О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 561
гр. София, 16.11. 2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на първи октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гр. д. № 1019 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 36477 от 28.12.2017 г., подадена от В. Б. И. и приподписана от адвокат Н. А. от АК – В. против въззивно решение № 1751 от 22.11.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 1512/2017 г. на Окръжен съд – Варна. С него е потвърдено решение № 2144 от 25.05.2017 г. по гр.д.№ 8408/2016 г. на РС-Варна, ХLІІІ състав, с което са отхвърлени като неоснователни предявените срещу [община] и Държавата чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството искове с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено между страните, че ищците В. Б. И. и С. Т. И. са собственици на поземлен имот с идентификатор 10135.5506.182 с площ от 517 кв.м. по КККР на [населено място], административен район А., [населено място], [улица], вх. Б по кадастрална карта и кадастрални регистри, одобрeни със Заповед № РД-18-73 от 23.06.2008 г. на Изпълнителен директор на АГКК, на основание придобивна давност.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Ответниците по касация – Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез Областния управител на област В., и [община], представлявана от Кмета на общината, са подали отговори на касационната жалба, като възразяват, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендират разноски – юрисконсултски възнаграждения.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, въззивният съд се е произнесъл по предявения от В. Б. И. и С. Т. И. срещу Държавата чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството и [община] иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищците са собственици на поземлен имот с идентификатор 10135.5506.182 с площ 517 кв.м. по КККР на [населено място], район А., [улица], вх. „Б” на основание наследяване и придобивна давност. Разгледани са твърденията, че В. Б. И. придобил владението върху имота по наследство от баща си, като в периода 1999 г. до 2005 г. са го владели със съпругата му С. И. необезпокоявано, трайно и с намерение да своят и по този начин са придобили правото на собственост по давност в предвидения в закона срок от 10 години, както и че с нотариален акт № 8, том V, рег. № 4304, дело № 828 от 16.05.2005 г. по реда на обстоятелствена проверка е призната собствеността върху построената в терена жилищна сграда. Въз основа анализа на събраните доказателства съдът е приел, че към момента на влизане в сила на Конституцията от 1991 г. процесният имот е имал статут на държавна собственост, а с влизане в сила на ЗМСМА е станал общинска собственост. При липсата на обективни данни, обуславящи публичен характер на собствеността, следва, че към влизане в сила на ЗДС и ЗОС към 31.05.1996 г. имотът е със статут на общинска частна собственост. Това изключва възможността собствеността върху него да се придобие въз основа на давностно владение, осъществявано през релевирания от ищците период. Пречка за това съставлява разпоредбата на чл. 86 ЗС, съгласно която (в редакцията до 01.06.1996 г.) е изключено придобиването по давност на вещ, която е държавна или общинска собственост. С изменението на чл. 86 (ДВ, бр. 33 от 1996 г., в сила от 01.06.1996 г.) давността е изключена като придобивен способ само за вещите, които са публична държавна или общинска собственост. Следователно за вещите, които са частна държавна или общинска собственост и са завладени преди влизане в сила на изменението на чл. 86 ЗС от ДВ бр. 33 от 1996 г., давностният срок започва да тече от 01.06.1996 г. и (тъй като става въпрос за недобросъвестно владение) изтича на 31.05.2006 г. На тази дата, обаче, течението на давностния срок е спряно с §1 ДР на ЗС за срок от седем месеца, като с последващите изменения на нормата спирането на течението на давностния срок е продължено до 31.12.2017 г. Позоваването от страна на ищеца на право на собственост по силата на изтекла в негова полза придобивна давност е неоснователно, тъй като не изтекъл предвидения в закона давностен срок. Процесният имот е със статут на частна общинска собственост и не може да бъде придобит по давност от който и да било правен субект за сочения от ищеца период, предвид което иска е отхвърлен като неоснователен.
В представеното от касатора изложение на касационните основания е поставен следният въпрос с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: „Разпоредбата на чл. 86 от ЗС от 01.06.1996 г. касае ли случаите, когато придобивната давност относно частна държавна собственост е изтекла към тази дата“.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
Въпросът за приложното поле на чл. 86 ЗС е относим към правните изводи на въззивния съд, но основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице. Установеното с чл. 86 ЗС правило е ясно по своето съдържание и не се нужда от тълкуване, като касаторът не сочи и противоречива или погрешна съдебна практика или практика, нуждаеща се от осъвременяване поради изменения в законодателството или обществените условия, както и необходимост от създаване или осъвременяване на съдебна практика поради непълни, неясни или противоречиви разпоредби, които две предпоставки кумулативно образуват общото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съгласно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Въззивното решение е съобразено с практиката на ВКС, в която е утвърдено разбирането, че вещно право върху имот – частна държавна или общинска собственост не може да се придобие чрез десетгодишно давностно владение от трето лице, тъй като течението на давностния срок е започнало на 01.06.1996 г., но е спряно с разпоредбата на § 1 ЗР към ЗД на ЗС (изм. – ДВ, бр. 7 от 2018 г., в сила от 31.12.2017 г.) в последния ден от срока – 31.05.2006 г., за определен период от време, понастоящем удължен до 31.12.2022 г. Това тълкуване на закона е възприето и с ТР № 3 от 14.02.2018 г. по тълк.д.№ 3/2017 г. на ВКС, ОСГК, както и с Решение № 127 от 25.11.2014 г. по гр.д.№ 3190/2014 г. на ВКС, ІІ г.о., постановяването на които само по себе си изключва възможността за допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Следва изрично да се отбележи, че в рамките на производството по чл. 288 ГПК Върховният касационен съд не разполага с правомощие да обсъжда доказателства – както събраните в предходните съдебни инстанции по съществото на спора, така и новопредставени доказателства (каквото значение се придава на писмото вх.№ 9623 от 31.07.2018 г. на ВКП, отдел „Съдебен“ и приложенията към него). По тази причина представянето на писмото и приложенията към него е ирелевантно за изхода от настоящото произнасяне.
С оглед постановения резултат и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на всеки от ответниците по касация сума от по 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба с основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37, ал. 1 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1751 от 22.11.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 1512/2017 г. на Окръжен съд – Варна.
ОСЪЖДА В. Б. И. ДА ЗАПЛАТИ на Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез Областния управител на област В., сумата 100 (сто) лева – разноски за защитата пред ВКС.
ОСЪЖДА В. Б. И. ДА ЗАПЛАТИ на [община], представлявана от Кмета на общината, сумата 100 (сто) лева – разноски за защитата пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: