О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 564
София, 28.08.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 22.07.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 2349/2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.274, изр.1, във вр. с ал.1, т.2 ГПК.
Образувано е по частната жалба на [фирма], гр.В. срещу определение на Варненския апелативен съд № 120 от 25.02.2013 год., поправено с определение № 90 от 03.04.2013 год., двете по в.т.д.№ 400/2012 год., с което по реда на чл.248, ал.1 и сл. ГПК е изменено решение № 374 от 20.12.2012 год., по в.т.д.№ 400/2012 год. на същия съд, в частта за присъдените, на осн. чл.78, ал.3 ГПК на [фирма] деловодни разноски по насрещния иск на [фирма], гр.В., като по компенсация от 1 119.95 лв. е осъден настоящия частен жалбоподател да заплати на [фирма], на осн. чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК разноски за двете инстанции по насрещния иск в общ размер от 12 344.35 лв..
С частната жалба е въведено оплакване за недопустимост на постановеното определение, по съображения за преклудиране правата на молителя по чл.248, ал.1 ГПК с предприемане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненския апелативен съд от страна на същия.
Алтернативно се поддържа оплакване и за неправилност, поради необсъждане доводите на настоящия частен жалбоподател относно: недопустимостта на подадената от [фирма] молба по чл.248, ал.1 ГПК, поради несъответствие между датата на молбата по чл.248, ал.1 ГПК и датата на въззивния съдебен акт,обуславящо липса на мотиви както за допустимостта на заявеното искане, така и за новоприсъдения размер адвокатско възнаграждение, предвид направените в тази вр. възражения за прекомерност и за неприложимост на § 2 от ДР на Наредба № 1/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Ответната по частната жалба страна не е заявила становище в срока по чл.2756, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
С обжалваното определение състав на Варненския апелативен съд за първи път се е произнесъл по основателността на подадената по реда на чл.248, ал.1 ГПК молба за изменение на постановеното от същия съд въззивно решение по в.т.д.№ 400/2012 год. и възприемайки я за основателна я е уважил частично.
Следователно постановеното определение, предмет на настоящата частна жалба подлежи на обжалване пред тричленен състав на ВКС на осн. чл.274, ал.2, пр.1, във вр. с ал.1,т.2 ГПК и чл.248, ал.3 ГПК, поради което предпоставките на на чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК, във вр. с чл.274, ал.3 ГПК не следва да бъдат обсъждани.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.
Съгласно процесуалното правило на чл.248, ал.1 ГПК страната може да иска допълване или изменение на решението в частта за разноските в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо- в едномесечен срок от постановяването му. Следователно законодателят не е обвързал правото на страната да иска изменение на постановения съдебен акт по реда на чл.248, ал.1 ГПК от наличие на заявено или не по съответния процесуален ред искане за провеждане на инстанционен контрол по отношение на последния, а единствено от обжалваемостта на акта, чието допълване за разноските се иска, поради което доводите на частния жалбоподател, че с подаване на касационна жалба срещу въззивното решение на Варненския апелативен съд по в.т.д.№ 400/2012 год. правата на молителя [фирма] да иска изменението му по реда на чл. 248, ал.1 ГПК, са преклудирани, не се споделят от настоящия съдебен състав, като лишени от основание в действащия процесуален закон.
За да постанови обжалваното определение, с което е уважено частично искането за изменение на въззивния съдебен акт в частта за разноските, съставът на Варненския апелативен съд се е позовал на извършеното в приложените договори за правна защита и съдействие на първоначалния ищец – [фирма], разграничение на вписаната и реално заплатена сума в общ размер от 25 000 лв., което не е взел предвид при постановяване на въззивното решение. Посочил е, че доколкото от съдържанието на същите е видно, че сумата 20 000 лв. по първия договор е относима за осъществената процесуалноправна защита на страната по подадената от [фирма], гр.В. въззивна жалба по исковете с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД, а тази по втория от 5 000 лв. касае процесуалната и защита по същата въззивна жалба, но по исковете с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД, то не е налице уговорено и заплатено адвокатско възнаграждения по един и същи иск, както погрешно е прието в съдебния акт, чието изменение по реда на чл.248, ал.1 ГПК се иска. Следователно обжалваемият интерес по всеки един от тези искове, както и изхода на делото във въззивната инстанция досежно главните искове на [фирма], в обжалваните им части от настоящия частен жалбоподател, като въззивник, както и крайният правен резултат по делото досежно първоинстанционното решение в обжалваната му част по насрещния иск на [фирма], изключват, съгласно чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, основателността на възражението по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност, въведено от последния. Прибавени към стойността на така заплатените адвокатски възнаграждения и разноските, присъдени от първата инстанция, компенсирани в пълния им размер със следващите се на насрещния ищец – [фирма] деловодни разходи за двете инстанции, формират, според съжденията на решаващия съд в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, нов размер деловодни разноски, които се следват насрещния ответник- ищец по първоначалните искове – [фирма] и за които, по силата на чл.78, ал.3 ГПК, следва да бъде ангажирана отговорността на [фирма].
Определението е правилно и следва да бъде потвърдено.
При определяне размера на дължимите на страните деловодни разноски Варненският апелативен съд е съобразил реално извършените от тях разходи, чийто размер е съпоставила с обжалваемия им интерес, изхода на делото във въззивната инстанция и е приложила принципа на компенсация, съобразно разпореденото от чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК.
Обстоятелството, че в приложените договори за правна защита и съдействие уговорените и заплатени от [фирма] адвокатски възнаграждения са изрично разграничени въз основа осъществената във въззивното производство по отделните искови претенции процесуална защита на страната и в този си размер същите съответстват на изискването на чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 год. за минималните адвокатски възнаграждения, обосновава правен извод, че решаващ ата инстанция законосъобразно е отрекла основателността на възражението за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК, възприето в постановеното въззивно решение, чието изменение се иска, поради несъобразяване на соченото обстоятелство и ангажираните за установяването му писмени доказателства.
Наличието на подробно изложени съждения относно приложимата правна норма по отношение размера на заплатеното адвокатско възнаграждение, съобразно въведения с въззивните жалби на страните по спора предмет на въззивно обжалване и извършен задълбочен анализ на конкретния изход на делото, спрямо обжалваемия им интерес, оплакването за процесуална незаконосъобразност на постановеното по реда на чл.248, ал.1 ГПК определение, поради липса на мотиви е неоснователно съгласно задължителните за съдържанието им указания в ТР №1/2001 год. на ОСГК на ВКС, в ППВС №1/53 год. и в мн.др..
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА постановеното от Варненския апелативен съд определение № 120 от 25.02.2013 год., поправено с определение № 90 от 03.04.2013 год., двете по в.т.д.№ 400/2012 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: