5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 563
[населено място], 5.05.2011 г.
Върховният касационен съд на РБ, ГК, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на втори май две хиляди и единадесета година, в състав:
Председател: Капка Юстиниянова
Членове: Л. Богданова
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдията Богданова гр.д.№ 1734 описа за 2010 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. К. В. и В. К. В., подадена от процесуалните им представители- адв. М. и С. срещу въззивно решение № 590 от 28.06.2010 г. по гр.д. № 1415/2009 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставено в сила решението от 10.04.2009 г. по гр.д. № 385/2008 г. на Врачански окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателите срещу МБАЛ “Х. Б.”, [населено място] при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.49 ЗЗД за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди в размер на по 15 000 лв. за всеки един, претърпяни от тях по повод смъртта на баща им К. В. К..
Писмен отговор на касационната жалба не е подаден от ответната страна- МБАЛ “Х. Б.”, [населено място].
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е допустима.
Софийски апелативен съд е оставил в сила решението на първоинстанционния съд, с което предявените от жалбоподателите-ищци искове с правно основание чл.49 ЗЗД са отхвърлени. Приел е, че заявените от ищците претенции за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на наследодателят им- техен баща К. В. К., постъпил в хирургично отделение на ответната болница на 30.09.2007 г. и починал на 2.10.2007 г. е неоснователен, тъй като по делото не е установено наличие на противоправно поведение на служители на ответната болница. Изложил е съображения, че твърденията в исковата молба, че приемането, прегледите и проведеното лечение на баща им не било адекватно на състоянието му не се подкрепят от събраните по делото доказателства. От приетите по делото съдебно-медицински експертизи е установено, че проведеното лечение е било адекватно на състоянието на наследодателя им, като счупването на шиен прешлен С 7, което не е било диагностицирано докато е бил жив, а е било установено едва при аутопсията не е налагало различно от проведеното лечение, тъй като е било заклинено, неподвижно, фрагментите на прешлена са се наместили по такъв начин, че счупването не се е виждало, както и че то не е упражнявало пряко или косвено компресия на мозъка. Поради тази причина не се е налагала оперативна интервенция и обстоятелството, че болницата не е имала неврохирург със специалност е без значение. Не е установено по делото счупването на прешлена, което лекарите в болницата не са успели да установят да е причина за смъртта му, а възходящият гръбначномозъчен отток, който според вещите лица се дължи както на травматичните промени, така и на вторични исхимични нарушения, свързани с нарушения на кръвоснабдяването на гръбначния мозък. Или, неустановяването на фрактурата не може да се приеме като противоправно поведение на лекарите, тъй като при изследванията с ренген и скенер тя не се е визуализирала, а от друга страна дори и да е била установена своевременно тя не би наложила лечение различно от проведеното, т.е. не е налице причинна връзка между смъртта и неустановяването на фактурата. Приел е въз основа на заключението на тройната съдебно-медицинска експеритаза, че предприетото сваляне на яката след резултатите от изследването със скенер не е допринесло до влошаване на състоянието на наследодателя и за неговата смърт, т.е. че липсва причинна връзка. От заключенията на вещите лица съдът е приел за установено, че лекарите в болницата са приложили пълния обем от диагностични и терапевтични процедури, които се прилагат при пациент с отток на гръбначния мозък, с изключение на МР. Изследване с МР е било възможно след стабилизиране състоянието на наследодателя, но и без това изследване наличието на отток се е предполагало от лекарите и лечение е било провеждано, но той не се е повлиял от него, т.е. прието е, че не е налице пряка причинна връзка между непроведеното изследване с МР и настъпилата смърт, поради което поведението на лекуващите лекари не може да се цени като противоправно. В обобщение съда е извел изводът, че неустановяването на фрактурата на шиен прешлен на наследодателя от лекуващите го лекари при ответната болница не е в резултат на неправилно избран от тях диагностичен метод, нито от неправилно разчитане на резултатите от изследванията , а се дължи на възможностите на използваната диагностична апаратура и на вида на самото счупване, поради което неустановяването на счупването не може да се квалифицира като противоправно поведение на лекарите в болницата, а от друга страна самото счупване на прешлена не е в пряка причинна връзка със смъртта на пациента, поради което непълната диагноза не се е отразила на адекватността на проведеното лечение. Медицинският персонал на ответната болница, провеждал лечението на наследодателя на жалбоподателите не е пренебрегнал признаците даващи основание да се предположи наличие на контузия на мозъка и мозъчен отток, поради което е било провеждано лечение в тази връзка, но възходящия отток на гръбначния мозък, който е причина на смъртта му, чието развитие не е повлияно от провежданото адекватно лечение, започнало веднага след постъпването му в ответната болница, не е в причинна връзка с противоправно поведение от страна на персонала, т.е. не е установено наличието на противоправно поведение на лекуващите лекари в болницата.
В изложение към касационната жалба се поддържа, че е налице недостатъчна съдебна практика по въпроса за непозволеното увреждане при или по повод на лечение, както и по въпроса дали е осъществено нарушение на правила, което е предпоставка за възникване на отговорността, който е решаващ за изхода на делото и по конкретно по въпроса за причинната връзка между провежданото лечение и настъпилата смърт въззивният съд се произнесъл, че такава не е налице като изградил извода си за това на база приетите по делото съдебно- медицински експертизи, че в конкретния случай смъртта е била неизбежна, който извод е в противоречие с цитираното решение по гр.д. № 1098/2003 г. на ІV г.о. , че съдът не е длъжен да възприеме заключенията на вещите лица, а да ги съпостави с другите данни по делото. Според жалбоподателите съществува неяснота по въпроса за конкретното приложение на разпоредбите на ЗЗД, в случаите когато увреждането е причинено в лечебно заведение, поради неизпълнение на нормативни задължения от страна на самото лечебно заведение, условия на лечение , регламент и други, т.е. че съдебната практика по дела за обезщетение при увреждане, причинено от лечебно заведение е оскъдна, както и че в конкретния случай съдът е допуснал съществени процесуални нарушения, довели до неправилно формиране на вътрешното му убеждение. Приложени са решения на състави на ВС и ВКС, както и постановление на ВС.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, поради липса на сочените в касационната жалба основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Съгласно разясненията, дадени с ТР № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС касаторът трябва да посочи правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивирано изложение по чл. 284, ал.1, т.1 ГПК. Този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Правният въпрос, който е значение за конкретното дело, следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение. Този въпрос трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за въприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. В настоящия случай посоченият от жалбоподателите въпрос за приложимостта на разпоредбите на ЗЗД относно непозволеното увреждане в случаите когато увреждането е причинено в лечебно заведение не обосновава наличие на хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Предявените от жалбоподателите обективно съединени искове срещу лечебното заведение за присъждане на обезщетение за претърпяни от тях неимуществени вреди от смъртта на наследодателя им, правилно са квалифицирани като такива с правно основание чл.49 ЗЗД. Според задължителната съдебната практика намерила израз в ППВС № 9/1966 г, отговорността по чл.49 ЗЗД е за вреди, причинени виновно от лицата, на които е възложено извършването на работата, като вината се изразява в умишленото или по непредпазливост причиняване на вредата. В. съд изтъква, че в някои случаи се касае до неспазване на правилата за извършване на възложената работа, а в други случаи до невземане на необходимите мерки за предотвратяване на увреждането; за възложителите бездействието е основание за отговорност за увреждането, когато то се изразява в неизпълнение на задължения, които произтичат от закона, от техническите и други правила и от характера на възложената работа. За да е налице отговорност по чл.49 ЗЗД, е необходимо вредите да са резултат от виновно противоправно действие или бездействие на лице, ангажиращо отговорността на ответника. Отговорността по чл.49 ЗЗД е за чужди виновни действия и тя е предвидена от закона за да обезпечи по-сигурното, лесно и бързо обезщетяване на пострадалия. За да отхвърли исковете въззивният съд е приел, че по делото не е установено противоправно поведение- действие или бездействие на медицинския персонал в ответната болница, което да е в причинна връзка с настъпилата смърт на бащата на жалбоподателите. Д. от въззивния съд разрешение не влиза в противоречие със задължителната съдебна практика. Изводът на съда, че не е налице противоправно поведение от страна на медицинския персонал в ответната болница е основан на установените по делото конкретни факти и обстоятелства. Въпросите относно преценката на решаващия съд на доказателствата и фактите по делото не е обуславящ за изхода на делото, като общо основание по см. на чл.280, ал.1 ГПК за допускане до касационно обжалване, съобразно разясненията дадени в ТР № 1/2009 г., ОСГТК. Доводите са относими към обосноваността на съдебния акт и извършената преценка на доказателствата, което не е самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в предварителното производство по селекция на жалбите по реда на чл.288 ГПК.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК по поставения въпрос- противоречива съдебна практика. В представените влезли в сила решения на Върховния съд са дадени разрешение за наличието или липсата на елементите от фактическия състав на чл.49 ЗЗД с оглед конкретните факти по всяко едно от делата. Дадените разрешения се отнасят до конкретни казуси, разрешени при конкретна фактическа обстановка, което не обосновава противоречива съдебна практика по чл. 49 ЗЗД. Обжалваното съдебно решение, с което не са уважени исковете не влиза в противоречие с приетото в представените съдебни решения относно фактическият състав на отговорността по чл.49 ЗЗД, нито с дадените разяснения по приложението на чл.49 ЗЗД в задължителната съдебна практика.
По изложените съображения съдът в настоящия състав намира, че не е налице основание за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол.
Водим от горното, Върховният касационен съд, ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 590 от 28.06.2010 г. по гр.д. № 1415/2009 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :