О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 565
София, 31.08.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, второ отделение , търговска колегия в закрито заседание на 02.07.2009 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
дело № 318 /2009 година
Производството е по чл.280, ал.1 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД„О”АД, със седалище гр. С. против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 203 от 18.12.2008 год., по гр.д. № 946/2008 год., с което е оставено в сила решението на Софийски градски съд от 27.02.2008 год., по гр.д. № 1018/ 2006 год. и на осн. чл.407, ал.1 ТЗ/ отм./ е осъден касатора да заплати на М. П. Н. чрез нейния баща и настойник П. М. Н. сумата 200 000 лв., обезщетение за причинените и неимуществени вреди от настъпило на 17. 07. 2004 год. в с. Г., Софийска област ПТП, виновно предизвикано от водача на л.а.” ФОРД ФИЕСТА” с ДК № С* чиято гражданска отговорност е застрахована при касатора, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на увреждането.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на процесуалното правило на чл.188 ГПК/ отм./ и на материалния закон- чл.51, ал.2 ЗЗД и чл.52 ЗЗД. Касаторът поддържа, че присъденото обезщетение за неимуществени вреди в посочения по – горе размер е определено в нарушение на принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД, тъй като не отговаря на вида и характера на претърпените морални вреди, а и не е съобразено с изискванията на чл. 9, ал.1,т.1,пр.1 и чл.11, ал.1 и ал.3 от Наредба № 4/2003 год. за задължителното застраховане, относно началния момент на изпадане в на застрахователя в забава и обусловения от това период на дължимата от него законна лихва.
В депозирано към касационната жалба изложение, съответстващо на императивното изискване на чл.284, ал.3,т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с твърдение, че постановеното от Софийски апелативен съд решение, което е в противоречие с правилното прилагане на закона, попада в приложното поле на подлежащите на касационно обжалване съдебни актове, посочени в чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като в тази вр. отново е възпроизвел и оплакванията, свързани с нарушение на чл.52 ЗЗД, на Наредба № 4/2003 год. за задължителното застраховане и на чл.188, ал.1 ГПК / отм./, изложени в обстоятелствената част на касационната жалба.
Ответната по касационната жалба страна е възразила по допустимостта на касационното обжалване в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на ВКС, второ отделение, търговска колегия, като взе предвид доводите на страните и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт и е процесуално допустима.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от формалното и съответствие с императивните изисквания на процесуалния закон, настоящият съдебен състав счита, че в случая не са налице поддържаните от касатора основания за допустимост на касационното обжалване.
За да постанови обжалваното решение и да присъди в полза на пострадалата от виновно предизвикано от собственика на л.а.” ФОРД ФИЕСТА” с ДК № С* в качеството му на водач на същото мпс ПТП на 17.07.2004 год. в с. Г., Софийска област обезщетение за неимуществени вреди в размер от 200 000 лв., въззивният съд е счел, че съобразно тежестта и характера на уврежданията и, изразяващи се в счупване на тилната част на черепа и масивен кръвоизлив в мозъка, довел до оток на същия и последвало го състояние на „будна кома” с квадриплегия / централна пареза на снагата и крайниците/, претърпените от нея неописуеми според в.л. биопсихотерапевт болки и страдания и тяхната продължителност, както и трайните последици от същите – пълна загуба на говора, промени в мисловната, интелектуална и двигателна дейност, изключващи възстановяването и като млада 22 годишна жена, справедлива по смисъла на чл.52 ЗЗД се явява именно присъдената сума от 200 000 лв.
Във вр. с въведеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат Софийски апелативен съд е изложил подробни съображения относно неоснователността му, позовавайки се на заключението на тройната съдебно- медицинска експертиза, потвърдило становището на единичната такава, че в случая с оглед механизма на извършеното ПТП и последвалия от него удар, наличието или не на предпазна каска на седящата зад моториста М. Н. е било без значение, тъй като последната не се явява сигурно средство нито за предотвратяване фрактура на мозъка, нито и последвалата от него черепно- мозъчната травма при пътна злополука от вида на процесната и последиците биха били същите, дори и чрез нея да е бил смекчен в известна степен нанесения удар.
Следователно, макар и твърде непрецизно формулирани поставените от касатора въпроси, които, с оглед съдържанието на депозираното по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК изложение, наименувано „молба”, се свеждат всъщност до: приложение разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, за момента от който застрахователят на гражданската отговорност на деликвента по предявен срещу него пряк иск, основан на чл. 407, ал.1 ТЗ/ отм./ дължи законна лихва върху присъденото на пострадалия обезщетение и за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, са обусловили решаващата воля на съда, постановил обжалваното решение и по този начин- крайният изход от спора.
Ето защо, те попадат в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК- основна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
По отношение на същите, обаче отсъстват визираните в чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК основания.
Освен, че касаторът се позовава на решение на отделен състав на ВКС- № 170 от 17.03.2008 год., по т.д. № 760/2007 год., което по обясними причини само по себе си не би могло да формира практиката на ВКС по вложения от законодателя в чл.280, ал.1,т.1 ГПК смисъл, то съпоставено даденото в същото разрешение във вр. с приложението на чл.52 ЗЗД не обосновава правен извод за наличие на твърдяното противоречие нито с практиката на ВКС, нито на тази на отделните съдилища.
Видно от изложените в същите мотиви, различният размер присъдено застрахователно обезщетение е в резултат на съществуваща разлика в конкретните данни по делата относно търпените от пострадалите болки и страдания, а не на различено прилагане на закона и установеният с него/ чл.52 ЗЗД/ принцип за справедливост.
Неоснователно е позоваването на чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
Съществуващата разлика в размерите на отделните присъждани от съдилищата обезщетенията за неимуществени вреди по реда на чл.407, ал.1,ТЗ/ отм./ и по отношение наличието на съпричинен вредоносен резултат, произтича от различието в конкретните факти по всеки отделен случай, а не се дължи на неточно прилагане на закона- чл.51 и чл.52 ЗЗД, поради неяснота или непълнота на правните норми, за да се налага корективното им тълкуване.
Освен това обстоятелството, че с Постановление на Пленума на ВС № 4/68 год. са дадени задължителни указания на съдилищата по тълкуването и прилагането на цитираните разпоредби, които нито изрично, нито мълчаливо са загубили своето действие, обосновава правен извод, че критерият за селекция по чл.280, ал.1,т.3 ГПК в случая не е налице.
Допълнителен аргумент в тази насока е и наличието на постановено по реда на чл. 290и сл. ГПК решение по т.д. № 475/2008 год. на тричленен състав на второ търговско отделение на ВКС.
Фактът, че с цитираното решение състав на касационната инстанция се е произнесъл по въпроса за началния момент, от който застрахователят на гражданската отговорност на делеквента дължи законна лихва върху присъденото по реда на чл.407, ал.1,ТЗ/ отм./ застрахователното обезщетение на увредения, като е приел, че двете права- прякото право на увредения, имуществено притезателно право, произтичащо от закона и деликтното право на същия имат еднаква насоченост и обезщетяват едни и същи вреди, т.е. са идентични по съдържанието си, поради което в тежест на застрахователя в хипотезата на чл.407, ал.1 ТЗ/ отм./ е да покрие и лихвите за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред третото увредено лице, то задължителният характер на сочения съдебен акт при действието на ГПК, в сила от 01.03.2008 год., изключва възприемане на поставения въпрос за значим за точното прилагане на закона и за развитие на правото в разпоредената от законодателя тяхна комулативност.
Що се касае до твърдението, че при постановяване на обжалваното решение са допуснати процесуални нарушения и възприетото в цитираната практика разбиране за справедливия размер обезщетение и за съпричиняване на вредоносния резултат не е съобразено от решаващия съд, то същото е относимо към правилността на съдебния акт, а не към неговата допустимост, поради което подлежи на контрол единствено, ако касационната жалба е допусната до разглеждане по същество.
Водим от гореизложеното и на осн. чл.288 ГПК, настоящият състав на ВКС, второ отделение, търговска колегия
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 203 от 18.12.2008 год., по гр. д. № 946/2008 год., по описа на с.с.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: