9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 564
С., 08.10.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело №4345/ 2013 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационни жалби на [фирма] – [населено място] и на [фирма] – [населено място] срещу Решение №75от 28.06.2013г. по т.д. №146/ 2013 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено Решение №437 от 04.03.2013 г. по т.д. №447/2011 г. на Бургаски окръжен съд, с което е отхвърлен иска, предявен от [фирма] – [населено място] срещу [фирма] – [населено място] за 75 000 евро – обезщетение за имуществени вреди от неизпълнение на Договор за продажба № PRS 0200611/28.06.2011 г., със законната лихва, както и насрещните искове на ответника: за 1 498 400 лв. – обезщетение за имуществени вреди от неизпълнение на Договора, със законната лихва, за 35 620.31 лв. – изтекли лихви върху платените неустойки за периода 12.08.2011 г. – 03.11.2011 г. и за 729 654 лв. – обезщетение за пропуснати ползи от търговска печалба, със законната лихва.
Касационната жалба на [фирма]- [населено място] е срещу решението в частта, с която е отхвърлен предявения от него иск, с оплакване за неправилност и необоснованост. В Изложение на основаниятазадопускане на касационно обжалване по чл.280ал.1 ГПК жалбоподателят сочи, че по въпроса:освобождава ли се продавачът от задължението да изпълни договор за търговска продажба, с който е уговорено, че стоката трябва да бъде доставена в уговорен период от време (фикс сделка) след нареждане на купувача, ако последният не е отправил такова нареждане и прилага ли се чл. 79 ЗЗД, решението е в противоречие с практиката на ВКС – Р.№15/04.05.2011 г. по гр.д.№ 1575/2009 г. на ІV г.о., както и с друго решение на ВТАС – Р.№157/ 14. 07.2006 г. по т.д.№ 549/ 2005 г. – основания по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т.2 ГПК. Поддържа и основание по чл. 280 ал.1 т. 3 ГПК, което обосновава с довода, че е налице необходимост ВКС да се произнесе по въпроса за правата и задълженията на страните по договор за търговска продажба, когато страните са уговорили срок за доставка, но изпълнението е поставено в зависимост от нареждане на купувача. По въпроса: когато страните са уговорили, че стоката трябва да се достави в уговорен период (фикс сделка) след нареждане на купувача, отправянето на такова нареждане право или задължение е за купувача, поддържа, че с произнасянето от ВКС ще се създаде задължителна съдебна практика, каквато липсва и че въпросът е от значение за точното развитие на закона и на правото. По въпроса: може ли съдът да изгради решаващите си мотиви, без да обсъди доводите на страните, поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика – ППлВС №7/27.12.1965 г. и ППлВС №1/10.11.1985 г., както и със създадената от ВКС практика на основание чл. 290 ГПК, която цитира. По въпроса: при уговорено от страните кореспонденцията между тях да се извършва писмено до или по факс, изпълнена ли е грижата на добрия търговец, ако страна изпрати до другата съобщение чрез нотариална покана, поддържа,че е от значение за точното прилагане на закона,и за развитие на правото,тъй като ВКС ще създаде задължителна съдебна практика, каквато липсва и която ще спомогне за изясняване на понятието ”грижа на добрия търговец” в контекста на настоящия казус.
Касационната жалба на [фирма] – [населено място] е срещу решението в частта, с която са отхвърлени насрещните искове, с оплакване за неправилност и необоснованост. В Изложение на касационните основания жалбоподателят сочи, че въпросът за допустимостта на поисканите с въззивната жалба доказателства, които не са допуснати от първоинстанционния съд, въпреки че своевременно са били направени, е решен в противоречие с практиката на ВКС: Р.№224/02.07.2010 г. по гр.д.№177/2010 г. на ІІ г.о.; Р.№284/21.07.2010 г. по гр.д.№ 378/2009 г. на ІVг.о.и Р.№466/27. 05.2010 г. по гр.д.№1297/2009 г. на І г.о. Въпросът за допустимост та на свидетелски показания за установяване на обстоятелства жалбоподателят поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС:Р.№546/23.07.2010 г. по гр.д.№856/2009 г. на ІV г.о. и Р.№ 524/28.12.2011 г. по гр.д.№ 167/2011 г. на ІV г.о. По въпроса:може ли съдът да изгради решаващите си мотиви, без да обсъди всички доводи на страните от значение за спора, поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика – ППлВС №7/27.12.1965 г. и ППлВС №1/10.11.1985 г., както и със създадената от ВКС практика на основание чл. 290 ГПК, която цитира. Поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК по въпросите: какви са правата и задълженията на страните по договор за търговска продажба и при приложението на условията СТР(INCOTERMS 2000); в случай, че страните са уговорили доставяне на стоката в уговорен период от време(фикс сделка) след нареждане на купувача, отправянето на такова нареждане право или задължение на купувача е; изпълнена ли е грижата на добрия търговец, ако при уговорка за извършване на кореспонденцията писмено или по факс, е изпратено съобщение чрез нотариална покана и ако това е в отклонение на трайно изградената между тях практика, води ли до недобросъвестно упражнени права.
[фирма] – [населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва основателността на искането на [фирма] – [населено място] за допускане на касационно обжалване, тъй като не са налице поддържаните основания, оспорва и по същество касационната жалба на [фирма] – [населено място], като неоснователна.
[фирма] – [населено място] не изразява становище по искането за допускане на касационно обжалване на [фирма] – [населено място], нито по същество на подадената от него жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено решение, с което са отхвърлени осъдителни искове, цената на които не е до 10 000 лв., намира, че касационните жалби са допустими, подадени са в срок и са редовни.
Въззивният съд е потвърдил обжалваното решение, като е посочил отношенията на страните, основани на Договор за продажба №PRS0200611/28.06.2011г., с който продавачът се задължава да прехвърли собствеността върху 25 000 МТ рапица – реколта 2011 г., доставена до пристанище Б., в съответствие с СРТ по правилата на И. 2000, и в чл. 6 е уговорено, че продавачът декларира товарене в периода 20.07.2011 г. – 31.07.2011 г., като стоката следва да бъде доставена след нареждане на купувача с възможност за частично повикване на количествата, и доставката на кораб да започне до 7 дни, след искане в писмена форма на купувача. Приел е,че продавачът в периода на доставка 20.07.2011 г.-31.07.2011 г. не е успял своевременно да нареди на продавача извършването й при определена в чл.11 доставна норма 8000 МТ на денонощие. Аргументирал е, че купувачът е отправил писменото нареждане за доставка с нотариална покана, за връчването на която ищецът е осъществил контакт с нотариуса в началото на м.юни 2011 г., връчена на продавача на 04.08.2011 г.; доставянето на стоката от продавача е поставено в зависимост от получаването на уговореното писмено нареждане и при този избран начин на връчване, поканата е връчена след изтичане на срока за доставка, когато ищецът е изгубил интерес от изпълнението. Направил е извод, че дори и поканата да е била връчена своевременно, количеството рапица, което ответникът е следвало да достави, е в размер на пълния размер на доставката по договора 25 000 т, въпреки клаузата на чл.11, определяща дневна норма 8000 т. Въз основа на гласните доказателства съдът е обосновал, че така избраният начин на връчване на уведомлението по чл. 6 от Договора, в разрез с обичайния начин на установяване на контакти между страните в установените между тях трайни търговски отношения, и с оглед обема, посочен в писменото нареждане, определен в разрез с договорената доставна норма на денонощие, е препятствал продавача да изпълни поетите задължения в уговорения срок, като изпълнението е в зависимост от изпълнението на задължението на купувача да отправи писмено нареждане, и купувачът е бил наясно с оглед предходни взаимоотношения с ответника за невъзможността уведомлението да се изпрати с факс. Аргументирал е, че съгласно клауза СТР от правилата И. 2000(превоз, платен до уговорено място в местоназначението), задължението на продавача е да сключи договор с превозвача, да плати навлото, да освободи стоката за износ и да я предаде, като изправността на продавача по тези задължения е ирелевантна за преценката за изправността на купувача за изпълнение на задължението по чл.6 да инициира доставката с писмено нареждане в уговорения срок. Поради неполагане от купувача грижата на добър търговец да достави в срока по договора писменото нареждане, съдът е заключил, че е неизправна страна и не може да черпи право от собственото си неправомерно поведение и предявения иск е неоснователен.
По насрещните искове на „Х. БГ” въззивният съд е изложил, че и „Х. БГ”е неизправна страна по Договора, като се е задължил да прехвърли на купувача собствеността върху 25 000 т. рапица, доставена в Пристанище Б.(СРТ И. 2000), задълженията по която клауза включват той да сключи договор с превозвача, да плати навлото, да освободи стоката за износ и да я предаде на превозвача и след обсъждане на събраните писмени доказателства и изслушаната счетоводна експертиза, съдът е направил извод, че на Пристанище Б. е доставяно и съхранявано количество рапица, собственост на „Х. БГ”, като наличното количество към периода на изпълнение възлиза на 2/3 от договореното. Обосновал е, че съгласно чл.6 от Договора след получаването на писменото нареждане на купувача, продавачът има задължение да достави стоката, както и да декларира товарене по посоченото време и при доставка по клаузата СРТ от И. 2000 задължението на продавача е да подготви стоката и доказателствата за съответствие, да освободи стоката за износ, да осигури превозен договор, да плати превоза и да предаде стоката на наетия превозвач, а купувачът – да приеме предоставените му документи и доставката, когато съответстват на договора, да поеме рисковете и разноските след предаването й на грижите на превозвача и да плати договорената цена. Съдът е приел, че „Х. БГ” не е доказал да е декларирал товарене – да е манифестирал на „К. България” възможност за изпълнение. Въз основа на представените писмени доказателства е аргументирал, че „Х. БГ” е имал готовност да предаде цялото количество по договора – налично в Пристанище Б. и съхранявано в посочените складове на З. А., не му е било необходимо изкупуването на договорените с четирите посочени дружества количество 8600 тона и след като страната е декларира възможност да изпълни изцяло задължението си съобразно посочените налични количества, съдът е заключил, че липсва връзка между неустойките, платени от „Х. БГ” по договорите с четиримата доставчици поради неизкупуване на договореното с тях количество 8600 МТ и процесния договор.
По касационната жалба на [фирма] – [населено място]:
По въпроса: освобождава ли се продавачът от задължението да изпълни договор за търговска продажба, с който е уговорено, че стоката трябва да бъде доставена в уговорен период от време (фикс сделка) след нареждане на купувача, ако последният не е отправил такова нареждане и прилага ли се чл. 79 ЗЗД, искането за допускане на касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК е неоснователно. Жалбоподателят не доказва с посочените съдебни решения въззивният съд да се е произнесъл за задълженията на страните въз основа на договор, при условията на СРТ от правилата на И. 2000, в противоречие със задължителна съдебна практика – Р.№ 15/04.05.2011 г. по гр.д.№ 1575/2009 г. на ВКС, ІV г.о. е по въпроса подлежи ли на разваляне сделка, по която кредиторът не е получил изпълнение, а длъжникът заявява готовност да изпълни, без да предаде дължимото в хода на производството по делото; не доказва, че въпросът се решава противоречиво от съдилищата – в Р.№ 157/14.07.2006 г. по т.д.№ 549/2005 г. на ВТАС по иск за плащане на цена по приватизационен договор, въззивният съд само е посочил, че неправилно първоинстанционният съд е приложил чл. 97 ЗЗД, тъй като за страните по делото е установен специален ред за плащане на цена с компенсаторни инструменти.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, обосновано със съображения, че е налице необходимост ВКС да се произнесе по въпроса за правата и задълженията на страните по договор за търговска продажба на стоки, когато страните са уговорили срок за доставка, и изпълнението е поставено в зависимост от нареждане на купувача. Съгласно т.4 на ТР №1/ от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС изискването на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК е кумулативно: разрешеният правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като въпросът е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви. Поставеният правен въпрос за уговореното с договора задължение на купувача с писмено нареждане да инициира доставката, уговорена в точно определен срок, няма значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
По въпроса: в случай, че страните са уговорили, че стоката трябва да се достави в уговорен период(фикс сделка) след нареждане на купувача, отправянето на такова нареждане право или задължение е за купувача, по изложените съображения, е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
По въпроса:може ли съдът да изгради решаващите си мотиви, без да обсъди доводите на страните. Налице е задължителна съдебна практика, обективирана в ППлВС №7/27.12.1965 г. и ППлВС №1/ 10.11.1985 г. и посочените от жалбоподателя решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която съдът следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствена тежест правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235 ал. 2 и 3 ГПК. Въззивният съд е решил изведения процесуалноправен въпрос в съответствие с посочената задължителна съдебна практика, тъй като фактическата обстановка е била изяснена и по нея страните не са имали спор, въззивният съд е приложил правилата за разпределение на доказателствената тежест, обсъдил е в тяхната взаимна връзка събраните писмени и гласни доказателства, както и доводите и възраженията на страните, изпълнявайки задълженията си по чл.235 ал. 2 ГПК, изложил е подробни съображения защо искът е неоснователен, с които си действия не е процедирал неправилно. Искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК е неоснователно.
По въпроса: изпълнена ли е грижата на добрия търговец, като ищецът е изпратил нотариална покана при уговорено в договора кореспонденцията с ответника да се извърши писмено или по факс, по който въпрос жалбоподателят поддържа основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК с довода, че ВКС ще създаде задължителна съдебна практика, каквато липсва и която ще спомогне за изясняване на понятието ”грижа на добрия търговец” в контекста на настоящия казус.
Разбирането в съдебната практика за понятието за дължима грижа, е съобразно с разпоредбите на гражданския и търговския закони – чл. 63 ал. 2 ЗЗД за грижата на добър стопанин и чл. 302 ТЗ за грижата на добър търговец изхождат от това, че конкретното съдържание на дължимата грижа се определя преди всичко от естеството на задължението, което следва да бъде изпълнено и когато се касае за търговско дружество, търговското качество е квалифициращ признак, което налага специфика по отношение естеството на задължението. Поради това по този въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК по изложените по-горе съображения за отсъствие на поддържаното основание.
По касационната жалба на [фирма] – [населено място]:
Въпросът за допустимостта на поисканите с въззивната жалба доказателства, които не са допуснати от първоинстанционния съд въпреки че своевременно са били направени, е решен от въззивния съд съобразно установената съдебна практика – постановените от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции: Р.№224/02.07.2010 г. по гр.д.№177/2010 г. на ІІ г.о. и Р.№ 72/09.07.2012 г. по т.д.№398/2011 г. на ІІ т.о. В тези актове ВКС по въпроса за предпоставките за допускане на доказателства във въззивното производство в хипотезата на чл. 266 ал. 3 ГПК и задължението на обжалващата страна да обоснове тяхното съществуване, е приел, че с чл. 266 ал. 3 ГПК е осигурена процесуална възможност на страните да поискат от въззивната инстанция да събере нови доказателства, които са от значение за спора, но не са били допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения, като допускането на доказателствата предполага кумулативното наличие на две предпоставки – доказателствата своевременно да са поискани от страната и отказът на първоинстанционния съд да ги приобщи към делото да не е съобразен с правилата на процесуалния закон. При сезиране с искане във въззивната жалба за допускане на нови доказателства при условията на чл. 266 ал. 3 ГПК за въззивния съд възниква задължение (и когато страната, основала искането на чл.266 ал.3 ГПК не е обосновала конкретните процесуални нарушения) да се произнесе с определение по чл. 267 ГПК за допускане или недопускане на доказателствата в зависимост от преценката дали са осъществени предпоставките на чл. 266 ал. 3 ГПК и дали исканите доказателства са допустими, относими и необходими за правилното решаване на спора. Неизпълнението на задължение на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка за относимостта и допустимостта на доказателствата и да се произнесе относно основанието на чл. 266 ал. 3 ГПК съставлява съществено нарушение на процесуалните правила във въззивното производство.
За да откаже да допусне поисканите от [фирма] – [населено място] отново във въззивния съд гласни доказателства, въззивният съд е изложил подробни съображения в постановеното на основание чл. 267 ГПК Определение от 13.05.2013 г. и като е обосновал, че липсват основания да приеме да са допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, твърдяни във въззивната жалба, за да уважи искането на основание чл. 266 ал. 3 ГПК, не е допуснал поисканите гласни доказателства, което е в съответствие с посочената съдебна практика. Останалите цитирани от жалбоподателя Р.№284/21.07.2010 г. по гр.д.№378/2009г. на ІV г.о. и Р.№466/27.05.2010 по г.д.№ 1297/2009 г., І г.о. не са в друг смисъл, но са постановени при друга фактическа обстановка – при първото процесуалното нарушение не е било съществото, тъй като неправилно приетите от въззивния съд доказателства не са обуславяли изхода на спора, а във второто се касае за експертиза и по въпроса за доказателствените средства, събирани служебно от съда ВКС, ОСГТСК се е произнесъл в т.3 на Р.№1/09.12.2013 г. по тълк.д. №4/ 2012 г., затова с тези решения жалбоподателят не доказва основанието по чл.280 ал. 1 т. 1 ГПК.
Въпросът за допустимостта на свидетелски показания за установяване на обстоятелства, за който жалбоподателят поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС: Р.№546/23.07.2010 г. по гр.д. №856/2009 г. на ІV г.о. и Р.№524/28.12.2011 г. по гр.д.№ 167/2011 г. на ІV г.о., не е релевантен за делото. Въззивният съд не е отказал допускането на поискани пред него гласни доказателства по съображения, че такива са недопустими поради законови забрани, а по други съображения.
Въпроса може ли съдът да изгради решаващите си мотиви, без да обсъди всички доводи на страните от значение за правния спор, не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика – ППлВС №7/27.12.1965 г. и ППлВС №1/10.11.1985 г., както и в създадената практика на основание чл. 290 ГПК, по съображенията, изложени по-горе по основанията за допускане на касационно обжалване,поддържани от [фирма]- [населено място].
По въпросите какви са правата и задълженията на страните по договор за търговска продажба при приложение на условията СТР (INCOTERMS 2000); при уговорено от страните, че стоката трябва да се достави в посочен период от време(фикс сделка) след нареждане на купувача, отправянето на такова нареждане право или задължение ли е за купувача; изпълнена ли е грижата на добрия търговец с изпратена нотариална покана и това води ли до недобросъвестно упражнени права, не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, което основание не е налице по съображенията, изложени по-горе по основанията за допускане на касационно обжалване на [фирма] – [населено място].
С оглед изхода на делото направените разноски в касационното производство следва да останат за страните така, както са направени.
Затова Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 75 от 28.06.2013 г. по т.д. № 146/ 2013 г. на Бургаски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: