4
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 586/2011 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 563
гр.София, 25.07.2012 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на тринадесети март две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 586/2011 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „К.”С. Е., [населено място] срещу решението на Софийски апелативен съд, търговско отделение, трети състав № 86/09.02.2010 год., постановено по т.дело № 2346/2009 год. С това решение след отмяна на първоинстанционното решение на Кюстендилския окръжен съд от 05.06.2009 год. по т.дело № 68/2008 год., въззивният съд е отхвърлил предявеният от ищеца-касатор срещу [фирма], [населено място] иск по чл.26, ал.1 във вр. с чл.38, ал.1, пр.второ ЗЗД за обявяване за нищожен сключеният на 27.12.2006 год. между [фирма], [населено място] и ответника договор за наем на помещения, намиращи се в [населено място], [улица].
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че погрешно съдът е приел за неоснователен доводът на ищеца, че купувайки терена той е придобил по приращение собствеността върху построените в него сгради, в една от които се намират и отдадените под наем процесни помещения.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението си по чл.284, ал.3 ГПК касаторът сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Без да формулира изрично съществения материалноправен въпрос жалбоподателят твърди, че в мотивите си съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по приложение на чл.92 ЗС, която е в смисъл, че ако не е установено друго се презумира, че собственикът на земята е и собственик на постройките и насажденията в нея. Позовава се на цитираните в приложението две решения на различни състави на ВКС, постановени по реда на отменения ГПК от 1952 год., както следва: р.№ 659/21.03.1966 год. по гр.дело № 147/1966 год. на ВС-І г.о. и р.№ 1146/20.10.2008 год. по гр.дело № 4832/2007 год. на ВКС-ІІ г.о.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] изразява становище, че не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване, а по същество – направените оплаквания са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и след проверка на данните по делото намира, че жалбата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване указанията дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГКТК на ВКС.
С обжалваното решение апелативният съд е оставил в сила първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от ищеца-касатор иск по чл.26, ал.1 вр. с чл.38, ал.1, пр.второ ЗЗД за прогласяване нищожност на сключения между [фирма], [населено място] и [фирма] на 27.12.2006 год. договор за наем на помещения, намиращи се в сграда на @@22@ [населено място]. След извършен цялостен анализ на събрания доказателствен материал в решението е прието, че ищецът не установява материалноправната си легитимация по иска, тъй като не е страна в наемното правоотношение, нито е собственик на наетия имот, защото с договора за продажба, сключен с нот.акт № 186/2007 год., е прехвърлена собствеността само на дворното място, но не и върху постройките, които са самостоятелен обект на собственост. Наведени са доводи, че ищецът не е придобил наетия имот по приращение, доколкото сградата не е построена след продажбата на терена и не е отчуждена заедно със земята. В тази връзка е направен извода, че е оборена презумпцията на чл.92 ЗС, тъй като видно от доказателствата, намиращи се в представената по делото нотариална преписка, при продажбата е оценено и продадено само дворното място с площ 38888 кв.м./без намиращите се в него сгради/, което не е предмет на процесния наемен договор.
Видно от съдържанието на изложението му, касаторът не е формулирал изрично релевантния за спора материалноправен въпрос съгласно изискването на т.1 от ТР № 1/2009 год. на ОСГКТК на ВКС, като е посочил най-общо, че се касае за неправилно приложение на чл.92 ЗС, според който собственикът на земята е и собственик на постройките върху нея, позовавайки се на цитираните две съдебни решения. С оглед на изложеното, неправилно е поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, която съгласно посоченото по-горе Тълкувателно решение на ОСГКТК на ВКС има предвид противоречие със задължителната практика на ВКС по поставения съществен правен въпрос, която включва ППВС при действието на ЗУС, тълкувателни решения на ОСГК на ОСТК на ВКС при действието на ЗСВ/обн. ДВ, бр.59/1994 год., отм./ както и решенията на тричленни състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 от сега действуващия ГПК. Ето защо, цитираните решения на различни състави на ВС и ВКС, постановени по реда на отменения ГПК от 1952 год., са неотносими, тъй като не представляват задължителна съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Независимо от изложеното, постоянната и непротиворечива практика по приложението на чл.92 ЗС е в смисъл, че когато в договора за продажба на парцел няма изрична уговорка за запазване собствеността на изградената в него сграда, но от обстоятелствата по делото следва, че тя не е била предмет на договаряне – нито изрично, нито чрез включване на стойността й в уговорената цена на имота, презумпцията на чл.92 ЗС следва да се счита оборена. Съдебната практика трайно приема, че такъв способ за създаване на разделна собственост върху мястото и сграда е допустим. В този смисъл е р.№ 125/17.08.2011 год. по гр.дело № 322/2010 год. на ВКС, ГК, І г.о., постановено по реда на чл.290 от сега действуващия ГПК. Освен това, правата на трети лица върху наетата вещ, дори и доказани/какъвто не е настоящия случай/ не рефлектират върху наемното правоотношение, нито върху правата на наемателя. Тези права биха имали значение, само ако бъдат предявени и съдебно признати, каквито данни в случая не са налице. В този смисъл е р.№ 121/15.10.2009 год. по т.дело № 312/2009 год. на ВКС-ТК, І т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 86/09.02.2010 год., постановено по т.дело № 2346/2009 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ