О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 563
С., 11.07.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 10 юли две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 429 /2012 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
С решение № 929 от 11.07.2011г. по гр.д.№ 1932/2010г. на Варненски окръжен съд е отменено решение №3892/22.12.2009г., поправено с решение №2577/09.07.2010г. по г.д.№1464/2007г. на Варненски РС, в частта, с която е отхвърлен предявения от Р. П. Р., П. Б. Р. против Т. Г. Д. и И. Д. И. иск по чл. 108 от ЗС за предаване владението върху недвижим имот – ПИ №….., находящ се в [населено място], кв. В., м.”Б.”, представляващ с площ от 1336 кв.м и граници: пл.№…., ….., …… и път, при твърдения за придобиване правото на собственост въз основа на нот.акт №…., т….., рег.№….., н.д.№…..г.и вместо това ответниците са осъдени да предадат владението същия имот.
С това въззивно решение е оставено в сила решението на РС в частта, с която 1. е отхвърлен предявения от Т. Г. Д. и И. Д. И. против Р. П. Р., Ж. Р. Д., К. П. Р., П. Х. Р. и П. Б. Р. иск по чл. 97 от ГПК отм да се признае за установено, че ищците по този иск са собственици на същия недвижим имот, находящ се в [населено място], кв. В., м.”Б.”, представляващ ПИ №…. по плана на „А” с площ от 1336 кв.м на основание давностно владение, осъществявано в периода от 1988г. до предявяване на иска 19.02.1997г. и 2. в частта, с която Т. Г. Д. и И. Д. И., са осъдени да предадат на Р. П. Р., Ж. Р. Д., К. П. Р. и П. Х. Р., владението върху същия недвижим имот – ПИ №….., придобит въз основа на наследяване от К. Г. Я., реституция с решение №620/25.06.99г. на ПК [населено място].
Касационна жалба против това решение са подали Т. Г. Д. и И. Д. И. с оплакване за нищожност на решението, защото съдът не е установил служебно нищожността на решението на ПК, на което се основават наследниците на К. Г. Я. и на заповедта по пар. 4к, ал.7 от ЗСПЗЗ, на нищожност на сделка поради липса на предмет, за недопустимост на решението поради това, че съдът не е прекратил производството поради липса на правен интерес по предявения от тях установителен иск за собственост поради това, че против тях е предявен иск по чл. 108 от ЗС и за неправилност поради това, че съдът не се е мотивирал.
В изложението по чл. 284, ал.1 т.3 от ГПК е развито становище, че за нищожността и недопустимостта на възивното решение съдът следи служебно и понеже тези пороци са достатъчно очевидни, съдът следва да допусне касационно обжалване съгласно ТР № 1/2009г. на ОСГТК.
След постановяване на въззивното решение е подадена молба от Т. Г. Д. и И. Д. И. за допълване на решението с произнасяне по възражението за признаване право на задържане до заплащане на подобренията в имота, направено с възивната жалба и уточнени по вид и размер на подобренията с молба след постановяване на решението.
По тази молба съдът се е произнесъл с решение за допълване № 151 от 31.01.2012г., като е оставил без уважение молбата, тъй като възражението за право на задържане не е предявено по надлежния ред и поради това не е налице непълнота на решението.
Против това допълнително решение също е подадена касационна жалба от Т. Г. Д. и И. Д. И.. Основното оплакване е за нарушение на процесуалните правила, защото с мотиви за недопустимост на молбата, тя е отхвърлена по същество. Излага се и становище, че ако съдът е считал нередовна молбата по предявяване на възражението за право на задържане е следвало да даде указания за изправяне на нередовностите.
В изложението към тази касационна жалба се твърдят всички основания по чл. 280, ал.1 т.1-3 от ГПК поради това, че обжалваното решение не е мотивирано, че мотивите противоречат на диспозитива и, че е допуснато нарушение на “свръх императивни” разпоредби на материалния закон, което прави обжалваният съдебен акт вероятно нищожен.
Ответниците по касация оспорват допускането на въззивното решение до касационен контрол тъй като касационните жалби не обосновават нито общото, нито допълнителните основания за това..
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
За съвместно разглеждане към гр.д.№ 1464/2007г. на Варненски РС е присъединено гр.д.№ 9633/2007г. Ищците по първото дело Т. Г. Д. и И. Д. И. са твърдели, че са собственици на имот 212 на основание придобивна давност, текла в периода 1988г. до предявяване на иска – 19.02.2007г.. Имота е бил предоставен за ползване на наследодателя им Д. И. Д., в него са построили сграда, но не са заявили искане и не са го изкупили. Съдът е приел, че те не са могли да го придобият по давност, защото до влизане в сила на ЗСПЗЗ са били само ползователи, а след това с обратна сила с нормата на чл. 5, ал.2 от ЗВСОНИ се заличава изтеклата придобивна давност до 23.11.1997г., а от тази дата до предявяване на иска не е изтекъл изискуемият се десетгодишен срок за придобиване по давност.
По присъединеното дело Р. П. Р., Ж. Р. Д., К. П. Р. и П. Х. Р. са предявили иск по чл. 108 от ЗС против Т. Г. Д. и И. Д. И. за предаване на владението върху същия недвижим имот – ПИ №……, придобит въз основа на наследяване от К. Г. Я., починала на 28.01.2000г., на която с решение №620/25.06.99г. на ПК [населено място] е признато правото на собственост в съществуващи /възстановими/ стари реални граници върху нива с площ от 7,859 дка, седма категория, находяща се в терен по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ в землището на В., в местност ”Б.”, представляващо имот № 153 по КП от 1956г., заявен с №6 в заявлението като собствеността е установена с декларация по чл.12 ЗСПЗЗ. Със същото решение е възстановено в съществуващи /възстановими/ стари реални граници правото на собственост върху част от имот № 153 по КП от 1956г с площ от 4,435 дка, седма категория, находяща се в терен по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ в землището на В., в местност ”Б.” при описани граници: По КП „А. мак” възстановения имот се състои от пет части: Част ІІ част с площ от 1,098 дка, представляващ част от пл.№….., при граници: североизток – гора, северозапад – частта от пл.№….., югозапад – полски път, югоизток – пл.№….. С нот.акт №….., т……, н.д.№…../……г. К. Г. продава на Р. П. Р. по време на брака му с П. Р. подробно описаните части от имоти, между които и имот с площ от 1,513 дка, включващ части от пл.№….. и …… по КП „А.” 1990г., при граници: останалите части от имоти пл.№…… и …… и от три страни тъп. Издадена е заповед № …../…….г.по пар. 4к, ал.7 от ЗСПЗЗ за възстановяване правото на собственост на наследници на К. Г.. Имот ….. е заснет в плана за новообразуваните имоти, записан на името на наследници на К. Г.Я. и Р. П. Р. и за него е издадена скица. На основание тези документи и разпита на свидетели, съдът е приел, че ищците се легитимират за собственици на посочения имот, а ответниците поради липса на основание да го владеят, са осъдени да предадат владението върху него.
От изложеното не може да се направи извод да вероятна нищожност, или недопустимост на въззивното решение, което да е основание за допускане до касация.
Основанията за нищожност на съдебните решения не са посочени нормативно. Формулирани са от теорията и съдебната практика и се извеждат от изискванията за постановяване на валидно решение. Те се свеждат до това решението да е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, да е постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, да изразява волята на съда, да е в писмена форма и да е подписано от членовете на състава на съда. Ако решението не отговаря на тези изисквания, според гражданско процесуалната теория е нищожно. Съдебната практика въвежда същите изисквания за постановяване на валидно решение и счита че то е нищожно когато не е било изготвено от надлежен орган в надлежен състав, не е изготвено в писмена форма, или когато волята на съда е абсолютно неразбираема дори и след тълкуване. В този смисъл са мотивите на ТР № 1/2011г. на ОСГТК на ВКС. Обжалваното решение не отговаря на нито един от тези критерии. Не съставлява основание за нищожност наведеното такова в касационната жалба и изложението към нея – съдът не е констатирал служебно нищожност на решение на ПК за възстановяване право на собственост и на сделка след него. Съдът няма задължение служебно да констатира нищожност на тези документи за собственост а и да е направен такъв пропуск по направено оспорване, това би довело до неправилност на решението, за която съдът следи само ако допусне до касация обжалваният съдебен акт.
От доказателствата по делото не може да се направи извод и за вероятна недопустимост на въззивното решение. Недопустимо е решението, с което съдът се е произнесъл по иск, респективно по жалба които не са били предявени, или ако се е произнесъл в повече от заявеното, ако се е произнесъл по недопустим иск, или по недопустима жалба. Квалификациите на жалбоподателите в жалбата на различни доказателства по делото като нищожни не ги правят такива, а и постановеното решение въз основа на такива доказателства не е нищожно. Официалните документи се ползват с обвързваща съда доказателствена сила и само ако са оспорени и доказателствената им сила е оборена от този който ги оспорва, те не следва да се зачитат от съда. Решение № 620 от 25.06.1999г. е издадено преди влизане в сила на нормата на пар.4к, ал.7 от ЗСПЗЗ /приета с изменението на този текст, публикувано ДВ бр. 68/30.07.1999г. и съгласно съдебната практика, това решение легитимира титулярите като собственици щом индивидуализира имота по площ и граници. Конститутивният ефект на решението зависи от това при действието на коя редакция на чл. 14, ал. 1 от ЗСПЗЗ е постановено. /Р № 248/20.07.2010г. по гр.д.№ 58/2009г. на ІІ гр.о., а за правилата за постановяването му и доказателствената му стойност следва да се държи сметка за нормативната уредба към момента на издаването му. /Р № 555 от 22.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 104/2009 г., II г. о., ГК, и Р № 179 от 20.04.2011г. по № 563/2010г. / Когато в съдебно производство по установителен или осъдителен иск за собственост на възстановения имот се установи по недвусмислен начин кой точно е възстановения имот, съдът не може да отрича конститутивното действие на постановеното решение и да приема, че искът е преждевременно предявен / решение № 809 от 14.11.2011г. по гр.д.№ 1889/2009г/ Въззивното решение е съобразено с тази съдебна практика, постановена по чл. 290 от ГПК.
Касаторите излагат като довод за недопустимост и това, че съдът не е констатирал, че предявеният от тях установителен иск за собственост е недопустим, защото против тях е предявен от ответниците по техния иск ревандикационен иск. Сам по себе си този факт не сочи на недопустимост на решението, тъй като с отхвърлянето на иска по чл. 108 от ЗС не се създава сила на пресъдено нещо относно това, че ответниците са собственици на същия имот. Или искът по чл. 108 от ЗС не е пречка за предявяването на иск по чл. 97 от ГПК от ответниците по него за същия имот.
Тъй като от доказателствата по делото и съдържанието на въззивното решение не може да се направи извод за вероятната му нищожност, или недопустимост, то не може да бъде допуснато до касационно обжалване без да се обосновават основанията по чл. 280, ал.1 от ГПК. Не е налице хипотезата, предвидена в т.1 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК.
Правен въпрос касаещ твърдяната неправилност на въззивното решение не е поставен, а това е основание за не допускане до касационно обжалване защото не е налице общото основание за допускане до касация.
При постановяване на допълнителното решение от въззивния съд той е приел, че молбата е допустима, защото изхожда от надлежна страна и е в срок, но по същество е преценена за неоснователна, защото съдът се е произнесъл по целия предмет на спора, а възражението за признаване право на задържане не е предявено надлежно.
Съдът констатира, че с въззивната жалба за първи път е заявено общо възражение за упражняване право на задържане, като защитно такова против ревандикационната претенция, но не е посочено вземането за подобрения, до изплащането на което може да се упражнява това право. След постановяване на съдебното решение е подадена молба, с която са изброени подобренията и претендираната сума за всяко от тях и се иска назначаване на експертизи за доказване на размера им. С т.6 от ТР № 1/04.01.2001г. на ВКС се прие, че възражението за признаване право на задържане може да се направи за първи път пред възивната инстанция като акцесорно право само ако искът за заплащане на подобренията е бил уважен в отделен процес, тъй като това възражение се ползва със сила на пресъдено нещо и следва това възражение да се разгледа поне в две инстанции. Като е приел, че възражението за право на задържане не е било надлежно предявено, съдът е постановил решение в съответствие с това тълкувателно решение. Не е имало основание за даване на указания, тъй като не надлежното предявяване на възражението е поради не посочване на размер на вземането за подобрения, който не е установен с влязло в сила решение. В хода на производството пред РС е станало ясно, че заповедта, с която е установен размер на подобренията е отменена от административния съд по жалба на молителите, а делото е върнато на административния орган за произнасяне по размера на подобренията. Нова заповед не е издадена до приключване на устните състезания. /няма данни и след това да е издадена такава заповед./ Следователно молителите не са могли надлежно да предявят възражението си зя упражняване право на задържане за първи път пред въззивня съд щом не са имали установен размер на вземането си. Затова не може да се направи извод за вероятна нищожност, или недопустимост на решението за допълване, поради което и то не може да бъде допуснато до касация без да се обосновават основанията по чл. 280, ал.1 от ГПК.
С касационната жалба против допълнителното решение и изложението към нея се поставя въпроса може ли съдът да излага мотиви като за недопустимост, с които да обосновава неоснователност на молба за допълване и да не мотивира решението си за допълване. Мотивите на съда в решението за допълване касаят основателността на молбата. Ако няма надлежно заявено възражение за допълване то няма и непълнота на въззивното решение, т.е. то е постановено по целия предмет на спора, а щом няма искане по което съдът не се е произнесъл, то молбата за допълване е неоснователна. Така е мотивирал съдът неоснователността на молбата. Следователно не е налице липса на мотиви на решението, поради което това решение не е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика, изискваща решението да се мотивира и мотивите да съответстват на диспозитива / Р от 25.10.01.04.1980г. по гр.д.№ 19/1980г. на ОСГК. Наличието на задължителна съдебна практика по поставения въпрос сочи, че не е налице нито едно от трите основания за допускане до касация и на допълнителното решение.
По изложените съображения, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 929 от 11.07.2011г. по гр.д.№ 1932/2010г. на Варненски окръжен съд и решение за допълване № 151 от 31.01.2012г. по същото дело по касационни жалби, подадени от Т. Г. Д. и И. Д. И..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: