3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 562
София, 12.11.2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4867/2013 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
З. И. К. е обжалвала решение № 276 от 11.04.2013 г. по в. гр. д. № 191/2013 г. на Русенския окръжен съд с искане да бъде отменено като неправилно.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и към нея е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което същата е допустима.
От ответницата по касация З. З. О. не е постъпил писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 2042 от 30.11.2012 г. по гр. д. № 3474/2012 г. на Русенския районен съд, с което е признато за установено по отношение на З. И. К., че З. З. О. е собственик на 2/6 ид. ч. от дворно място, съставляващо имот пл. № 3176 от кв. 489, ведно с построените в него жилищна сграда, лятна кухня и тоалетна; ревандикационният иск е отхвърлен относно признаване правото на собственост за останалата част от имота и за предаване на владението; на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен н. а. № 5 от 27.12.2010 г.
Прието е, че ищцата, придобила права въз основа на договор за дарение, сключен с н. а. № 19/2012 г., се явява пореден правоприемник на Н. Ю. О. – страна по дело за делба на спорния имот, поради което влезлите в сила съдебни решения за определяне на правата я обвързват съгласно чл. 298, ал. 2 ГПК и разпореждането над признатите му 2/6 ид. ч. не е породило вещноправен ефект.
По отношение на ответницата съдът приел, че от 07.11.1995 г., когато е заведена исковата молба за делба, до 19.07.2005 г., когато спорът е приключил с решение по гр. д. № 240/2005 г. на ВКС чрез изнасяне на спорния имот на публична продан, давност не е текла на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД. От този момент до 27.12.2010 г., когато е издаден констативният нотариален акт, с който ответницата е призната за собственица на целия имот, срокът по чл. 79, ал. 1 ЗС не е изтекъл и тя не е могла да го придобие по давност; отделно от това признатото й право е опровергано от събраните по делото доказателства и изявленията на страните, според които ответницата не е упражнявала фактическа власт върху целия имот с намерение за своенето му, която да е била необезпокоявана; ползването на имота било разпределено между страните по делото и това състояние датирало повече от 30 години.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката е посочила, че предявеният иск за ревандикация съдържа две свързани по между си искания: да се установи правото на собственост на ищеца и да се осъди ответникът, който владее на недвижим имот без основание, да прекрати упражняването на фактическата власт и за го предаде на собственика му. В разглеждания случай не е установено имотът да се владее без основание и искът е следвало да бъде отхвърлен, но вместо това съдът сам, без да е сезиран, променил иска и се произнесъл по въпрос, с който не е сезиран. Предвид развитието на спора, според жалбоподателката, са налице две хипотези: или съдилищата се произнасят по иск, с който не са сезирани, или не се произнасят по цялостно направеното искане. Поставила е въпроса: може ли съдът сам, без да е сезиран от страната, да промени предявения иск. Счита, че въпросът е от значение за точното и еднакво прилагане на закона и се решава противоречиво от съдилищата – основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Така, както са поставени, въпросите, по които се иска допускане на касационно обжалване, са за недопустимост на обжалваното решение и за наличие на непълно решение.
Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС касационното обжалване се допуска, когато съществува вероятност въззивното решение да се окаже нищожно или недопустимо, тъй като ВКС следи служебно дали решението не страда от тези пороци. Затова и не е необходимо касаторът да ги включва в основанията за допускане на касационно обжалване.
С оглед на данните по делото в настоящия случай следва да се приеме, че такава вероятност не е налице. След предявяване на исковата молба, съдържаща искане за признаване правото на собственост, с молба от 29.06.2012 г. /л. 19 по гр. д. № 3474/2012 г. на Русенския районен съд/ ищцата е изменила петитума на иска и е поискала след като се установи, че тя е собственица, ответницата да бъде осъдена да й предаде владението на имота. Обстоятелството, че защитата на ответницата е била именно срещу ревандикационен иск, е видно от подадения от нея отговор на исковата молба – л.л. 22-23 от първоинстанционното дело. С определение от съдебното заседание на 08.10.2012 г. /л. 55 от същото дело/, предвид своевременно направеното искане и с оглед изложените в молбата- уточнение обстоятелства относно владеенето на имота, на основание чл. 214 ГПК първоинстанционният съд е допуснал изменение на предявения иск в ревандикационен. С първоинстанционното решение, потвърдено от въззивния съд, е разгледан иск за ревандикация, но тъй като намерил, че владението се осъществява в различни части на имота от двете страни по делото в качеството им на съсобственици, съдът уважил иска в установителната му част в признатия на ищцата обем права и го отхвърлил над този обем, както и в частта за предаване на владението.
Трайната съдебна практика, включително и задължителна по чл. 290 ГПК /напр. р. № 128 от 28.03.2012 г. по гр. д. № 1085/2011 г. на ВКС, II г. о., р. № 568 от 06.07.2010 г. по гр. д. № 424/2009 г. на ВКС, І-во г. о. и др./, приема, че ревандикационният иск съдържа две части: установителна – за установяване принадлежността на правото на собственост и осъдителна – за предаване на владението, като силата на присъдено нещо обхваща и двете искания. Затова и съдът дължи произнасяне както по въпроса за принадлежността на правото на собственост, така и по въпроса за упражняване на фактическата власт върху имота и наличието на правно основание за това. С оглед тази характеристика на иска по чл. 108 ЗС, ако се установи, че ответникът оспорва правото на ищеца, но не владее собствения му имот, искът следва да бъде уважен в неговата установителна част, защото в противен случай – с отхвърлянето му, ще се отрече и самото притежаване на правото от ищеца.
След като в разглежданата хипотеза съдът е приел искането за предаване на владението за неоснователно по съображения, че част от имота се държи от ответницата като съсобственица и по тази причина отхвърлил ревандикационната част на претенцията, но я уважил в установителната част, не може да се приеме, че съдилищата са се произнесли по иск, с който не са сезирани, нито пък че съдът сам, без да е сезиран от страната, е изменил предявения иск. Не може да се приеме и, че няма произнасяне по цялото заявеното искане – хипотеза по чл. 250 ГПК, в който случай страната може да поиска да бъде допълнено решението.
В обобщение, не са налице поддържаните от жалбоподателката предпоставки за допускане на касационно обжалване, водим от което Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 276 от 11.04.2013 г. по в. гр. д. № 191/2013 г. на Русенския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: