О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 565
гр. София, 10.05. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети май през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1487 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. К. И. и Д. Б. И. срещу решение № 1060/20.06.2011 г., постановено по гр. дело № 1020/2010 г. на Софийския апелативен съд (САС). С него, при постановена частична отмяна на решение № 4101/09.08.2010 г. по гр. дело № 4547/2007 г. на Софийския градски съд (СГС), е развален, на основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, по иска предявен от Н. М. И. и К. К. И. срещу двамата касатори-съпрузи, договор за прехвърляне правото на собственост върху недвижим имот, представляващ апартамент № в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. , ет. (подробно описан, ведно с принадлежностите му), срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № , т. дело № г. на нотариус при ІІ-ри районен съд, [населено място], поради пълно неизпълнение, до размера на 5/6 идеални части от имота; отменен е, на основание чл. 431, ал. 2 от ГПК (отм.), посочения нотариален акт до размера на същите 5/6 идеални части от имота; и е отхвърлено искането по чл. 95 от ЗЗД на двамата касатори за трансформация на задължението по договора в парично. С обжалваното въззивно решение, също така е обезсилено посоченото първоинстанционно решение – в останалата му част по предявения иск по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД – за разваляне на посочения договор до размера на притежаваната от касатора П. К. И., по наследство от починалия прехвърлител К. Любов И., 1/6 идеална част от описания имот, като е прекратено производството по делото в тази част. В тежест на двамата касатори са възложени и разноски по делото, изчислени по компенсация.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответниците по касационната жалба – ищците Н. М. И. (прехвърлител по процесния договор) и К. К. И. (също наследник на починалия прехвърлител К. Любов И.), в отговора на касационната жалба излагат становище и доводи за неоснователност на жалбата; претендират присъждане на разноските пред настоящата съдебна инстанция.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, от страна на касаторите, като общи основания за допускане на касационното обжалване, са формулирани седем правни въпроса, а именно: 1) „поради факта, че страните по делото винаги са живели заедно и в процесния договор е записано: „…спокоен и нормален живот, какъвто са водили досега”, допустимо ли е съдът да формулира обема на престиране, без да има доказателства какво страните са имали предвид в този текст”; 2) „коя от страните следва да докаже какви грижи и издръжка е получавала до момента на сключване на договора и как се е променил социалният й статус след сключването му”; 3) „какво е значението на продължителността на действие на алеаторния договор, като се има предвид факта, че единият прехвърлител е бил доволен от изпълнението му и до смъртта си не е поискал развалянето”; 4) „къде следва длъжникът да престира грижи и издръжка, щом кредиторите са запазили правото си на ползване на прехвърленото жилище, и има ли законово задължение първият да ги издирва, при положение, че те не желаят да се знае местоживеенето им”; 5) „следва ли страната, поискала разваляне на процесния договор, да доказва положителните факти, на които се позовава в исковата си молба”; 6) „допустимо ли е решаващият съд да коментира и да се позовава на основания, извън посочените в исковата молба”; и 7) „тъй като договорът за гледане и издръжка съдържа и нравствено-етични елементи, достатъчно ли е от правна гледна точка една молба до МВР или прокуратура, без каквито и да е други доказателства, да се заключи, че е налице непрекъснат тормоз”. По отношение на всички тези правни въпроси, се поддържа наличие на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, а именно, – че атакуваното въззивно решение било в противоречие със съдебната практика, като в тази връзка са посочени и представени (в преписи): решение № 749/28.09.2001 г. по гр. дело № 130/2001 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 51/13.02.2006 г. по гр. дело № 1241/2004 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 853/11.10.1999 г. по гр. дело № 159/1999 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение от 20.04.2004 г. по гр. дело № 502/2003 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, които са постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г., както и решение от 14.12.2002 г. по гр. дело № 1039/2002 г. на СГС.
Петият и шестият процесуалноправни въпроси, формулирани в изложението на касаторите („следва ли страната, поискала разваляне на процесния договор, да доказва положителните факти, на които се позовава в исковата си молба”; и „допустимо ли е решаващият съд да коментира и да се позовава на основания, извън посочените в исковата молба”) са обуславящи крайния правен извод в обжалваното решение – изрично изтъкнат и в диспозитива му, – че е налице пълно неизпълнение на процесното договорно задължение за гледане и издръжка – спрямо и двамата прехвърлители по процесния договор – ищцата Н. М. И. и починалият преди завеждането на иска К. Любов И.. За да достигне до този решаващ за изхода на делото извод, въззивният съд е обсъдил и е приел за установени по делото, не само твърдяните в исковата молба конкретни факти, сочещи на това пълно неизпълнение на договора (като последното също изрично се твърди в исковата молба), а и непосочени от ищците обстоятелства в тази насока, приети за установени по делото, като например това, че ответниците не са ангажирали доказателства да са поели издръжката на ищцата Н. И. в пари, въпреки постановената от първоинстанционния съд (неправилно, както също е приел въззивният съд) трансформация на задължението в парично. Тези два процесуалноправни въпроса, обаче не са разрешени от възивния съд в противоречие с никое от посочените и представени от касаторите съдебни решения. Напротив, въззивният съд е решил тези два правни въпроса в съответствие със задължителната практика на ВКС, намерила израз и в постановените по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 82/05.04.2011 г. по гр. дело № 1313/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 217/26.05.2011 г. по гр. дело № 999/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. В тях еднозначно е прието, че съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК (чл. 127, ал. 1 ГПК /отм./) всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Правата на прехвърлителя по договор за прехвърляне на собственост срещу задължение за грижи и издръжка се основават на прехвърленото право на собственост, а правата на приобретателя по такъв договор – на изпълнението на задълженията за издръжка и гледане, затова в тежест на приобретеля е да докаже, какво е изпълнил по договора. Прехвърлителят не е длъжен да посочва, в какво се състои неизпълнението, нито да доказва липсата на изпълнение. Той е изпълнил задължението си да прехвърли правото на собственост, с което установява задължението на приобретателя да предостави уговорените грижи и издръжка. При това положение, макар тези два (пети и шести) процесуалноправни въпроса, посочени от жалбоподателите, да представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК, то по отношение на тях не е налице соченото допълнително основание по т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и т. 3 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Тъй като прехвърлителят К. Любов И. е починал преди завеждането на иска по настоящото дело и приживе не е поискал разваляне поради неизпълнение на процесния договор, обуславящ изхода на делото е и третият посочен от касаторите – материалноправен въпрос („какво е значението на продължителността на действие на алеаторния договор, като се има предвид факта, че единият прехвърлител е бил доволен от изпълнението му и до смъртта си не е поискал развалянето”). От всички посочени и представени от касаторите съдебни решения, разрешение на сходен материалноправен въпрос е дадено единствено с решението от 20.04.2004 г. по гр. дело № 502/2003 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС. В него, обаче е прието – с оглед събраните доказателства по това дело, че длъжникът по алеаторния договор е изпълнявал в пълен обем задължението си за гледане и издръжка на прехвърлителя, като фактът, че последният не е поискал приживе разваляне на договора, е приет като свидетелстващ, че той е бил доволен от изпълнението. От контекста на мотивите към това решение е видно, че това изтъквано в този трети правен въпрос на касаторите обстоятелство (че и в настоящия случай приживе единият прехвърлител не е поискал разваляне на процесния договор) представялва единствено индиция за удовлетворяването на починалия преди завеждането на иска кредитор. В случая – предвид приетото за установено от въззивния съд – въз основа доказателствата, събрани по настоящото дело, че е налице пълно неизпълнение по отношение и на двамата кредитори-прехвърлители, тази индиция не е достатъчна, за да обуслови обратния извод – за надлежно изпълнение на процесния договор по отношение на прехвърлителя К. И.. По тези съображения, не е налице противоречиво разрешаване, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, и на този материалноправен въпрос (трети), посочен от жалбоподателите.
Останалите четири правни въпроса, формулирани в изложението на касаторите, не са обусловили правните изводи на въззивния съд и не са от значение за крайния изход на делото, поради което и не представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Съображенията за това са следните:
С процесния договор, задължението на приобретателя-ответник (сега касатор) П. И. за гледането и издръжката до края на живота на двамата прехвърлители, действително е уговорено в обем: „…като им осигури спокоен и нормален живот, какъвто са водили досега”, което е посочено и в исковата молба. По делото, обаче, нито ищците, нито ответниците-касатори, за които е изцяло тежестта за доказване, както беше посочено по-горе, не са твърдяли никакви конкретни обстоятелства и не са ангажирали никакви доказателства относно начина и стандарта на живот на двамата прехвърлители до датата на сключването на процесния договор. Поради това, и въззивният съд, за да достигне до решаващия си извод по делото – за пълно неизпълнение на договора, не е обсъждал в мотивите си такива обстоятелства и доказателства, респ. пред него не са стояли за разрешаване по делото първите два правни въпроса, посочени в изложението на касаторите („поради факта, че страните по делото винаги са живели заедно и в процесния договор е записано: „…спокоен и нормален живот, какъвто са водили досега”, допустимо ли е съдът да формулира обема на престиране, без да има доказателства какво страните са имали предвид в този текст”; и „коя от страните следва да докаже какви грижи и издръжка е получавала до момента на сключване на договора и как се е променил социалният й статус след сключването му”). Отделно от това, преди сключването на процесния алеаторен договор на прехвърлителите по него не се дължи престиране на грижи и издръжка, поради което вторият от тези въпроси, и поначало не би могъл да бъде обуславящ изхода на делото.
За да приеме, че след смъртта на прехвърлителя К. И. ответниците-касатори са създали с ищцата Н. И. отношения на нетърпимост и че предвид търпените от нея тормоз и заплахи от тяхна страна, тя е напуснала двукратно процесното жилище за продължителни периоди от време, въззивният съд е обсъдил и събраните в тази насока свидетелски показания по делото, а не единствено писменото сезиране на прокуратурата от ищцата, каквато е постановката на седмия – процесуалноправен въпрос в изложението на жалбоподателите („тъй като договорът за гледане и издръжка съдържа и нравствено-етични елементи, достатъчно ли е от правна гледна точка една молба до МВР или прокуратура, без каквито и да е други доказателства, да се заключи, че е налице непрекъснат тормоз”). Поради това, и този правен въпрос не е от значение за изхода на делото и не е обуславящ крайния извод на въззивния съд. Не е такъв и четвъртият – материалноправен въпрос, изведен от касаторите („къде следва длъжникът да престира грижи и издръжка, щом кредиторите са запазили правото си на ползване на прехвърленото жилище, и има ли законово задължение първият да ги издирва, при положение, че те не желаят да се знае местоживеенето им”). При положение, че ищцата е напуснала процесното жилище именно поради това поведение на ответниците-касатори (отношения на нетърпимост, заплахи и тормоз), тя не е изпаднала в неоправдана забава на кредитора по отношение задълженията за гледане и издръжка по процесния договор; само неоснователното неприемане на предлагано изпълнение на тези задължения представлява такава неоправдана забава, водеща до възможността да се иска трансформация на непаричната (натурална) част от задължението за издръжка в парично и до погасяване на задължението за полагане на грижи и гледане (в този смисъл е и задължителната практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, намерила израз в решение № 439/22.12.2011 г. по гр. дело № 90/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 494/16.11.2011 г. по гр. дело № 642/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС). С поведението си спрямо ищцата, принудило я да напусне процесния имот, в случая ответниците-касатори сами са се поставили в невъзможност да изпълняват задълженията си по процесния договор. При това положение, четвъртият правен въпрос в изложението на касаторите не е от значение за изхода на делото; той би бил от такова значение, ако напускането на процесното жилище от ищцата не се дължеше на посоченото поведение на жалбоподателите.
С оглед всичко гореизложено, тъй като не е налице никое от наведените от касаторите основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, същото не следва да се допуска.
Независимо от изхода на делото, на ищците не се следват, претендираните от тях разноски за производството пред настоящата съдебна инстанция, тъй като не се установява те да са направили такива разноски, за каквито не са представили и списък по чл. 80 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1060/20.06.2011 г., постановено по гр. дело № 1020/2010 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.