези случаи съдебната практика приема допустимост на отрицателния установителен иск, с разрешаването на който ще се внесе яснота и безспорност в отношенията между претендиращите страни. С обжалваното въззивно решение е дадено същото разрешение, следователно хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № III-142 от 30.10.2009 г. по в. гр. д. № 50/2009 г. на Бургаския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: