ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 565
София,24.04.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на седемнадесети март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 1172 по описа за 2015 година
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. М. М. от [населено място], чрез пълномощника му адв.М. Т. от САК срещу решение №4607 от 24.06.2014г., постановено по в.гр.д. №16255/2013г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, І-ви брачен въззивен състав, с което е потвърдено решение № ІІІ-91-145 от 21.06.2013г., поправено с решение № ІІІ-91-208 от 14.10.2013г., постановени по гр.д. №22334/2012г. по описа на Софийски районен съд, ІІІ г.о., 91 с-в. С първоинстанционното решение са отхвърлени като неоснователни предявените от М. М. М. против С. К. Г. искове с правно основание чл.127, ал.2 от СК за определяне местоживеенето на малолетното им дете Д. М. М., предоставяне упражнаването на родителските права, личните отношения с него и издръжката му от майката.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответницата по касационната жалба С. К. Г. от [населено място] оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез пълномощника й адв.С. М. от САК. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респективно, че подадената касационна жалба е неоснователна.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е процесуално допустима. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното:
С обжалваното въззивно решение №4607 от 24.06.2014г., постановено по в.гр.д. №16255/2013г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, І-ви брачен въззивен състав е потвърдено в обжалваните части относно упражняването на родителските права, местоживеенето от детето и издръжката му от бащата решение № ІІІ-91-145 от 21.06.2013г., поправено с решение № ІІІ-91-208 от 14.10.2013г., постановени по гр.д. №22334/2012г. по описа на Софийски районен съд, ІІІ г.о., 91 с-в. С първоинстанционното решение упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете Д. М. М. е предоставено на майката С. К. Г., при която е определено местоживеенето на детето, с право на бащата да го вижда и взема всяка първа и трета събота от месеца за времето от 19.00 ч. в петък 18.30 ч. в неделя, с преспиване, както и един месец през лятото, по време, което не съвпада с платения годишен отпуск на майката, а след като детето започне да ходи на училище-през всяка нечетна година –за коледната ваканция на детето, а през всяка четна година за пролетната ваканция на детето, както и за личните празници на детето, като това се съобразява с учебната заетост на детето; М. М. е осъден да заплаща на детето си, чрез неговата майка, месечна издръжка в размер на 1000 лв., считано от 13.12.2012г. до настъпване на обстояелства, водещи до изменение или прекратяване на издръжката.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, след подробен анализ на доказателствата и на установените от тях обстоятелства по делото, препращайки и към мотивите на първоинстанционния съд съгласно чл.272 ГПК, е приел, че правнорелевантен, както при първоначалното определяне, така и при последващата промяна на мерките относно упражняването на родителските права, е интересът на детето, който не е абстрактно понятие, а се обуславя от съвкупността на обстоятелствата по конкретния случай, като следва да се отчетат всички обстоятелства, относими за определяне на всестранния интерес на детето. От съществено значение са обстоятелствата, свързани с възпитателските качества на родителите, по-голямата любов и внимание към детето, по-голямата привързаност на детето към един от родителите му, което винаги улеснява възпитателния процес, възможността на детето свободно да общува с другия родител. Интересът на детето не се определя от по-добрите финансови възможности и материална осигуреност на единия родител в сравнение с другия, а водещи са по-добрите родителски качества и привързаност между детето и родителя. Съдът е приел, че в случая по-добри родителски качества са констатирани при майката, която полагала основни грижи за малолетното дете от неговото раждане. След раздялата на родителие майката, лично и с помощта на разширеното си семейство, поела изцяло грижите за детето Д., като е полагала и полага и понастоящем адекватни за задоволяването на потребностите й грижи. Родителските качества и капацитет на двамата родители са били съпоставими, като, според въззивния съд, първоинстанционният правилно е дал приоритет на майката. Съдът е приел също така, че по делото липсват доказателства за конкретни действия на майката или на близките й, водещи до затрудняване, препятстване или ограничаване на контактите на бащата с малолетната, докато по отношение на бащата са налице данни, че той сам, по своя лична причина, отказал да осъществява контакти с малолетната си дъщеря и не участвал в издръжката й, след нейното определяне от съда. В хода на въззивното производство не е установена промяна в обстоятелствата, касаещи интересите на малолетната и родителския капацитет на страните. Установена е, според въззивния съд, силна емоционална привързаност на детето Д. с майката и членовете на разширеното й семейство, като е несъмнено, че тя разполага с достатъчен родителски капацитет. Същевременно, въззивникът не е доказал свои по-добри родителски качества в сравнение с майката. В хода на съдебното производство пред двете съдебни инстанции активността на въззивника е била насочена основно да установи липсата на родителски капацитет на майката, като в тази връзка е изложил многобройни твърдения, в голямата си част основаващи се на произволен анализ на доказателствената съвкупност или се явяват голословни и изолирани от доказателствения материал по делото. Според съда липсват всякакви доказателства въззиваемата, след раздялата й с бащата, да е неглижирала малолетното дете, да е препятствала контактите му с него, както и че в семейната й среда съществуват рискове за здравето, живота и цялостното правилно развитие на детето. Едновременно с това въззивникът не е проявил необходимата процесуална активност, като не е установил своята по-голяма пригодност да упражнява родителските права над малолетната си дъщеря, като следва да неблагоприятните последици от това си процесуално поведение. Той не е ангажирал каквито и да било доказателства, че притежава по-добри родителски и възпитателски качества, при чието наличие упражняването на родителските права от него защитава интересите на детето в по-голяма степен. Нещо повече: действията на бащата, изразяващи се в липсата на контакти и интерес към малолетната и в неизпълнението на алиментното му задължение за издръжка сочат не само на лошо родителстване от негова страна, но и за липса на разбиране на родителските му задължения, респективно на родителски капацитет.
Касаторът поддържа нарушение на материалния закон и на процесуалните правила от страна на въззивния съд. Сочи касационните основания на чл.280, ал.1 и т.2 от ГПК. Повдига следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:
1.Какво е задължението на съда по чл.12, във връзка с чл.235, ал.2 и ал.3 от ГПК да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, като ги прецени и обсъди не само поотделно, но и в тяхната взаимна и логическа връзка, по-конкретно може ли съда да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди други и да обоснове доводите си за недопускането им? Според касатора този въпрос в обжалваното решение е разрешен в противоречие със задължителната практика, обективирана в ППВС №7/27.12.1965г., ППВС №1/13.07.1953г. и ППВС №1/12.11.1974г.
2.Какво е правното значение на ограничаване от страна на единия родител на контактите на другия родител с детето при определяне на мерките относно упражняване на родителските права? Касаторът счита, че в обжалваното решение този въпрос е решен в противоречие с ППВС №1/1974г., раздел V.
3.Задължен ли е съда, сезиран с иск по чл.127, ал.2 от СК служебно да събере доказателства с оглед охрана интереса на детето във всеки един момент от развитие на производството пред инстанцията по същество, включително и от въззивния съд? Касаторът счита, че в обжалваното решение този въпрос е решен в противоречие с решение №1890/28.11.1991г. по гр.д.№1318/1991г. на ВС, ІІ г.о.
По първия въпрос:
Не е налице соченото основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Въззивното решение не е постановено в противоречие, а напротив- в съответствие с посочените от касатора решения на върховната съдебна инстанция. Мотивите на въззивното решение напълно съответстват на задължителната практика, обективирана в тези, както и в други решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика. След преценка на всички сърани по делото доказателства в тяхната логическа връзка, въззивният съд е приел, че при преценката за предоставяне на родителските права водещ е интереса на детето /за който съдът следи и служебно/. Съдът определя родителя, който еднолично ще упражнява родителските права в бъдеще, като държи сметка за интересите на децата. Под „интереси на децата“ се разбират всестранните интереси на децата по тяхното отглеждане и възпитание, създаване на трудови навици и дисциплина, подготовка за общественополезен труд и изобщо изграждането на всяко дете като съзнателен гражданин. Решението за предоставяне упражнението на родителските права спрямо децата на единия родител следва да се основава на интересите на децата, преценени с оглед и на следните обстоятелства: родителски качества; полагане грижи и умения за възпитание; подпомагане подготовката за придобиване знания, трудови навици и др.; морални качества на родителя; социално обкръжение и битови условия; възраст и пол на децата; привързаност между деца и родители и между децата; помощ на трети лица и др., като вината за дълбокото разстройване на брака поначало е без правно значение за предоставяне упражняването на родителските права.
Въззивният съд е обсъдил всички съотносими за спора обстоятелства, свързани с възпитателските качества на всеки от родителите, неговия морален облик, начина, вида, продължителността, ефективността на полаганите от него грижи към детето, изразената готовност да живее с детето /не само като заявление, но и като реално предприети действия за това/, обсъждайки с каква помощ разполагат родителите от трети близки до детето лица, съобразявайки социалната им среда/включително бит, нрави, схващания, манталитет на обкръжаващите родителя лица/, жилищно-битови условия на живот, финансови възможности, пол и възраст на детето. Следователно, въззивният съд е изпълнил задължението си да изведе правните си изводи съобразно приетите от него за установени обстоятелства, въз основа на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, като ги е преценил и обсъдил не само по отделно, но и в тяхната взаимна и логическа връзка.
По втория въпрос:
Не е налице соченото основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Въззивното решение не е постановено в противоречие, а напротив- в съответствие с посочената от касатора задължителна съдебна практика, обективирана в раздел V на ППВС №1/1974г., в което е прието, че създаването на пречки от родителя, който отглежда детето, за осъществяване на личните отношения с другия родител представлява обстоятелство, обуславящо изменение на мерките относно упражняване на родителските права. В съответствие с тази практика въззивният съд, обсъждайки всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка, е приел, че липсват всякакви данни въззиваемата, след раздялата й с бащата, да е препятствала контактите му с малолетното дете. Липсват доказателства за конкретни действия на майката или на близките й, водещи до затрудняване, препятстване или ограничаване на контактите на бащата с малолетната, докато по отношение на въззивника са налице данни, че същият сам, по своя лична причина, отказал да осъществява контакти с малолетната си дъщеря и не участвал в издръжката й. Дали тези изводи на съда са правилни, е въпрос, по който касационната инстанция се произнася при разглеждане на касационната жалба, ако разглеждането й бъде допуснато на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По третия въпрос:
Не е налице соченото от касатора основание по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК.
При тези мотиви на инстанцията по същество поставеният от касатора въпрос обуславя въззивното решение, но не се установяват твърденията му той да се разрешава противоречиво от съдилищата. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. 3, за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. В посоченото от касатора решение №1890/28.11.1991г. по гр.д.№1318/1991г. на ВС, ІІ г.о. е прието, че съдът следва да събере и обсъди доказателства относно това кой от родителите има по-добри родителски и възпитателски качества, а не само да се ограничи в преценката си на жилищните условия, при които ще живее детето и помощта на трети лица. Обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие, а напротив в съответствие с посоченото от жалбоподателя решение. Въззивният съд е приел, че правнорелевантен, както при първоначалното определяне, така и при последващата промяна на мерките относно упражняването на родителските права, е интересът на детето, който не е абстрактно понятие, а се обуславя от съвкупността на обстоятелствата по конкретния случай, като следва да се отчетат всички обстоятелства, относими за определяне на всестранния интерес на детето, като от съществено значение са обстоятелствата, свързани с възпитателските качества на родителите, по-голямата любов и внимание към детето, по-голямата привързаност на детето към един от родителите му, което винаги улеснява възпитателния процес, възможността на детето свободно да общува с другия родител. Интересът на детето не се определя от по-добрите финансови възможности и материална осигуреност на единия родител в сравнение с другия, а водещи са по-добрите родителски качества и привързаност между детето и родителя. Съдът е приел, че в случая по-добри родителски качества са констатирани при майката, която полагала основни грижи за малолетното дете от неговото раждане. Дали този извод на съда са правилни, е въпрос, по който касационната инстанция се произнася при разглеждане на касационната жалба, ако разглеждането й бъде допуснато на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Гореизложеното обосновава извода, че поставените от касатора въпроси не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и не се разрешават противоречиво от съдилищата. Въззивният съд е взел предвид всички събрани доказателства и е изложил подробни мотиви съобразно приетите от него правни изводи. Всички посочени от касатора доказателства са били обсъдени. Правилността на правните изводи на съда не може да бъде обсъждана защото същността на спора не е предмет на разглеждане в настоящата фаза на селекция на касационната жалба.
Предвид изхода на спора и на основание чл.78 ал.3 от ГПК жалбоподателят дължи на ответницата направените от нея разноски в размер на 700 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, за което е направено своевременно искане с отговора на касационната жалба и са представени надлежни доказателства.
Воден от горните мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №4607 от 24.06.2014г., постановено по в.гр.д. №16255/2013г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, І-ви брачен въззивен състав.
ОСЪЖДА М. М. М., с ЕГН [ЕГН] от [населено място] да заплати на С. К. Г., с ЕГН [ЕГН] от [населено място], на основание чл.78 ал.3 от ГПК, разноски в размер на 700.00 лв. (седемстотин лева), представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.