2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 563
гр. София, 23.11.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 4170 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в определението).
Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото П. В. С. срещу определение № 2521/31.07.2017 г., постановено по частно гр. дело № 2404/2017 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно определение е оставена без уважение частната жалба на жалбоподателя срещу (потвърдено е) определение № 10385/13.04.2017 г. по гр. дело № 4570/2016 г. на Софийския градски съд (СГС), с което е прекратено производството по същото първоинстанционно гр. дело по предявения от жалбоподателя срещу Х. М. Х., иск по чл. 45 от ЗЗД.
Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на апелативния съд и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение.
Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК (в посочената по-горе редакция), предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалвания акт, респ. – от разрешаването на който зависи изходът на спора по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
В случая в изложението на жалбоподателя на основанията за допускане на касационното обжалване, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) нормата на чл. 13 от КЗПЧОС обосновава (допуска) или изключва правото на иск за обезщетение на увреденото лице срещу представителите на официалните власти, които са причинили вредите при упражняване на служебните си функции; и 2) КЗПЧОС има ли предимство пред националното ни законодателство, в това число пред разпоредбата на чл. 132 от КРБ, съгласно чл. 5, ал. 4 от КРБ. Жалбоподателят поддържа, че тези правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска.
Жалбоподателят С. е предявил по делото иска по чл. 45 от ЗЗД за обезщетение в размер 50 000 лв. срещу ответника Х., поддържайки, че последният, в качеството си на съдебен заседател – член на съдебен състав, му е причинил неимуществени вреди, тъй като съдебният състав е разгледал наказателното дело, по което ищецът е бил подсъдим, като е отказал да бъдат свалени белезниците на ищеца.
В мотивите към обжалваното въззивно определение САС е споделил съображенията на първоинстанционния съд за недопустимост на иска – че съгласно разпоредбата на чл. 132 от КРБ, съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен в хипотезата на умишлено престъпление от обща характер, като по силата на чл. 66, ал. 2 от ЗСВ, съдебните заседатели имат еднакви права със съдиите. Въззивният съд е приел, че в случая, с оглед качеството на ответника – съдебен заседател и служебния характер на действията, за които се търси гражданската му отговорност, е очевидно, че тази отговорност, респ. – правото на иск за нейното реализиране, са изключени. САС е приел също, позовавайки се на ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, че ищецът, който твърди, че са му причинени вреди в процеса на осъществяване на държавните властнически правомощия, може да търси отговорност от държавата, но не и от самите длъжностни лица. Въззивният съд е изложил и съображения, че процесуалната легитимация е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска, за която съдът следи служебно, като е приел, че в настоящия случай пасивната процесуална легитимация на ответника не може да бъде изведена и от разпоредбата на чл. 13 от КЗПЧОС, на която жалбоподателят се позовава, и съгласно която, всеки, чиито права и свободи, предвидени в тази конвенция, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответна национална институция, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти. САС е приел, че така цитираната разпоредба не изключва, а потвърждава извода за недопустимост на предявения по делото иск, тъй като предвиденото вътрешноправно средство за защита, е иск срещу държавата, който изключва както паралелното, така и субсидиарното ангажиране на отговорността на съдебния заседател като физическо лице – по общия ред.
Настоящият съдебен състав намира, че с така даденото в мотивите към обжалваното определение, тълкуване на разпоредбата на чл. 13 от КЗПЧОС, въззивният съд е разрешил първия формулиран от страна на жалбоподателя правен въпрос, в пълно съответствие с трайно установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 и чл. 274, ал. 3 от ГПК, която приема, че макар да е процесуално недопустим иск за вреди по чл. 45 от ЗЗД срещу съдия, прокурор или следовател – съгласно разпоредбата на чл. 132 от КРБ, респ. – и срещу съдебен заседател, съгласно разпоредбите на чл. 66, ал. 2 от ЗСВ и чл. 8, ал. 2 от НПК, то увреденото лице разполага с ефикасно средство за защита, а именно – с исковете за вреди по чл. 2 от ЗОДОВ – срещу съответния правозащитен орган като процесуален субституент на държавата, а когато отговорността за вреди не може да бъде реализирана по реда на този специален закон – с иска по чл. 49 от ЗЗД, във вр. с чл. 7 от КРБ – пряко срещу държавата (решение № 133/29.06.2016 г. по гр. дело № 5002/2014 г. на III-то гр. отд. на ВКС, определение № 383/12.06.2013 г. по ч. гр. дело № 3266/2013 г. на III-то гр. отд. на ВКС, определение № 435/11.07.2011 г. по ч. гр. дело № 212/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС). Настоящият съдебен състав изцяло споделя това тълкуване на ясната разпоредба на чл. 13 от КЗПЧОС, възприето от въззивния съд – в съответствие с цитираната константна практика на ВКС, като намира, че няма основание същата да бъде променяна поради законодателни изменения или промяна в обществените отношения (в този смисъл е и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В случая и в изложението на самия жалбоподател не се излагат никакви доводи, поставените от него правни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Вместо това в изложението се прави преглед и сравнителноправен анализ на законодателни разрешения, възприети в някои европейски държави и М., което не е основание за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Въззивният съд не е обсъждал в мотивите към обжалваното определение и не е давал разрешение на втория правен въпрос, изведен от жалбоподателя, поради което този въпрос не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая.
Следва да се отбележи и че в подобен смисъл е и произнасянето на ВКС по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК по същите или подобни правни въпроси, в определение № 232/27.06.2017 г. по ч. гр. дело № 2059/2017 г. на III-то гр. отд. на ВКС, определение № 152/10.05.2017 г. по ч. гр. дело № 1701/2017 г. на III-то гр. отд. на ВКС, определение № 58/13.03.2017 г. по ч. гр. дело № 510/2017 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, определение № 431/19.09.2017 г. по ч. гр. дело № 3515/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 274/05.07.2016 г. по ч. гр. дело № 2647/2016 г. на III-то гр. отд. на ВКС.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 2521/31.07.2017 г., постановено по частно гр. дело № 2404/2017 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: