О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 562
София, 14.12. 2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на тринадесети декември две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3634/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 86/27.10.2017 г./.
С решение № 47/25.03.2018 г. по гр. д. № 129/2017 г. Районният съд [населено място] допуснал да се извърши съдебна делба на сграда с идентификатор 80371.241.3220.1 със застроена площ от 124 кв. м., състаяща се от жилище с площ от 53.31 кв. м. с прилежаща изба № 1 от 11.67 кв. м., жилище с площ от 118.17 кв. м., жилище с площ от 107.07 кв. м., жилище с площ от 118.68 кв. м. и гараж с площ от 15.82 кв. м., между съделители и при квоти, както следва: Й. Д. Р., Р. Д. Б., А. Д. Р. и Ш. Д. Р. – по 2/20 ид. ч. за всеки, Р. М. М. и С. М. Х.-по 1/20 ид. ч. за всеки, и Ш. Д. Р. и М. Р. Р. в режим на съпружеска имуществена общност – общо 10/20 ид. ч.; със същото решение е отхвърлен иск на главно встъпилото лице Р. Ш. Р. за собственост на основание давностно владение, осъществявано в периода 2005-2017 г., на жилище с площ от 118.68 кв. м.; отхвърлен е и искът на главно встъпилото лице Р. Ш. Р. за собственост на основание давностно владение, осъществявано в периода 1999-2017 г., на жилище с площ от 118.17 кв. м. и изба с площ от 11.67 кв. м.
С решение № 261/09.07.2018 г. по в. гр. д. № 176/2018 г. Смолянският окръжен съд потвърдил първоинстанционното решение, обжалвано от ответниците по иска, и прекратил въззивното производство по отношение на главно встъпилите лица; с определение № 951/28.08.2018 г. в производство по чл. 248 ГПК Ш. Д. Р. и М. Р. Р. са осъдени да заплатят на А. Д. Р. Разноски за въззивната инстанция в размер на 700 лева.
Касационна жалба срещу въззивното решениие е подадена от Ш. Д. Р. и М. Р. Р. – ответници по иска за делба, които искат съдебният акт да бъде обезсилен като недопустим, евентуално – отменен като неправилен – касационни отменителни основания по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК.
От ответниците по касация – ищци по иска за делба Й. Д. Р., Р. Д. Б., А. Д. Р., Р. М. М. и С. М. Х. е постъпил писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване; главно встъпилите лица не са взели становища.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Данните по делото сочат и това е прието за установено, че със заповед № 88/25.07.1978 г. на ОНС [населено място] е отстъпено възмездно право на строеж върху държавна земя на няколко групи лица, като на Д. С. Р. и Ш. Д. Р. е отстъпено право да построят по едно жилище върху застроително петно № 2. Въз основа на тази заповед на 29.08.1978 г. с Д. С. Р. и Ш. Д. Р. са сключени договори за отстъпване право на строеж.
Д. С. Р. е починал през 1996 г., а съпругата му А. Р. е починала през 2010 г. Ищците Й. Р., Р. Б. и А. Р. и ответникът Ш. Р. са техни деца, а ищците Р. М. М. и С. М. Х. са деца на починалата им дъщеря С. Д. М.. Ответницата М. Р. е съпруга на ответника Ш. Р., а главно встъпилиге лица Р. Р. и Р. Р. са техни деца.
Въз основа на отстъпеното право на строеж е построена жилищна сграда, състояща се от самостоятелни обекти: жилище на партерния етаж, жилища на първия, втория и третия етажи и гараж на втория етаж.
Въззивният съд приел за неоснователен довода на ответниците по иска за делба за недопустимост на иска поради липса на сключен договор за групов строеж. Приел, че искът би бил недопустим, ако се претендира делба само на частта на Д. Р., тъй като не е предварително определена неговата част от съсобствеността. В случая в производството по делба участват всички съсобственици на построената сграда. За неоснователен въззивният съд приел и довода, че в производството следва да участват и останалите лица, на които в същия парцел е отстъпено право на строеж – тези лица не са съсобственици на сградата, за чиято делба искът е предявен.
За недоказани и неоснователни въззивният съд приел възраженията на Ш. и М. Р., че заради ограниченията на действалия към 1978 г. Закон за собствеността на гражданите /ЗСГ – отм./ на бащата Д. Р. формално е отстъпено право на строеж, а цялата къща е строена единствено от сина Ш. Р.. За неоснователно е прието и оспорването на подписа за «строител» в договора за отстъпено право на строеж, тъй като от заключенията на две почеркови експертизи е установено, че подписът е положен от Д. Р..
След анализ на събраните по делото доказателства въззивният съд приел, че строителството на къщата е извършено съвместно от бащата Д. Р. и сина Ш. Р., подпомагани от съпругите си, както и от тъста на Ш. Р.. Във връзка с устновеното, че довършителните работи на къщата са извършени от Ш. Р. и децата му и че те са вложили в строежа заемни средства, въззивният съд посочил, че това са облигационни отношения между съсобствениците, които не са предмет на настоящата фаза на делбеното производство.
Въззивният съд приел, че в резултат на реализиране на отстъпеното право на строеж е възникнала съсобственост върху построената сградата, а възраженията на Ш. и М. Р., че същата е тяхна индивидуална собственост, са приети за неоснователни. За неоснователно е прието и възражението на последните, че са придобили правото на собственост по давност, като в тази насока въззивният съд препратил съгласно чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд и изложил и собствени мотиви. Обстоятелството, че ответниците са ползвали повече от притежавата от тях 1/2 ид. ч. от сградата, само по себе си не обосновава извод за придобиване по давност, а и позоваващите се на това придобивно основание не са установили с какви фактически и правни действия са демонстрирали промяна на държането на частите над тяхната 1/2 ид. ч. във владение с намерение за своене, което да е доведено до знанието на другите съсобственици и владението да е упражнявано непрекъснато, явно и необезпокоявано в продължение на 10 години.
По отношение на главно встъпилите лица въззивният съд посочил, че същите не са се присъединили към въззивната жалба на ответниците по иска за делба, а и няма основание, предвид процесуалното им качество, да бъде допуснато такова присъединяване. Поради това и не подлежи на разглеждане въпросът дали тези лица са придобили по давност обекти от процесната сграда Тъй като няма основание същите да бъдат страни във въззивното производството, последното е прекратено спрямо тях.
В касационната жалба са изложени доводи за това, че страните по договора за отстъпено право на строеж не са сключили договор за групов строеж по смисъла на чл. 192, ал. 1 З. /отм./, съсобствеността между участниците в груповия строеж не е прекратена, поради което липсват главен и второстепенни обекти на правото на собственост в построената сграда и искът за делба на сградата е недопустим. Твърдят, че след като при строителството на сградата правото на строеж е реализирано в по-голям обем от учреденото, то именно делбата на груповия строеж ще определи принадлежността на самостоятелните обекти. Иск за делба на груповия строеж обаче не е предявен, поради което съдът се е произнесъл по ненадлежно заявен иск и постановеният съдебен акт е недопустим. Касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл по въпроси, които не са били предмет на оплаквания във въззивната жалба и не е отговорил на въведените оплаквания, поради което въззивното решение е постановено при липса на мотиви и не става ясно защо първоинстанционното решение е прието за правилно; въззивният съд не е отговорил и на основния въпрос допустим ли е предявеният иск, след като с оглед данните по делото следва да се приложат правилата за групов строеж и най-напред да се извърши делба на груповия строеж в обема на учреденото право на строеж-доброволна или съдебна по реда на чл. 34 ЗС вр. чл. 192, ал. 4 З. /отм./, поради което искът за съдебна делба не е надлежно заявен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили въпросите: 1. допустима ли е съдебна делба /по смисъла на чл. 34 ЗС/ на сградата, построена при условията и действието на чл. 192 З. /отм./, като съсобствениците на отстъпеното право на строеж не са сключили договор за групов строеж и договор за делба на обектите /ликвидиращ съсобствеността/ в предвидената от закона форма; не следва ли да се извърши делба на недвижимия имот като «групов строеж» по смисъла на чл. 34 ЗС вр. чл. 192, ал. 4 З. /отм./ в обема на отстъпеното право на строеж; 2. следва ли въззивният съд да направи правните си изводи относно основателността, респ. недопустимостта на предявения иск, единствено върху част от събраните доказателства по делото, като игнорира други, както и следва ли да направи самостоятелна преценка и да обсъди в съвкупност всички събрани доказателства, както и връзката между тях, обосновавайки извода си за недопустимост на иска. Поддържат основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с практика на ВС и на ВКС, изразена в следните съдебни актове: решение № 68/23.06.1986 г. на ОСГК на ВС, решение № 430/19.06.2009 г. по гр. д. № 827/2008 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 259/28.01.2013 г. по гр. д. № 1404/2009 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 322/11.01.2012 г. по гр. д. № 253/2011 на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 1388/16.03.2009 г. по гр. д. № 4768/2007 г. на ВКС, ІV-то г. о., решение № 602/12.10.2010 г. по гр. д. № 980/2009 г. на ВКС, ІV-то г. о., и решение № 433/12.12.2012 г. по гр. д. № 252/2010 г. на ВКС, І-во г. о. – по първия въпрос, и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и решение № 46/01.03.2011 г. по гр. д. № 1275/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. – по втория въпрос.
Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
Предявен е иск за делба на непрекратена съсобственост върху сграда, построена от ответниците и от наследодателите на ищците и на първия ответник въз основа на отстъпено през 1978 г. право на строеж върху държавен недвижим имот. Строителството е започнало при действието на З. /отм./, който в чл. 192 предвижда възможност реализацията на отстъпено право на строеж, на надстрояване или пристрояване на заварена сграда да бъде извършена чрез сключването на договор за групов строеж, нотариално заверен, в който се определят жилищата или другите обекти, които ще получат участвуващите в груповия строеж, тяхната стойност и условията по изпълнение на строителството. Сключването на такъв договор обаче е предвидено в посочената разпоредба като възможна, а не като задължителна форма на уреждане на отношенията между суперфициарите, в случай, че правото на строеж е отстъпено на повече от едно лице. По делото не са въведени твърдения и не са събрани доказателства такъв договор да е бил сключен, а и самите касатори посочват, че след учредяване на правото на строеж между суперфициарите не е сключван договор за групов строеж. Ето защо не може да се говори за съсобственост, която да подлежи на прекратяване чрез делба между участници в групов строеж по реда на чл. 34 ЗС вр. чл. 194, ал. 4 З. /отм./. Такъв иск не е бил предявен и не е било необходимо предявяването му, поради което тезата на касаторите, че следва да се извърши делба на „групов строеж”, а предявеният иск за делба е недопустим, не може да бъде споделена. Но дори да беше сключен договор за групов строеж, предмет на делба нямаше да бъде правото на строеж или „груповият строеж”, както твърдят касаторите, а възникналата при изпълнението му съсобственост, която се прекратява чрез доброволна или съдебна делба по смисъла на чл. 34 ЗС. Такава е и съдебната практика, на която касаторите се позовават. Строителство на обекти извън обема на учреденото право би създало отношения между собственика на земята и суперфициаря, но не води до ликвидиране на съсобствеността по съдебен ред, различен от избрания от ищците. Ето защо не съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е постановено по недопустим иск, което да наложи допускане на касационно обжалване по първия поставен въпрос, нито може да се приеме, че решението противоречи на съдебната практика като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по втория поставен въпрос. Въззивният съд изрично се е произнесъл по въведеното от ответниците, сега касатори, възражение за недопустимост на предявения иск за делба. Не е било необходимо да излага съображения по приложението на чл. 192 З. /отм./ и създадената по него съдебна практика, както смятат касаторите, тъй като по делото не е установено строителството да е извършено чрез договор за групов строеж. Поради това и не се разкрива противоречие между обжалваното решение и съдебните актове, на които касаторите се позовават, за да обосноват основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответницата по касация А. Д. Р. следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 800 лева по договор за правна защита и съдействие № [ЕГН]/22.08.2018 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 261/09.07.2018 г. по в. гр. д. № 176/2018 г. на Смолянския окръжен съд.
ОСЪЖДА Ш. Д. Р. с ЕГН [ЕГН] и М. Р. Р. с ЕГН [ЕГН], двамата с адрес: [населено място], [улица], да заплатят на А. Д. Р. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 800 /осемстотин лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: