О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 563
София, 25.05.2017 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на шестнадесети март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 4399 по описа за 2016 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Ю… – ДП, Б., представлявано от Д. Д., срещу въззивно решение № 209/24.06.2016 г., постановено от Пловдивския апелативен съд по гр.д. № 440/2014 г.
Излага доводи за неправилност. Иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което да се отхвърли иска и се присъдят съдебноделоводните разноски по делото, сторени във всички инстанции.
Насрещната страна Л. С., чрез адв. А. К., е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Моли за присъждане на съдебноделоводните разноски за инстанцията.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Л. К. С. предявил против Д… „Б.“ ДП, [населено място] частичен иск за сумата 26 123 лв. – дължима по договор от 05.01.2009 г. за процесуално представителство на предприятието от адв. С. по гр.д. № 1464/2004 г. на РС Пазарджик.
Искът е уважен.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване със следните въпроси:
Допустимо ли е съгласно разпоредбите на ЗА и Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения предоговаряне (в смисъл на многократно увеличаване) на вече договорено и платено за всяка съдебна инстанция адвокатско възнаграждение, в хода на съдебно производство, включително и след неговото приключване, без да се претендира присъждане на такова от съответната съдебна инстанция и без да се представят доказателства пред съда за направено предоговаряне; допустимо ли е определено по чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения, адвокатско възнаграждение по неоценяем иск (ревандикационен иск за собственост) да се преизчислява по реда и начина за изчисляване на адвокатското възнаграждение за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с определен интерес по чл. 7, ал. 2 от наредбата; какво възнаграждение следва да бъде за платено при защита, осъществена едновременно от адвокат и юрисконсулт; как следва да се приложи чл. 78, ал. 5 ГПК при последващо упълномощаване на няколко адвоката с различни възнаграждения; допустимо ли е да се договаря отделно възнаграждение за защита пред всяка инстанция и допълнително (окончателно) с оглед изхода на съдебното производство; следва ли съдът да следи за процесуалната легитимация на страните в хода на производството по делото, с оглед промяната на юридическото лице ответник – от Д. „ДП-Б.“ в Ю. – Б., съответно на принципала; длъжен ли е решаващият съд да следи служебно за подсъдността на делото, включително при промяна в юридическата структура на държавните предприятия; дължи ли упълномощителят заплащане на упълномощения адвокатски хонорар извън присъдения със съдебното решение; допустимо ли е да се договаря допълнително възнаграждение за процесуално представителство с оглед вече известния изход на съдебното производство; следва ли съдът да присъжда адвокатски възнаграждения при липсата на съответна процесуална легитимация на упълномощителя; следва ли съдът служебно да следи за надлежните правомощия на представляващия ответното дружество при сключване на договор за допълнително адвокатско възнаграждение.
Според касатора така повдигнатите в изложението към касационната жалба въпроси касаят правилността на определените разноски по влязлото в сила съдебно решение по гражданско дело № 1464/2004 г. на Пазарджишия районен съд, поради което давали основание за допускане на касационно обжалване. Според касатора по повдигнатите въпроси няма трайно установена съдебна практика, поради което разрешаването им е от значение и за точното прилагане на закона и развитие на правото. След това изявление, следва изречение: „Съдебна практика: решение № 56/21.02.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1422/2010 г., решение № 1280/14.01.2009 г. на ВКС по гр.д. № 4163/2007 г., определение № 13/25.01.2016 г. на ВКС по ч.гр.д. № 154/2016 г., определение № 105/2011 г. по гр.д. № 58:2009 г., определение № 377/22.11.2012 г. на ВКС по гр.д. № 349/2012 г., определение № 418/26.11.2013 г. в ВКС по гр.д. № 6820/2013 г. и определение № 1240/08.09.2009 г. на ВКС по гр.д. № 549/2009 г.
Наличието на задължителна съдебна практика или на противоречива съдебна практика, само по себе си изключва хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото не се излагат съображения, налагащи изоставяне на установената вече трайна съдебна практика. Не е изяснено и кой от съдебните актове има някакво отношение към някой от единадесет правни въпроса, а и посочените определения по чл. 288 ГПК не съставляват съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, както изрично е изяснено и в ТР 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Освен това, всички въпроси, свързани с минималните адвокатски възнаграждения, едновременното представителство от адвокат и юрисконсулт, заплащане на адвокатски хонорар за всяка инстанция, са неотносими към спорния предмет, който е относно съществуващо между страните по настоящия спор договорно правоотношение, съответно какви са правата и задълженията им по него. Няма никакво съмнение, разбира се, че искът по чл. 108 ЗС е оценяем, но и това е без значение, защото страните по договора за поръчка са свободни да уговорят по между си какъвто решат хонорар, а дали представляващият юридическото лице поръчител е действал евентуално увреждащо (безстопанствено), това има значение за отношенията му с юридическото лице, без само по себе си да има значение за валидно поетите задължения към трето лице (довереника – адвокат), доколкото не се установи недействителност по чл. 40 ЗЗД, какъвто довод в случая не е въвеждан. Възражения за прекомерност на адвокатското възнаграждение, за непредставяне на доказателства, че заплатеният размер е по-голям, могат да се правят в процедура по чл. 78, ал. 4 ГПК единствено от насрещната страна по исковия спор, по който Ю… – ДП, Б. е било представлявано от адвокат С.. Както е изяснено и в ТР № 6/2012 го. на ОСГТК на ВКС, подлежат на присъждане по чл. 78 ГПК само доказаните в преклузивните срокове разходи за адвокатско възнаграждение, както и възможността на съда, при направено в срок възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК да намалява поради прекомерност адвокатското възнаграждение, което не се отразява върху свободата на договаряне и отношенията между довереник и доверител. Съдебното решение в частта относно съдебноделоводните разноски разрешава спора между насрещните по делото страни, а не какво е уговорено и какво се дължи от страната по делото на представлявалия я адвокат.
Въпросът, свързан с подсъдността, касае възражението на касатора за местна неподсъдност, а е ясно и никога не е имало съмнение по приложението на безспорните в ГПК правни норми, че за местна неподсъдност по чл. 109 ГПК, съдът не следи служебно, а само по възражение на ответника, направено в срок. Процесуалните правоприемства в хода на процеса са взети предвид от съд при призоваването и при постановяването на съдебния акт (Ю. – Б. е универсален правоприемник на включените в състава му чрез сливане държавни горски и ловни стопанства), но те нямат безспорно никакво отношение към промяната на подсъдността (чл. 120 ГПК) – било по възражение, още по-малко по почин на съда.
Въпросът относно „процесуалната легитимация на упълномощителя“ е във връзка с довода на касатора, че договорът с адв. С. е подписан от представляващия държавното горско лесничейство – ищец по иска по чл. 108 ЗС „без надлежна правоспособност“. Фактически твърдения, които могат да имат отношение към този довод, както е изяснено на страната и от двете съдебни инстанции, не са въведени. На недействителност по чл. 42 ЗЗД може да се позове само представлявания без представителна власт, не и съдът служебно.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 1500 лв. заплатен адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 209/24.06.2016 г., постановено от Пловдивския апелативен съд по гр.д. № 440/2014 г.
ОСЪЖДА Ю… – ДП, Б., представлявано от Д. Д. да заплати на Л. К. С. сумата в размер на 1500 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. ГПК, направени в производството пред Върховен касационен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: