2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 565
София, 14.12. 2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на тринадесети декември две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3532/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Т. П. И., срещу въззивното решение № 161 от 30.05.2018 г. по в. гр. д. № 222/2018 г. на Врачанския окръжен съд.
С обжалваното решение въззивният съд потвърдили решение № 267 от 19.12.2017 г. по гр. д. № 447/2017 г. на Районния съд [населено място] в частта, с която е признато за установено по отношение на касатора, че П. Т. Ц. и С. Т. Ц. /последната поставена под пълно запрещение, действаща чрез настойника си П. Т. Ц./ са собственици по давностно владение и наследство на по 1/4 ид. ч. всеки от тях от УПИ І-175 от кв. 26 по плана на [населено място] поле, ведно с построената в имота двуетажна жилищна сграда от 120 кв. м., както и всички останали подобрения и приращения, и н. а. № 145/21.12.2015 г. е отменен за разликата над 1/2 ид. ч. от имота. В частта, с която е отхвърлен иск на касатора срещу П. Т. Ц. и С. Т. Ц. за заплащане на извършени в имота подобрения и за признаване право на задържане, първоинстанционното решение е обезсилено и производството по делото е прекратено.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК и към нея има приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с поддържани основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 и чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./, поради което е допустима.
От ответниците по касация – ищци по делото, е получен писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Страните по делото са наследници по закон на П. И. В., починал на 22.10.1986 г. Ответникът е негов син, а ищците са деца на починалата на 14.08.2011 г. негова дъщеря В. П. И..
На 21.12.2015 г. ответникът се снабдил с нотариален акт за собственост на целия имот на основание давностно владение и наследство.
Предявеният положителен установителен иск е приет за допустим като предявен при наличие на правен интерес по съображения, че правата на ищците като наследници на общия наследодател са оспорени от ответника със снабдяването му с констативен нотариален акт. Доколкото правото на иск има за цел да удовлетвори нуждата и интереса на ищците от защита, то от тяхната преценка зависи в какъв обем да потърсят исковата защита, да преценят вида и интензитета на същата и в зависимост от това да предявят установителен или осъдителен иск за собственост.
Въззивният съд приел, че спорният имот произхожда от общия на страните наследодател и намерил за неоснователен довода на ответника, че е загубил наследствения си характер, тъй като наследодателят не се е възползвал от правото по чл. 79 ЗС, поради което ищците нямат права върху имота. За този извод се позовал на разрешението, дадено с ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, според което ако едно лице е владяло недвижим имот в изискуемия по чл. 79 ЗС срок, но е починало преди да се позове на последиците от придобивната давност, то в наследството се включва владението върху имота, както и правото на наследниците да се позоват на изтекла в полза на наследодателя им придобивна давност, щом са продължили владението. Съобразно данните по делото съдът приел за установено по безспорен начин, че процесният имот е бил собственост и е останал в наследство от общия на страните наследодател, а след неговата смърт е бил деклариран от ответника и майката на ищците. Приел за установено също така, че през последните 10-12 години преимуществено фактическа власт върху имота е упражнявал ответникът, но от доказателствата по делото не може да се направи извод, че същият, явяващ се владелец на своята идеална част и държател на частите на останалите наследници, е изменил основанието на владението си по отношение частите на ищците и е упражнявал фактическа власт върху целия имот като свой в срока по чл. 79 ЗС. Поради това намерил за опровергани констатациите в констативния нотариален акт и твърдението на ответника, че последният е придобил по давност частите на съсобственицата В. П., респективно на наследниците й по закон – ищците по делото. През 2017 г. ответникът заедно със съпругата си е гледал ищцата С. Ц., а преди това – и сестра си В., последната е ходила в [населено място] поле преди да почине. През 2001 г. ответникът и наследодателката на ищците декларирали спорния имот на името и на двамата, с което последната демонстрирала действия по приемане на наследството. Липсват доказателства между брата и сестрата да е съществувала уговорка имотът да остане за брата, както и доказателства, че ответникът е адресно регистриран в [населено място] поле и че е демонстрирал пред ищците своето намерение да свои техните части от имота. От смъртта на В. П. през 2011 г. до снабдяване на ответника с документ за собственост през 2015 г. не са изминали 10 години, за да се приеме,че същият е придобил имота по давност след смъртта на сестра си. Съобразно всичко изложено въззивният съд заключил, че ответникът не е придобил процесния имот по давност.
С оглед основателността на предявения положителен установителен иск за основателно е прието и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна издадения в полза на ответника констативен нотариален акт за разликата над 1/2 ид. ч.
Въззивният съд приел, че ответникът не е предявил иск за заплащане на извършени подобрения в имота нито чрез възражение, нито чрез насрещна искова молба, поради което постановеното първоинстанционно решение е недопустимо в тази част. Този порок се разкрива и предвид факта, че ответникът е поискал единствено признаване право на задържане във връзка с извършени от него подобрения, но предявяване на такова възражение, без да е поискано заплащане на подобренията, е недопустимо. Освен това възражение за право на задържане може да се предяви само в осъдителен процес, но не и в установителен.
В касационната жалба се прави оплакване за недопустимост на въззивното решение като постановено по нередовна искова молба, в която липсвало изложение на обстоятелствата, на които се основава искът за собственост – ищците не са се позовали на присъединяване на владението от наследодателя или на съвладение, за да се приеме, че са станали собственици на 1/2 ид. ч. от имота; не били изложени факти относно придобиване правото на собственост на „всички останали подобрения и приращения в процесния имот”. Неправилно било и становището на въззивния съд, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск. С това били нарушени ТР № 1/06.08.2012 по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
На следващо място в касационната жалба са развити оплаквания за материална незаконосъобразност, очевидна неправилност и необоснованост на въззивното решение. Касаторът изтъква, че ищците не са представили писмени доказателства, които да установяват или да насочват, че спорният имот е бил собствен на общия на страните наследодател, че последният е владял имота и че имотът по разписна книга е бил записан на негово име. Затова решението е очевидно неправилно и постановено в нарушение на задължителната практика на ВКС. Развива тезата, че щом наследодателят приживе не се е позовал на давността, то наследниците му придобиват само фактическата власт върху имота и биха могли да придобият собствеността, присъединявайки към своето владение владението на наследодателя и позовавайки се на давността, но в случая от страна на ищците няма позоваване на присъединено владение или на съвладение; не са установили самостоятелна фактическа власт да е упражнявана от тяхна страна или от тяхната майка преди смъртта й, която да изключва тази на собственика. Не се установяват и извършени подобрения и приращения в имота от страна на предявилите иска. Обратно, по категоричен начин е установено, че преди и след смъртта на баща си ответникът е упражнявал фактическата власт върху имота и всички подобрения са извършени единствено и само от него, същият заедно с баща си е построил къщата, единствено и само той е плащал данъците за нея, защитавал е собствеността и е сигнализирал различни административни институции във връзка с нарушени права при стопанисването на имота. Неправилно, при липса на доказателства, е прието, че доказателствената сила на констативния нотариален акт е оборена. С това е допуснато противоречие с решение № 477/08.11.2010 г. по гр. д. № 909/2009 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 128/09.05.2011 г. по гр. д. № 538/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следните въпроси:
1. Когато с писмения отговор е предявено своевременно възражение за право на задържане на имота до заплащане от страна на ищците на увеличената стойност на имота вследствие на направените от ответника подобрения при условията на алтернативност ако съдът уважи претенцията на ищците за право на собственост върху 1/2 ид. ч. от имота, след като с исковата молба се претендира право на собственост върху всички останали подобрения и приращения в имота, налице ли е постановяване на решение от първоинстанционния съд по непредявен иск или това съставлява нарушение на материалния закон и не е основание за обезсилване на първоинстанционното решение от въззивния съд и прекратяване на делото в тази му част, респективно в тази му част решението на въззивния съд е недопустимо – поддържа се противоречие с т.т. 4 и 5 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и решение № 76/27.05.2015 г. по гр. д. № 6240/2014 г. на ВКС, І-во г. о.
2. Налице ли е съсобственост, след като приживе наследодателят до неговата смърт не е изразил волята да придобие правото на собственост по реда на чл. 79, ал. 1 ЗС върху имота , който е владял, респективно автоматично възникнало ли е право на собственост в полза на този владелец, след като към момента на смъртта си този наследодател не е изразил воля да придобие правото на собственост по реда на чл. 79, ал. 1 ЗС, т. е. към момента на смъртта си това лице притежава ли собствеността;
Наследниците на това лице биха ли могли да придобият по наследство правото на собственост, респективно налице ли е наследствено правоприемство, след като ищците /една част от наследниците/ изрично не са заявили в исковата молба, че присъединяват своето владение към владението на наследодателя и не са се позовали на изтекла придобивна давност, нито са посочили период на владение, не са установили реално фактическа власт върху имота, нито такава в режим на съвладение, а това е сторил ответникът /друга част от наследниците/, който се е снабдил с нотариален акт по обстоятелствена проверка и по този начин е изявил намерение, че упражнява фактическата власт върху целия имот само за себе си.
По втория въпрос се поддържа противоречие с решение № 477/08.11.2010 г. по гр. д. № 909/2009 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 128/09.05.2011 г. по гр. д. № 538/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС. Поддържа се и основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност.
3. С оглед разпределение на доказателствената тежест при оспорване на нотариален акт по обстоятелствена проверка, с който се е снабдил ответникът, при предявен положителен установителен иск за собственост срещу него, чия е доказателствената тежест да оспори доказателствената сила на този нотариален акт, респективно оборена ли е доказателствената сила на този нотариален акт, след като в периода, изследван от нотариуса – 10 години преди съставянето му, т. е. в периода 2005-2015 г., съдът е изследвал различен период от време, респективно след съставянето на нотариалния акт до предявяване на иска, и по никакъв начин в съдебното производство по доказване не се установи, че друго лице е владяло имота през периода, изследван от нотариуса и е отблъснало през същия период владението на ползващото се от нотариалния акт лице – по този въпрос се поддържа противоречие с решение № 128/09.05.2011 г. по гр. д. № 538/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че на първо място следва да се произнесе по поставените в т.т. 2 и 3 въпроси, тъй като същите са определящи изхода на спора и в този смисъл отговарят на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице обаче противоречие със задължителната практика на ВКС, поддържано от касатора като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
При поставянето на тези въпроси касаторът изхожда от разрешенията, дадени с цитираните решения на тричленни състави на ВКС по реда на чл. 290 ГПК /решение № 477/08.11.2010 г. по гр. д. № 909/2009 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 128/09.05.2011 г. по гр. д. № 538/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о./. С тях е прието, че когато приживе едно лице не се е позовало на изтекла в негова полза придобивна давност, то правото на собственост се придобива от момента, в който наследниците на това лице се позоват на изтеклата давност, дори наследодателят да е упражнявал фактическата власт върху имота повече от 10 години. Становището е мотивирано с правилото, че придобивната давност има действие ex nunc, а не ex tunc. Прието е, че ако наследодателят е владял един имот, но приживе не се е позовал на давността, то наследниците му придобиват по пътя на наследствената трансмисия само фактическата власт върху имота и биха могли да придобият собствеността, присъединявайки към своето владение владението на наследодателя и позовавайки се на давността.
Така създадената съдебна практика датира от преди приемане на ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС. С него е прието друго разрешение: ако едно лице е владяло недвижим имот в изискуемия по чл. 79 ЗС срок, но е починало преди да се позове на последиците от придобивната давност, то в наследството се включва владението върху имота, както и правото на наследниците да се позоват на изтекла в полза на наследодателя им придобивна давност, щом са продължили владението. При наличие на позоваване от страна на наследниците действието на придобивното основание – придобиване на вещното право, се зачита от момента на изтичане на законно определения срок, поради което се счита, че придобивното основание е осъществено от наследодателя. Съгласно чл. 290, ал. 3 ГПК решенията на ВКС, постановени след като въззивното решение е допуснато до касационно обжалване, не представляват задължителна съдебна практика. Такава, според чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, са тълкувателните решения и постановления на Върховния касационен съд и на Върховния съд. В разглеждания случай въззивното решение съответства на задължителната съдебна практика, каквато е ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС. То съответства и на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Според този тълкувателен акт и последвалата съдебна практика, при наследяването като общо правоприемство владението е част от имуществото на наследодателя и с приемане на наследството то продължава от наследниците по право, независимо че само един от тях остава в наследствения имот. Тогава се приема, че съвладението продължава, като останалият в имота владее своята част и същевременно държи идеалната част на другия съсобственик. Подобна е разглежданата хипотеза, при която след смъртта на наследодателя в имота не е останал никой от наследниците му, но по-късно там се е установил да живее ответникът. След като основанието, на което е придобито владението върху чуждата идеална част /тази на другата наследница по закон/, изключва намерението тя да се държи като собствена, то презумпцията на чл. 69 ЗС се счита оборена. Тогава в тежест на претендиращия да е придобил собствеността изключително за себе си е да докаже, че с едностранни действия е превърнал държането във владение. Това разрешение се прилага независимо от факта, че в полза на упражняващия фактическата власт е издаден констативен нотариален акт, с който правото на собственост е удостоверено върху целия имот. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици.
От тези разрешения е изходил и въззивният съд в обжалваното решение, като е приел, с оглед на данните по делото, че не е доказано ответникът, упражняващ фактическата власт върху имота, да е изменил основанието на владението си по отношение частите на ищците и да е упражнявал фактическа власт върху целия имот като свой в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС. В обобщение, след като въззивното решение съответства на задължителната съдебна практика, то и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1, както и това по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, не са налице.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. То изисква съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз. Това основание само е споменато, без да е мотивирано с позоваване на съответни съдебни актове. Поради това касационното обжалване не може да се допусне и на това основание.
След като касационното обжалване не може да бъде допуснато по въпросите във връзка с принадлежността на правото на собственост, то не може да бъде допуснато и по въпроса за правото на задържане на имота до заплащане на извършени в него подобрения, в каквато връзка е поставеният в изложението първи въпрос.
Не се констатира и вероятност обжалваното решение да е недопустимо – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Исковата молба не е била нередовна, нито е налице постановяване на решение по непредявен иск. Не се констатира да е налице противоречие с решение № 76/27.05.2015 г. по гр. д. № 6240/2014 г. на ВКС, І-во г. о., ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В исковата молба, съобразно изискването на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, са изложени обстоятелствата, на които се основава искът за собственост, а именно придобивна давност и наследство от общия на страните наследодател П. И. В.. Съобразно изложеното в отговора на втория въпрос, поставен в изложението, не е било необходимо ищците да се позовават на присъединяване към владението на наследодателя. А щом претенцията за собственост на идеални части от земята е надлежно предявена, то следва да се счита, че претенцията за собственост на съответните идеални части от подобренията и приращенията е предявена на същото правно основание, при приложение и на правилото на приращението по чл. 92 ЗС. Не се разкрива недопустимост на обжалваното решение и във връзка със становището на въззивния съд, че е недопустимо възражение за право на задържане да се предяви в установителен процес – то може да се предяви само в осъдителен такъв.
В обобщение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация П. Ц. доказаните разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция по договор за правна защита и съдействие № [ЕГН] от 12.09.2018 г. в размер на 600 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 161 от 30.05.2018 г. по в. гр. д. № 222/2018 г. на Врачанския окръжен съд.
ОСЪЖДА Т. П. И. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място], [улица], да заплати на П. Т. Ц. разноски за касационната инстанция в размер на 600 /шестстотин лв./ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: