ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 561
С., 11.04.2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети април две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.С. гр. дело № 775 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на [фирма] С., приподписана от адвокат К., срещу въззивното решение на СГС от 03.ХІІ.2009г. по в.гр.д. № 1333/2009г.
Ответниците по касационната жалба А. Н. Б. – Р. от С., А. Н. Т. и О. К. Ж. със съдебен адрес С. в отговорите си по чл.287 ал.1 от ГПК са заели становище за недопускане на касационно обжалване поради липса на предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки. Претендират разноски.
Ответникът М. на транспорта и съощенията – трето лице – помагач – не е дал отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение СГС е обезсилил решението на СРС от 02.VІ.2004г. по гр.д. № 11534/2003г. в частта по предявения иск за собственост срещу [фирма] и е прекратил производството по делото в тази му част, отменил е посоченото решение в отхвърлителната му част по иска за собственост срещу [фирма] и вместо него е постановил друго, с което е признал за установено по отношение на последното дружество, че О. Ж., А. Т. и А. Б.-Р. са собственици на 7413/31756 ид.части от магазин № 2, находящ се в партера на седеметажна жилищна сграда в С., бул. “М. Л.” № 35, със застроена площ 186.2 кв.м, със съответните идеални части от общите части на сградата, построена в дворно място, съставляващо п-л VІІ-10,18 кв.147 по плана на С., осъдил е дружеството да предаде на ищците владението на собствените им идеални части от имота, отменил е нот.акт № 50/07.VІ.1999г., оставил е в сила решението в отхвърлителните му части по исковете с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД срещу [фирма] и [фирма] за прогласяване нищожността поради противоречие със закона на договора от 07.VІ.1999г., предмет на нот.акт № 50/1999г., с който [фирма] продал на [фирма] 1/9 ид.част от процесния магазин, и е присъдил в тежест на последното разноски в полза на ищците.
За да постанови решението в частта по иска за собственост срещу [фирма], въззивният съд е взел предвид, че с влязло в сила решение на ВАС № 8642/16.ХІ.2001г. по адм.д. № 9532/2000г., в производството по което са участвали министъра на транспорта и [фирма], правоприемник на [фирма] по разделителен протокол от 1993г., на ищците е признато право на имотно обезщетение в размер на общо 7413/31756 идеални части от процесния магазин по молба на наследодателката им от 10.ІІ.1998г. Със заповед от 08.ХІІ.1997г. на министъра на транспорта е открита процедура за приватизация на до 75% от капитала на [фирма] със забрана за извършване на разпоредителни сделки с дълготрайни активи на дружеството. С договор от 17.ХІІ.1998г. министърът на транспорта прехвърлил на [фирма] 56.25% от капитала на [фирма], акции са придобити и от [фирма] и от индивидуални участници, като М. на транспорта е било титуляр на 19489 акции на [фирма]. С нот.акт № 50/07.VІ.1999г. [фирма] продало на [фирма] 1/9 ид.част от процесния магазин. Искането на ищците за реално обезщетяване е подадено в срока по ЗОСОИ и преди вземането на решението за приватизация, с оглед на което доводите на ответника за придобиване от тях на вещни права след сделката от 07.VІ.1999г. са оценени като неоснователни. До приключване на приватизационната процедура е била в сила забраната за разпоредителни сделки по чл.21 ал.1 от ЗППДОП /отм./. Ищците се легитимират за собственици на процесния имот от влизането в сила на решението по посоченото административно дело. Въпросът за законосъобразността на присъденото по него обезщетение е разрешен окончателно в административното производство, поради което съдът е приел, че не следва да обсъжда предпоставките за уважаване на претенцията и че възраженията на ответниците в тази връзка са преклудирани с решението по административното производство. Даденото в обезщетение имущество е било включено в капитала на приватизираното дружество преди сключването на окончателния приватизационен договор, поради което то не се засяга от прехвърлянето на мажоритарния пакет акции. С оглед на това продажбата на 1/9 ид.част от магазина не е нищожна, тъй като последиците от продажба на чужд имот са единствено липса на вещно-транслативен ефект.
В изложението на [фирма] по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, представено след даденото му от въззивния съд указание, се сочи, че въззивното решение е основано на решението на ВАС от 16.ХІ.2001г. по адм.д. № 8642, че от това решение е видно, че дружеството-касатор не е било страна в това производство и не е могло да прави доводи в него относно правата на ищците, каквато възможност то има след предявяване на исковата молба пред СРС. Ищците е следвало да докажат правата си в това производство, но не доказват правото им да получат като обезщетение съсобственост в новопостроените сгради. Признаването на обезщетяване със съсобственост в сгради, включени в активите на държавни/общинвски предприятия, било в противоречие със закона и с практиката на ВКС. Противоречието с материалния закон, представляващо основание за допустимост на жалбата, се изразявало в противоречие на решението с пар.6 от ПЗР на ЗППДОП, който не дава мъзможност за обезщетяване. Сочат се в тази връзка две решения на състави на ВКС № 417/19.V.1999г. по гр.д. № 307/2008г. и № 1478/19.І.2009г. по гр.д. № 3349/2007г. В този дух били и четири решения на състави на ВАС, в които се застъпвала тезата, че такъв начин на обезщетяване води до най-тежкия порок – нищожност. От посочените примери било видно, че е налице последователна практика на ВКС и ВАС, поради което изводът, че ищците са собственици на процесния имот, бил неправилен и решен в противоречие с практиката на съдилищата, което е касационно основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В изложението към касационната жалба на [фирма] не са релевирани по посочения начин въпросите, по които се е произнесъл въззивният съд при постановяване на решението. В този документ се съдържат само оплаквания за необоснованост на извода на съда за правото на собственост на ищците върху процесния имот поради липса на предвидените в пар.6 от ПЗР на ЗППДОП /отм./ предпоставки за обезщетяването им със съсобственост, в каквато насока е и представената съдебна практика. Такива оплаквания, обаче, са основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 от ГПК и подлежат на проверка, ако бъде допуснато касационно обжалване, но не и в производството по допускането му. Освен това, въззивният съд не се е произнесъл с атакуваното решение по въпроса за наличие на предпоставките за обезщетяване със съсобственост, а приетото от него, че този въпрос е разрешен окончателно в административното производство и че възраженията на ответника в тази връзка са преклудирани с постановеното по административното дело решение, не се сочи като основание за допускане на касационно обжалване, въпреки че този извод е от значение за изхода на спора. Следователно в случая не е налице основната предвидена в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване, което е пречка за преценка за наличието и на твърдяния допълнителен критерий за това – противоречива съдебна практика. Ето защо касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
С оглед този извод и на основание чл.78 ал.1 от ГПК на ответницата по касация А. Р. следва да бъдат присъдени 1200лв. разноски за настоящото производство, а на А. Т. и О. Ж. – общо 4000лв. /предвид чл.3 ал.1 и ал.3 от договор от 29.ІІІ.2010г. за правна защита и съдействие/.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ГО, ІV – В отделение, от 03.ХІІ.2009г. по гр.д. № 1333/2009г.
ОСЪЖДА [фирма] С. да заплати разноски за касационната инстанция, както следва: на А. Н. Б.-Р. от С. – 1200лв., на А. Н. Т. с постоянен адрес С. и на О. К. Ж. с постоянен адрес[населено място] – общо 4000лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: