5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 563
гр.София, 15.11.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на шести ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№1638/17г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК вр. §74 от ПЗРна ЗИДГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] – [населено място] срещу решение №113/12.01.2017 г., постановено по т. д. №140/15 г. на Софийски апелативен съд,с което след отмяна на решение №3365/01.08.14г. по т.д.№470/13 г. на Окръжен съд – Благоевград касаторът е осъден на основание чл.59 ЗЗД да заплати на [фирма], сумата 60 142,80 лв.,ведно със законната лихва и разноски за двете инстанции.
В касационната жалба са изложени оплаквания за недопустимост на въззивното решение, поради произнасянето по непредявен иск – присъдена е сумата като увеличена стойност на УПИ VIII – 776 по плана на ЦГЧ [населено място] при предявена претенция за плащане във връзка с измършени СМР на обект „Тоалетна на площада в [населено място]“, както и поради това,че е била налице нередовност на исковата молба /противоречие между обстоятелствена част,в която са изложени твърдения за наличие на възлагане на СМР и петитум,в който се претендира сумата за плащане на неосъществено основаниене/. Оспорена е правилността на въззивното решение по съображения за нарушение на материалния закон при определянето на правната квалификация на иска, за недоказаност правото на собственост на общината върху имота и за размера на иска. Претендира се допускане до касационен контрол, отмяна на решението на въззивната инстанция и разрешаване на спора по същество с отхвърляне на претенцията на ищеца едноличен търговец.
Ответникът по жалбата [фирма] в писмения си отговор на същата е възразил срещу сочените от касатора основания за допускане на решението на САС до касационно обжалване и е оспорил по същество изложените в касационната му жалба доводи за неправилност на същото.
Съставът на Върховен касационен съд, Първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При проверката за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
Производството пред БлОС е образувано по искова молба на едноличния търговец срещу общината с искане последната да бъде осъдена да му заплати сумата 70 723,31 лв. /намалена в хода на делото до 60 142,80 лв./. В исковата молба са изложени твърдения, че, през периода м.октомври – м.декември 2008г., по молба на кмета на [община],който се ангажирал да организира процедура по ЗОП,въз основа на която да бъде извършено възлагане по посочения ред, извършила на терен ,находящ се на площада в [населено място] СМР,свързани с изграждането на обществена тоалетна.Тъй като обещаната процедура не била предприета и извършена,а обектът бил завършен напълно и започнал да се ползва по предназначение,без да е налице каквото и да било заплащане от страна на общината, ищецът счита,че при липса на валидно правоотношение между страните /доколкото и такова би било нищожно , поради неспазване на предвидената от ЗОП форма/,ответникът се е обогатил неоснователно за негова сметка със стойността на извършените СМР,която е оценена в размер на исковата претенция. Срещу тези твърдения ответникът в отговора си на исковата молба е противопоставил възражения за липса на каквито и да било уговорки с ищеца за възлагане на твърдяните СМР,както и за обещания за предприемане на процедура по ЗОП,поради липса на предвидени средства,а в условията на евентуалност – ако се установи наличието на договор за изработка, предвид неформалния му характер – за липса на обогатяване без основание.Отново като евентуално е направено и възражение за погасяване на вземането по давност. С доклада,респ. с първоинстанционното решение, искът е квалифициран като такъв за неоснователно обогатяване по чл.55 ал.1 предл.2 ЗЗД,като по съображения за недоказаност,че имотът,върху който е изградена постройката, е общинска собственост, е отхвърлен като неоснователен.
За да промени този резултат,с атакуваното решение въззивният съд е приел,че БлОС неправилно е приложил материално-правната норма на чл.55 ал.1 предл.2 ЗЗД към процесните фактически отношения,доколкото този състав на неоснователното обогатяване е приложим при различни от настоящата хипотези – при двустранни договори,при които задължението на едната страна се погаси поради невъзможност за изпълнение; при сделки под отлагателно условие,когато то не се сбъдне.Тъй като в случая ищецът не твърди да е извършил СМР въз основа на валиден договор с общината,макар и неформален, въззивният съд е преквалифицирал иска по чл.59 ЗЗД, на което основание и го е разгледал.Приел е за установено от доказателствата по делото,че са извършени СМР в УПИ VIII – 776 по плана на ЦГЧ [населено място]; строежът е започнал на 27.10.08г. и е завършил на 09.12.08г.; според данните от писмените доказателства и заключенията на вещите лица, тоалетната е изградена върху терен,който се намира в центъра на града,в зелена площ,ситуирана на площада, в непосредствена близост до детска площадка, с обособени в съседство пейки и цветни алеи, с изпълнена около него тротоарна настилка и се използва по предназначение като обществена тоалетна. Приел е , с оглед тези обстоятелства и позовавайки се на чл.3 ЗОС, че теренът, върху който е построен обектът, като задоволяващ обществени нужди, е общинска собственост. Констатацията,че по плана на [населено място] УПИ VIII – 776 е бил отреден за хотел и паркинг със заповед от 2002г., съдът е приел за непроменяща този извод,доколкото няма данни регулацията към 2008г. да е приложена.Липсата на вписване в баланса на общината и съставяне на акт за общинска собственост САС е възприел като ирелевантни факти,доколкото същите представляват вторични дейности,а определящо за характера на имота като общинска собственост има фактът какви нужди задоволява. Излагайки общи разсъждения върху състава на неоснователното обогатяване в хипотезата на чл.59 ал.1 ЗЗД и, съобразявайки указанията в т.3 и т.4 на ППВС №1/79г.,съдът е приел,че доказаното изграждане на постройката върху общинския имот представлява общият факт,от който е настъпило обедняването на ищеца и обогатяването на ответника. Първият се е обеднил с пазарната стойност на извършените от него СМР /без ДДС и печалба/,а вторият се е обогатил, получавайки увеличение на стойността на имота със сградата върху него.Приел е,че от двете стойности следва да бъде присъдена по-малката и, като е съобразил,че претенцията е предявена в по-нисък от нея размер,е уважил изцяло предявения иск. Като неоснователно е отчетено направеното от ответната страна възражение за давност, поради неизтекъл петгодишен срок.
Така постановеното от въззивния съд решение е валидно. При преценката,която касационната инстанция дължи и служебно във фазата по допустимост, в съответствие и с указанията в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, съставът на ВКС,ТК,първо отделение не намира да са налице предпоставки , обосноваващи извод за вероятна недопустимост на въззивното решение. Квалификацията на иска се определя от съда в съответствие с твърденията за факти,направени в исковата молба и заявения петитум, които съдът е длъжен да подведе под съответната материално-правна норма. В случая ищецът съвсем ясно е заявил в исковата си молба, че основава иска си на извъндоговорен източник на задължение,доколкото такъв не е бил сключен в задължителната форма по ЗОП,като на това именно основание е предявил и претенцията си да бъде възстановено неоснователното разместване на имуществени блага, като му бъде присъдена сумата,с която се е обеднил. Не е налице нито нередовност на исковата молба,която съдът да е следвало да отстранява по реда на чл.129 ГПК,нито произнасяне по непредявен иск,тъй като постановеният диспозитив на въззивното решение е в рамките на повдигнатия от страните спор и съответства именно на търсената с исковата молба защита. Доколкото в настоящия случай съдът се е произнесъл по редовна искова молба,не могат да бъдат споделени доводите на касатора,основани на решение №16/27.06.16г. по т.д.№2573/14г. на ВКС, второ т.о.,с което по възникнал между същите страни спор въззивното решение е обезсилено, тъй като същото е постановено в различна от настоящата хипотеза.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284 ал.1 т.3 ГПК касаторът твърди,че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителна съдебна практика /т.4 от ППВС № 1/1979 г. , решение № 69/08.02.2011 г. по гр. д. № 44/2010 г. на ВКС, решение №343/02.07.2014 г. по гр. д. №2733/2013 г. на ВКС и др. при разрешаване на значимия за изхода на делото правен въпрос „за начина на определяне на размера на обогатяването, респ. обедняването по претенция за заплащане на извършени СМР при иск по чл.59 ЗЗД”.
При такава общо и абстрактно направена формулировка, некореспондираща със съответен решаващ извод на въззивния съд, следва да се приеме липса на правен въпрос, осъществяващ общия, установен с разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, критерий за допустимост на касационното обжалване. Дори да би могъл да бъде конкретизиран такъв в рамките на приетата с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС за допустима дейност на касационната инстанция при преценката за наличие на общия критерий за допустимост на обжалването пред нея,наличие на предпоставки за прилагането на сочения от касатора допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не са налице. При определяне размера на дължимата сума съдът изцяло се е съобразил с цитираната от касатора задължителна съдебна практика,според която при наличие на предпоставки за уважаване на иск по чл.59 ал.1 ЗЗД се дължи по-малката измежду сумите на обогатяването и обедняването; сумата на обогатяването се съизмерява с увеличената стойност на имота към релевантния момент /осъществяването на общия факт/,а тази на обедняването – с направените от обеднилия се разходи. В мотивите на решението си въззивният съд е приел за база за определяне размера на дължимата сума именно тези обстоятелства,установени с надлежни доказателствени средства по делото.За да направи извода си за размера на обедняването съдът е съобразил осчетоводената от ищеца като разходи за извършените СМР сума,но не е приложил нея , а дадената от вещото лице пазарната стойност на тези разходи,доколкото последната е по-ниска,без да включва ДДС и печалба. При определянето на размера на обогатяването отново е кредитирал неоспореното заключение на вещото лице, което е установило с каква стойност се е увеличил имотът след изграждането на постройката.От тези две стойности е приел като релевантна по-малката,но, спазвайки правилото за недопускане произнасяне свръхпетитум, е присъдил сума в размера, в който е бил предявен искът.
Като краен извод – не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК,поради което на касатора следва да бъде отказан достъп до касационен контрол на атакуваното въззивно решение.
В полза на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за производството пред ВКС в размер на платеното адвокатско възнаграждение от 3000 лв.
Така мотивиран , съставът на Върховен касационен съд, Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №113/12.01.2017 г., постановено по т. д. №140/15 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА @@26@ [населено място] [улица] да заплати на [фирма] [населено място] [улица] ет.1 ап.1 разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС в размер на 3000 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.