5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 562
София, 22.04.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети март през две хиляди и четиринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 6676 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. п. в [населено място], чрез прокурор А. И., против въззивното решение № 1721 от 31 юли 2013 г., постановено по гр.д. № 1591 по описа на апелативния съд в гр. София за 2013 г. в частта му, с която е отменено решение № 372 от 17 януари 2013 г., постановено по гр.д. № 7013 по описа на Софийския градски съд за 2010 г. за отхвърляне иска на В. А. М. против прокуратурата за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпили за А. Б. М., починал в хода на процеса, произтекли от повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление, за което е бил оправдан, заедно със законната лихва от 14 юни 2010 г. за сумата над 5000 до 10000 лева и в частта, с която е отхвърлен искът за заплащане на имуществени вреди от 100 лева разходи в наказателното производство, и вместо него прокуратурата е осъдена да заплати на М. още 5000 лева обезщетение за претърпени от наследодателя му неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумата от 14 юни 2010 г., и сумата от 100 лева обезщетение за претърпени от наследодателя му имуществени вреди, а в частта за осъждането на прокуратурата да заплати 5000 лева неимуществени вреди първоинстанционното решение е потвърдено.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението в обжалваната му част по всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК с доводи за силно и необосновано завишен размер на присъденото обезщетение и несъответствието му с действително претърпените вреди. Подчертава се, че не са изложени никакви мотиви относно наличието на причинно-следствена връзка между воденото наказателно преследване и причинените вреди и не е посочено значението на всяко едно от тях по отношение на размера на обезщетението. Не било ясно защо размерът на обезщетението следва да надхвърли сумата от 5000 лева, не е било отчетено невземането на мярка за неотклонение „задържане под стража”, срокът от по-малко от месец от повдигане на обвинението до внасянето му в съда. Неизяснено е останало защо прокуратурата следва да носи отговорност и за физическото, емоционално и материално състояние на ищеца към момента на повдигане на обвинението, при сторен извод от съда за недоказване на причинно-следствената връзка между заболяването на ищеца и воденото срещу него наказателно производство. Поддържа се необсъждане на всички доказателства, имащи съществено значение за определяне на размера на присъденото обезщетение. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК. Представят се решение на въззивен съд без заверка за влизането му в сила, и две решения на ВКС по чл. 290 ГПК.
Ответникът В. А. М. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. С. И., в отговор на касационната жалба излага доводи за липсата на основание за допускане на касационното обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си съдът въз основа на свидетелските показания приема, че повдигнатото обвинение е причинило на ищеца душевни страдания и неудобства, обусловени от тежестта на обвинението и предвиденото за него наказание, продължителността на воденото наказателно производство, както и притеснението от евентуалните неблагоприятни последици за професионалната репутация на ищеца като вещо лице – наказателното производство е продължило повече от три години с наложена мярка за неотклонение „подписка”. Независимо от липсата на връзка между заболяването на ищеца и наказателното преследване, последното е образувано в момент, в който ищецът е бил в уязвимо физическо и емоционално състояние във връзка със заболяването и лечението му. Прието е, че за сумата над 10000 лева искът е недоказан, тъй като ищецът не доказва накърняване на доброто му име и настъпило влошаване на здравето.
К. съд приема, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Твърди се, че в противоречие с практиката на ВКС е разрешен въпросът за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Посочва се, че част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, а и липсвали мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди. Сочат се ППВС № 4/1968 г., ТР № 3 по тълк.д. № 3/2004г. и ТР № 1 от 4 януари 2001 г., ОСГК. По същината си поставеният проблем е този за липсата на преценка от страна на въззивния съд на относими доказателства. Противно на твърденията на касатора, съдът е взел предвид както взетата мярка за неотклонение, така и възрастта на касатора и здравословното му състояние в момента на повдигане на обвинението, но не е ангажирана отговорността на държавата във връзка с това негово особено състояние, а е изведен мотив за основанието за интензивността на съответните изживявания от това състояние. Не може да се сподели и тезата, че съдът не е изложил мотиви за причинната връзка между незаконното обвинение и причинените вреди, тъй като съдът е заявил съответните обстоятелства в тази връзка. ВКС приема без колебание в практиката си, че при претендирана отговорност на държавата за вредите, причинени на граждани от действията на правозащитните органи, в тежест на пострадалия е да докаже засягането на съответното благо (засягането на правото на личен живот, на чест, достойнство, на физическа и психическа неприкосновеност, на личностно развитие, на социална и професионална реализация, на общностна интеграция и пр.), и с това, ако са доказани останалите елементи от фактическия състав на този вид отговорност, искът за обезщетение е доказан в своето основание. В случая подобно засягане е установено, налице е оправдаване на лицето по повдигнатото му обвинение, поради което искът е доказан в основанието си. Освен това в обосновката на въпроса си касаторът не излага кои от приетите от съда неимуществени вреди не са в пряка и непосредствена последица от увреждането, за да може да бъде осъществена съответната преценка. Даденото от въззивния съд разрешение не е в нарушение на задължителната съдебна практика.
Вторият въпрос е за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, като се твърди противоречивото разрешаване на въпроса от съдилищата в страната. Както ВКС поддържа неизменно в практиката си по определяне на справедлив размер на дължимите обезщетения, размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост след преценка на конкретните обективно установени факти и обстоятелства. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените болки и страдания, настъпили в резултат от вредоносното действие. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, които са относими към тези правно-релевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Справедливостта трябва да почива на анализа на фактите по делото, защото макар и субективна, тя не е абстрактно понятие и има за цел да убеди страните и обществото в наличието на съответствие между установената неимуществена вреда и нейният имуществен еквивалент. В обжалваното решение не се установява съдът да е излязъл извън рамките на дължимото съобразяване на относимите доказателства, както и да са били съобразени такива вреди, които не са настъпили от вредоносното действие, съответно да им е даден несправедлив имуществен еквивалент.
Като противоречиво разрешаван се сочи и въпросът за определяне на различни размери на обезщетения при сравнително сходни случаи. Този въпрос също не дава основа за допускане на касационното обжалване. В практиката на ВКС по определянето на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди се преутвърждават постановките на ППВС № 4/1968 г., като се отчита спецификата на всеки отделен случай и практическата невъзможност от съществуването на два идентични случая на засягане на съответното благо във връзка с хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ както откъм съчетанието на относимите факти, така и съобразно индивидуалните преживявания на всеки потърпевш. Ето защо не може да се твърди, а и да съществува съдебна практика по идентичен или толкова сходен случай, който да обоснове еднакво или противоречиво разрешаване на въпроса за определянето на справедливия размер на обезщетението. Именно това е положението и в посочената от касатора съдебна практика на ВКС: в решение № 127 по гр.д. № 1321/2009 г., ІV г.о., наказателното преследване е продължило близо две години, а времето на задържането под стража е признато за изтърпяване на наказание лишаване от свобода; в решение № 95 по гр.д. № 849/2010 г., ІІІ г.о., наказателното преследване също е продължило близо две години само в досъдебна фаза, било е осъществено незаконно задържане за 72 часа, не са били събрани данни производството да се е отразило на психологическото състояние на лицето и на обществения му авторитет. Последното представено съдебно решение на въззивен съд, като незаверено за влязло в сила, не може да послужи за целите на преценката по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1721 от 31 юли 2013 г., постановено по гр.д. № 1591 по описа на апелативния съд в гр. София за 2013 г. в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: