О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 560
София, 26.08.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, второ отделение, в закрито заседание на 04.07.2009 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 426 /2009 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД”В” АД, със седалище гр. Л. против въззивно решение на Ловешкия окръжен съд № 34 от 11.02.2009 год., по в.гр.д. № 245/2008 год., в частта, с която при условията на чл.208, ал.1 ГПК/ отм./ е осъден касатора да заплати на Е. М. И. Д. , упражняващ търговска дейност под фирма „ Д. –М. Д.”, гр. Л. сумата 5 183.89 лв., представляваща незаплатено възнаграждение по договор за изработка- ремонтни работи по ВиК инсталация на обект хотел „А”, по наряди с №№ : 3,4,5 и № 6 и издадени въз основа на тях фактури с №№ 3* и № 6 от 15.02.2007 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 16.04.2007 год. до окончателното и изплащане, както и 1114 лв. деловодни разноски за двете инстанции.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение, по съображения за допуснато от въззивната инстанция нарушение на процесуалния закон- чл.98 , ал.1,б.”г” ГПК/ отм./, довело до произнасяне по нередовна искова молба, както и за неправилност, поради необоснованост, неточно приложение на материалния закон и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с твърдението, че по специфичния за изхода от конкретното дело въпрос на процесуалното право- наличието на правна възможност при въведената с чл.133, ал.1, б.”в”, пр.2 ГПК / отм./ законова забрана, да се установява сключването на неформален договор за изработка между страните със свидетелски показания въззивният съд се е произнесъл в противоречие с константната практика на ВКС. В подкрепа на визираното несъответствие, удовлетворяващо критерия за селекция по чл.280, ал.1,т.1 ГПК касаторът е цитирал и приложил в препис решения: № 972/2005 год. по т.д. № 264/2005 год. на ВКС,ТК; на КОС от 11. 10.2007 год. по т.д. № 33/2007 год.; на СОС от 22.01.2008 год. по т.д. № 1199/2006 год.; № 274 от 11.05.87 год. по гр.д. № 123/87 год. на ВС.
Ответната по касационната жалба страна не е взела становище по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на ВКС, второ отделение, търговска колегия, като взе предвид доводите на касатора и провери данните по делото съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт и е процесуално допустима.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от формалната и редовност, настоящият съдебен състав намира, че поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване в случая отсъства, поради следното:
Съгласно процесуалното правило на чл.280, ал.1 ГПК допустимостта на касационното обжалване задължително предпоставя разрешен от въззивния съд материалноправен и/ или процесуалноправен въпрос, който да е обусловил изхода от делото и по отношение на който да е налице някой от установените с чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК критерий за селекция.
В случая, за да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение, породено от сключен помежду им устен договор за изработка, в неговия специфичен вид – договор за строително – ремонтни В и К работи и обстоятелството, че процесният строителен обект- хотел „А”, вкл. в частта му, безспорно изработена от ищеца е въведен в експлоатация от главния архитект на община Л. към момента на претендираното от изпълнителя възнаграждение, според изложеното в съобразителната част на обжалвания съдебен акт е достатъчно, за да се счете изпълнената работа за приета по см. на чл.264 ЗЗД, поради което ответникът, като възложител дължи плащане в съответствие със законовото правило на чл.266, ал.1 ЗЗД.
При обосноваване на правния си извод за характера на съществуващата облигационна връзка между страните ЛОС се е позовал на вече извършеното от страна на ТД- ответника, в качеството му на възложител плащане на суми за извършени В и К монтажни работи от ищеца, материализирани във фактури №№ 1/ 20.12.2006 год. и № 2/ 03. 01. 2007 год., факт е безспорно установен в процеса и не отречен от последния, както и на становището му, заявено и поддържано в хода на делото, че изпълнителят е получил пълно плащане от него на дължимото му се възнаграждение.
Следователно предмет на доказване в разглеждания случай не е било съществуването на самия договор за изработка, сключен между страните, а количеството извършена от изпълнителя работа и въведено с чл.133, ал.1, б. ”в”ГПК / отм./, а не б.”б”, както неточно касаторът се позовава, законово ограничение е неприложимо.
Последователно в практиката си ВКС е поддържал разбирането, че при отсъствие на изрично въведена от законодателя забрана, изпълнението на възложената работа подлежи на доказване с всички доказателствени средства, поради което като е съобразил показанията на разпитаните две групи свидетели- на ищеца и на ответника, съпоставяйки ги помежду им и с останалия доказателствен материал по делото, вкл. и със заключението на неоспорената съдебно – техническа експертиза ЛОС не е осъществил решаващата си правораздавателна дейност по поставения процесуалноправен въпрос, обусловил крайния изход от делото в отклонение от трайната непротиворечива практика на ВКС по см. на чл. 280, ал.1,т.1 ГПК.
Изложеното по- горе позволява да се обобщи, че доколкото цитираните от касатора в изложението към касационната жалба решения на ВКС са свързани пряко с допустимостта на свидетелските показания за установяване съществуването на договори на стойност над 1000 лв., то те се явяват неотносима към разглеждания случай.
Необходимо е в тази вр. да се посочи също, че процесът на преценка на доказателствения материал по делото от решаващия съд е различен от този по събиране на доказателствата, поради което и на това основание идентитет между двете посочени от ТД –касатор решения на ВКС и на ВС с обжалвания съдебен акт, липсва и затова те сами по себе си не могат да обосноват твърдяното противоречие с практиката на ВКС, в която освен това решенията на отделни състави на ВКС, респ. на ВС до влизане в сила на действащия понастоящем ГПК – 01.03.2008 год. не се включват.
Наистина в цитираното решение на ВКС, ТК № 972/2005 год. по т.д. № 264/2005 год. съдът се е произнесъл по допустимите от ГПК доказателствени средства в хипотезата на неформална сделка, приемайки, че фактът на сключването и подлежи на главно и пълно доказване в процеса, което следва да бъде проведено, съобразно въведената с чл.127, ал.1 ГПК/ отм./ доказателствена тежест и е отрекъл в обсега на същите да се включват и дадените в съдебно заседание изявления на законния представител на страната, за да е налице процесуална възможност за обсъждането им по реда на чл.188 ГПК/ отм./с цел установяване на действителното фактическо положение, но това принципно разбиране за доказателствената тежест в процеса по предявен иск с правно основание чл.266 ЗЗД и допустимите доказателствени средства по изложените по- горе съображения не противоречи на приетото с обжалваното решение
Що се касае до решение № 274/87 год. по гр.д. № 123/87 год., то в него е обсъден въпроса за допустимите свидетелски показания при опровергаване съдържанието на изходящ от страните документ вкл. когато се касае между съпрузи, какъвто не е разглежданият случай..
Останалите съдебни актове на КОС и на СОС не следва да се обсъждат, освен като неотносими към поставения от касатора съществен процесуалноправен въпрос, така и като несъмнено изключени от практиката на ВКС по вложения в чл.280, ал.1,т.1 ГПК смисъл.
Отделен в тази вр. е въпросът, че като подлежащи на обжалване съдебни актове, за тях отсъстват и категорични данни, удостоверяващи по надлежния ред, че са влезли в сила, за да могат евентуално да обосноват противоречие по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски за настоящето производство, поради което такива не следва да се присъждат.
С оглед гореизложеното настоящият състав на второ търговско отделение, на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Ловешкия окръжен съд № 34 от 11.02.2009 год., постановено по в.гр.д. № 245/2008 год. по описа на с.с.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: