О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 562
гр. София, 21.06.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на девети юни през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от Костадинка Недкова т.д. № 3395 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 1132 от 22.06.2015г. по гр.д. № 806/2015г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 5005 от 30.12.2014г. по гр.д. № 4761/2014г. на Районен съд – Пловдив, с което е признато за установено по иска с правно основание чл.124,ал.1 ГПК, че А. А. Т. не дължи на [фирма] сумата от 24 584 лева, представляваща неплатена главница по договор за банков кредит, сумата от 3175,14 лева – лихва за забавено плащане на главницата за периода 15.07.2004г. – 19.10.2005г., ведно със законната лихва върху главницата за периода 20.10.2005г. – 22.11.2013г., за които суми е издаден изпълнителен лист и е образувано изп. дело № 550/2013г.
В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е неоснователно, неправилно и постановено в противоречие с практиката на ВКС, поради което се иска отмяната му и присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът по жалбата, А. А. Т., счита, че касационната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а атакуваният съдебен акт следва да бъде оставен в сила като правилен и законосъобразен. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че задължението е по договор за кредит, задължението като погасителните вноски не превръщат договора в такъв за периодични платежи, а представляват частични плащания по договора, поради което е приложим петгодишният давностен срок. Съдът е обосновал извода, че с депозиране на 27.08.2008г. на молбата от банката – кредитор, с която е направено искане на основание чл.433 ал.1 т.2 ГПК да бъде прекратено изпълнителното производство против длъжника, същото се е прекратило ex lege, поради което е започнала да тече нова пет годишна погасителна давност, която е изтекла към датата на образуване на новото изпълнително дело на 10.09.2013г., поради което главницата по кредита е погасена по давност, а ведно с нея и акцесорните вземания за лихви, в резултат на което предявените от ищеца отрицателни установителни искове по чл.124 ГПК се явяват основателни. Според съда постановлението на съдебния изпълнител има декларативно действие, а не конститутивно, то не е условие за прекратяване на принудителното изпълнение, а с него се установява, че по силата на закона изпълнението е вече прекратено. Нова погасителна давност по чл.117 ал.1 ЗЗД започва да тече, независимо от това, че съдебният изпълнител е издал постановление за прекратяване на изпълнителното производство.
В изложението към касационната жалба се твърди, че са налице основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като касаторът поставят следния правен въпрос: „От кой момент започва да тече нова петгодишна погасителна давност в случай на прекратяване на изпълнителното производство по чл.433, ал.1, т.2 ГПК?“ – въпрос, решен в противоречие с ТР № 2 от 26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Съгласно т.10 от Тълкувателно решение № 2/ 26.06.2015г. по тълк.д. № 2 / 2013Г. на ОСГТК на ВКС, по време на изпълнителния процес няма спиране на течението на давността, със всяко поискано и или предприето валидно изпълнително действие се прекъсва течението на давността, поради което от значение за срока на давността не е дали има висящо изпълнително дело, а дали има поискано или предприето изпълнително действие. В конкретния случай безспорно е, че от датата на молбата по чл.433, ал.1,т.2 ГПК на банката за прекратяване на първото изпълнително дело до образуване на новото изпълнително дело липсва искане или предприемане на изпълнително действие срещу ищеца по отрицателните установителни искове, поради което даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с отоносимата за случая задължителна практика на ВКС. С оглед горното, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касация.
Предвид изхода на делото, на ответника по касацията следва да се присъдят разноски за настоящото производство в размер на 6000 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1132 от 22.06.2015г. по гр.д. № 806/2015г. на Окръжен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА „У. Б.“ АД, ЕИК[ЕИК], да заплати на А. А. Т., ЕГН [ЕГН], направени по делото разноски в размер на 6000 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.