О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 566
София,14.11. 2013 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети ноември две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 6018 /2013 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Образувано е по касационна жалба на С. В. М. и В. Т. М. срещу въззивно решение № 2567 от 28.06.2013 г. по възз. гр.д. № 218 /2013 г. на Благоевградския окръжен съд, г.о., с което е отменено първоинстанционно решение № 110 от 15.01.2013 г. и от 06.02.2013 г. за поправка на я.ф.г. в първото решение по гр.д. № 411 /2012 г. на Санданския районен съд и вместо него е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на С. В. М. и В. Т. М., че К. В. Чинкаров на основание наследствено правоприемство е собственик на 1 /3 ид.ч. от недвижим имот: дворно място с площ 1 000 кв.м. в околовръстен полигон на [населено място], [община], при посочени граници, заедно с построените в него двуетажна жилищна сграда с площ 85.19 кв.м. и нежилищен обект с площ 56.28 кв.м.; на основание чл.537,ал.2 ГПК съдът е отменил нотариален акт за собственост върху процесния имот, съставен през 2006 г. на основание наследство и давностно владение до размер на 1 /3 ид.ч. и е осъдил ответниците (жалбоподателите в настоящото производство) за разноски.
Жалбоподателите твърдят, че решението е неправилно и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излагат основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещната страна К. В. Чинкаров в писмен отговор твърди, че касационната жалба е недопустима, т.к. цената на иска е в размер на 1 /3 от данъчната оценка 5 152.70 лева или 1 717.37 лева, оспорва и наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Настоящият състав намира следното :
Касационната жалба е допустима, макар и твърдението на насрещната страна К. Чинкаров за размера на данъчната оценка да е основателно.
У. иск за собственост е оценяем и цената му се определя от закона : съгласно чл.69,ал.1,т.2 ГПК тя съответства на данъчната оценка на недвижимия имот, а ако няма такава – на пазарната цена на имота. В случая предмет на спора е правото на собственост върху 1 /3 ид.ч. от недвижим имот, следователно цената на иска е в размер на 1 /3 част от данъчната му оценка – 1 717.37 лева, което е по-ниско от 5 000 лева, Но съгласно разпоредбата на чл.70,ал.1 ГПК Цената на иска се посочва от ищеца; Въпрос за цената на иска може да се повдигне от ответника или служебно от съда най-късно в първото заседание за разглеждане на делото; В случай на несъответствие на указаната цена с действителната, съдът определя цената на иска. В случая ищецът К. В. Чинкаров е посочил цена 5 152.10 лева, ответниците (С. М. и В. М.) са твърдели в отговора на исковата молба, че е по-ниска (не сочат размер), а съдът в определение от 03.07.2012 г. по чл.140 ГПК (л.49) я е определил (при неправилно приложение на разпоредбата на чл.69,ал.1,т.2 ГПК) в размер на 5 152.10 лева. Съгласно разпоредбата на чл.70,ал.1 ГПК това е цената на иска и въпросът не може да се повдига по-късно, следователно касационната жалба е допустима.
По допустимостта на касационното обжалване :
Искът се основава на твърдения, че ищецът е собственик на 1 /3 идеална част от процесния имот по наследство от родителите си, а ответникът – негова сестра, неоснователно се е снабдила през 2006 г. с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка за целия имот и оспорва правата му.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ответникът С. М. се е снабдила с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка, но като наследник на родителите си е придобила 1 /3 ид.ч. от процесния имот и доколкото е упражнявала фактическа власт върху него, е била владелец за своята 1 /3 ид.ч. и държател за идеалните части на своите братя и по делото е доказано, че не е преобразувала държането във владение – не е предприела такива действия, които да отричат правата на останалите наследници върху техните части, неоснователно е и възражението за придобивна давност след снабдяването с нотариален акт.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване наред с доводите за неправилност, които не подлежат на разглеждане в това производство, в подкрепа на довода си за недопустимост на въззивното решение жалбоподателите извеждат процесуалноправния въпрос по приложението на чл.124,ал.1 ГПК : дали при твърдения като тези в исковата молба е налице правен интерес от положителен установителния иск за собственост, какъвто има носител на спорното право, което е засегнато от действията на друго лице, за който твърдят, че е разрешен в противоречие с решение № 73 /17.04.2012 г. по гр.д. № 803 /2011 г. на ВКС, и с определения на ВКС, както и че по този въпрос има противоречива практика на ВКС, с което твърдят, че са налице основания по чл.280,ал.1,т.1,т.2 и т.3 ГПК.
Правният въпрос е обуславящ, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с приетото в посоченото решение на ВКС, че положителен установителен иск може да се предяви от носителя на материалното право, нуждаещо се от защита, че правен интерес съгласно чл.124,ал.1 ГПК има лицето, което е носител на спорното право или чието право е засегнато от действията на друго лице.
Приетото е в съответствие с приетото в ТР № 8 /2012 г. на ОСГТК на ВКС, че в хипотеза, в която ищецът притежава самостоятелно вещно право, което се оспорва от ответника (като процесната), за ищеца е налице правен интерес от предявяване както на положителен, така и на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права.
В мотивите на тълкувателното решение изрично е прието, че е допустим установителен иск от съсобственик срещу владеещите имота ответници; с него ищецът ще прекъсне придобивната давност в тяхна полза и установи ли, че е съсобственик, ще започне да владее имота чрез тях ….
С приемането на тълкувателното решение съдебната практика по изведения правен въпрос е уеднаквена по обвързващ начин и доколкото разрешението на въззивния съд съответства, а не противоречи на приетото с тълкувателното решение, то няма съмнение за недопустимост на въззивното решение и не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1, т. 2 и т.3 ГПК.
Към това може да се добави и че разрешението на въззивния съд е в съответствие и с приетото в мотивите на ТР № 11 /2012 г. на ОСГК на ВКС, че констативният нотариален акт по чл. 587 ГПК притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота, в това се изразява легитимиращото действие на нотариалния акт за принадлежността на правото на собственост; нотариалният акт може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик; оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание, както е в случая.
Определенията на съда не попадат между актовете на съда, противоречията с които представляват основания по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивни решения.
Жалбоподателите извеждат и въпроса : дали изводите на съда за правата на страните може да се основават на недоказани от ищеца, чиято е доказателствената тежест, претенции (релевантни факти). Тази формулировка представлява довод за съществено нарушение на процесуални норми, довело до неправилност на въззивното решение. Както беше посочено и по-горе доводите за неправилност не подлежат на разглеждане в това производство, те биха подлежала на разглеждане, ако бяха осъществени предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Поради изложеното настоящият състав приема, че не са налице основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство жалбоподателите нямат право на разноски, а искането на насрещната страна за присъждане на направените разноски за процесуално представителство в това производство е основателно и следва да бъде уважено за сумата 400 (четиристотин) лева, чието уговаряне и заплащане е доказано с представения договор за процесуално представителство.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 2567 от 28.06.2013 г. по възз. гр.д. № 218 /2013 г. на Благоевградския окръжен съд, г.о..
Осъжда С. В. М. и В. Т. М. да заплатят на К. В. Чинкаров сумата 250 (двеста и петдесет) лева разноски за процесуално представителство в това производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.