О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 565
С., 21.06.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на четвърти март през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 409 по описа за 2012 г. и за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 7057/30.ХІ.2011 г. на М. Г. Г. от [населено място], подадена против решение № 477 на Пловдивския апелативен съд, ТК, постановено на 26.Х.2011 г. по т. д. № 659/2011 г., с което – по искове на [фирма]-С. с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК – е било признато за установено спрямо настоящия касатор съществуването на вземания в размер общо на 20 498.18 евро, произтичащи от поетото от него задължения като авалист по следните три записа на заповед с издател и платец [фирма]-гр. К., както следва: 1/ Издаден на 9.VІІ.2007 г. в [населено място] с падеж „на предявяване” за сумата 7 757.33 евро; 2/ Издаден на 9.VІІ.2007 г. в [населено място] с падеж на дата 15 юли 2008 г. за сумата 8 307.19 евро; 3/ Издаден на 25.ІV.2007 г. в [населено място] с падеж „на предявяване” за сумата 4 433.66 евро.
Оплакванията на касатора Г. са за необоснованост и постановяване на обжалваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Пловдивския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това той претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който положителният установителен иск на търговеца по чл. 422, ал. 1 ГПК да бъде отхвърлен, ведно с присъждане на разноски за всички инстанции или, алтернативно, след отменяване на въззивното решение делото за бъдело върнато за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския апелативен съд.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Г. обосновава приложно поле на касационното обжалване с наличие на предпоставките по т.т. 1 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение Пловдивският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по материално- и процесуалноправни въпроси, имащи значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно:
1/ За възможността авалист по запис на заповед да противопостави на лицето, в чиято полза менителничния ефект е издаден, личните възражения на платеца и доколко самостоятелният характер на авала изключва противопоставянето на каквито и да е възражения, както следва ли въобще в пр-вото по чл. 422, ал. 1 ГПК да може да се изследват каузални отношения в този смисъл;
2/ За възможността запис на заповед да бъде валидно предявен посредством нищожно нотариално удостоверяване /покана/.
Във връзка с наличие на първата от двете релевирани в изложението към жалбата му предпоставки за допустимост на касационния контрол Г. се позовава на Р. № 1569/18.ІІ.2004 г. на състав от ІІ-ро т.о. на ВКС по т. д. № 2576/2002 г., но също и на решение на от 16.ІІ.2009 г. по вътрешно арб. дело № 122/2008 г. на АС при Б..
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-С. писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност, претендирайки за потвърждаването му.
Ответниците по касация [фирма]-гр. К. и И. Д. Г. от [населено място], община Н. З. – последната като управител и едноличен собственик на капитала на това д-во, не са ангажирали становище нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Пловдивския апелативен съд, касационната жалба на М. Г. Г. от [населено място] ще следва да се преценява като процесуално допустима, но само в частта по обективно кумулативно съединените положителни установителни искове с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК досежно установеното съществуване на вземанията по първите два записа на заповед на стойност 7 757.33 евро и съответно – 8 307.19 евро. Докато по отношение на последния от тези три иска – с предмет установяване съществуването на вземане в размер на 4 433.66 евро, чиято левова равностойност е под законоустановения минимум за цена на иск по търговско дело от 10 000 лв., е налице предпоставката по чл. 280, ал. 2 ГПК за оставяне на касационната жалба без разглеждане: предвид естеството на записа на заповед като абсолютна търговска сделка по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 8, предл. 2-ро ТЗ и за прекратяване на настоящето пр-во по чл. 288 ГПК.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване по първите два установителни иска, са следните:
При наличие на съдебна практика по формулираните в изложението правни въпроси не може да се поддържа едновременно, че същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото с единствения довод, че правната уредба по отношение на отговорността на авалиста била „непълна”. От друга страна, второто от двете решения, на които касаторът се е позовал в изложението си, твърдейки, че в случая налице била предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, е арбитражно, а не на състав на ВКС. Но поради това, че първото (Р. № 1569/18.ІІ.2004 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 2576/2002 г.) е постановено при действието на отменения процесуален закон, а не е такова на състав на ВКС, което да е било постановено по реда на чл. 290 ГПК, ще следва да се преквалифицира релевираното от касатора Г. основание за допустимост на касационния контрол от такова по т. 1 – съответно по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В посоченото решение на ВКС дословно е било прието, че: „А. не може да противопостави на приносителя на ефекта възражения, които хоноратът би могъл да направи поради самостоятелния, неакцесорен характер на задължението на менителничния поръчител”. Налице е последваща задължителна практика на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 40/5.VІ.2012 г. на състав от І-во то. по т. д. № 148/2011 г. (Бюлетин на ВКС, бр. 7 от 2012 г., пор. № 9), с което е било прието, че авалистите не могат да противопоставят на приносителя на менителничния ефект възражения, произтичащи от каузалното правоотношение между него и издателя на записа на заповед. Идентична по смисъл обаче е била и задължителната практика на ВКС, съществуваща към датата на издаване на обжалваното въззивно решение, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 17 от 21.ІV.2011 г. на състав от ІІ-ро т.о. по т. д. № 213/2010 г. Докато в мотивите си към обжалваното решение Пловдивският апелативен съд изрично е приел, че възражението на ответника за наличие на каузални правоотношения по договори за лизинг, изпълнението на които е обезпечено с процесните три записа на заповед, не следва да бъде разглеждано в пр-вото по делото, „поради невъзможността за него – като авалист – да противопостави личните възражения, които издателят платец би могъл да противопостави на поемателя по предявения от него установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК”.
Следователно в частта си по първите два обективно кумулативно съединени положителни установителни иска по чл. 422, ал. 1 ГПК с предмет съществуването на вземания по процесните два записа на заповед от 9.VІІ.2007 г. на стойност 7 757.33 евро и съответно – за 8 307.19 евро, обжалваното въззивно решение съответства изцяло на задължителната практика на ВКС по първия релевиран в изложението на касатора Г. правен въпрос.
Що се отнася до втория формулиран в изложението на касатора към жалбата му т. нар. „правен” въпрос (за възможността запис на заповед да бъде валидно предявен посредством нищожно нотариално удостоверяване /нот. покана/), той няма значението на такъв, който да е обусловил изхода на делото, след като по това възражение на Г. въззивната инстанция е приела от фактическа страна, че, видно от приложената по делото обратна разписка /известие за доставяне/ изпратената чрез нотариуса по пощата покана е била получена лично от настоящия касатор и поради това двата процесни записа на заповед, издадени „на предявяване”, следвало да се считат надлежно предявени за плащане от поемателя им [фирма] /арг. чл. 570, ал. 2 ГПК/. Следователно с въпрос, който по естеството си е фактически, а не правен, обективно не може да се обосновава приложимост на касационния контрол.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 477 на Пловдивския апелативен съд, ТК, 1-и с-в, от 26.Х.2011 г., постановено по т. д. № 659/2011 г. В ЧАСТТА МУ по първите два положителни установителни иска с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК с предмет съществуването на вземания по два записа на заповед на стойност 7 757.33 евро и съответно – 8 307.19 евро.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба с вх. № 7057/30.ХІ.2011 г. на М. Г. Г. от [населено място] срещу ОСТАНАЛАТА ЧАСТ от решение № 477/26.Х.2011 г. на Пловдивския апелативен съд, ТК, 1-и с-в, по т. д. № 659/2011 г., постановено по обективно кумулативно съединен положителен установителен иск с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуването на вземане в размер на 4 433.66 евро по запис на заповед, издаден на 25.ІV.2007 г. с падеж „на предявяване”, чиято левова равностойност по фиксинга на БНБ в размер на 8 672.24 лв. /осем хиляди шестстотин седемдесет и два лева и двадесет и четири стотинки/ е под законоустановения минимум за цена на иска по търговско дело от 10 000 лв., съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК И ПРЕКРАТЯВА настоящето производство по чл. 288 ГПК в тази му част.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба в прекратителната му част пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1
2