О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 566
гр. София, 19.11.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 1991/18г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. Л. Ц. и И. Л. Ц. от [населено място] срещу въззивно решение от 07.12.17г., постановено по гр.д.№ 5450/16г. на Софийския градски съд, ІІ-Б с-в, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение, поправено с решение от 08.02.2018г. по същото дело, въззивният съд е отменил частично решение от 21.12.2015г. по гр.д.№ 3569/15г. на Софийския районен съд и вместо него е отхвърлил като неоснователен предявения от касаторите против А. Н. К.-П. и Ц. П. П. иск с правна квалификация чл.54, ал.2 ЗКИР за признаване за установено, че ищците са собственици по наследствено правоприемство на придобита по давност от Л. И. Ц. на реална част от недвижим имот с площ от 86 кв.м., заключена в площта между точки 3-4-Е-Ж-З на комбинирана скица към заключението на вещото лице Д. П., представляваща част от реална част от 113 кв.м., разположена в северната част на поземлен имот с идентификатор 12084.2700.2793 по КККР на [населено място].
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищците в първинстанционното производство са основали правото си на собственост върху процесната реална част от 113 кв.м. на изтекла в полза на наследодателя им Л. Ц. придобивна давност по отношение на поземлен имот с идентификатор 12084.2700.2792, към който считат, че следва да се включва и тази реална част от съседния поземлен имот с идентификатор 12084.2700.2793, която наследодателят им е владял в периода 1982г.-2010 г., но от ангажираните по делото доказателства не се установява соченото придобивно основание. За установяване на правото си ищците са представили нот.акт № 15/1999г., с който наследодателят им признат за собственик по давност на дворно място от 400 кв.м. в [населено място], [улица], съставляващо имот с пл.№ 787, к.л. А-9-4-В по плана на [населено място] /имот с идентификатор 12084.2700.2792, с площ от 287кв.м., съгласно представената скица на СГКК-гр.С./, а ответниците, освен че са се позовали на придобивна давност, се легитимират като собственици на съседния поземлен имот с идентификатор 12084.2700.2793 с констативен нот акт № 134/05г. и с други писмени доказателства. С оглед на това съдът е приел, позовавайки се дадените с ТР № 11/12г. на ОСГК на ВКС задължителни разяснения, че констативните нотариални актове, с които се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл.587 ГПК, не се ползват с материална доказателствена сила по чл.179, ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост и при оспорване на признатото с акта право тежестта за доказване се носи от оспорващата го страна, без да намира приложение редът по чл.193 ГПК. Ако и двете страни в правния спор удостоверяват придобиване на правото на собственост върху спорния имот с нотариални актове, както е в настоящия случай, всяка страна следва да докаже осъществяването на съответното придобивно основание. Тъй като от събраните по делото гласни доказателства не е установено наследодателят на ищците да осъществявал владение върху процесната спорна част от имот с идентификатор 12084.2700.2793. Посочено е, че този извод не се променя и от обстоятелството, че в кадастралния план на селото от 1980г. тази част е била заснета като част от имота на ищците, доколкото планът не установява право на собственост, а изготвеният въз основа на него регулационен план от 2002г. не е бил приложен и не е произвел действие.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1.При искове по чл.54, ал.2 ЗКИР и оспорване на признато с нотариален акт право на собственост, при което всяка от страните удостоверява правата си с нотариален акт, следва ли всяка от страните да докаже правото си на собственост или това следва да стори пълно и главно само ищеца, а за ответника да се приеме, че е достатъчно да се позове, да представи писмени договори и/или нотариални актове, без да се установява обема и съдържанието на удостовереното право на собственост по тях, както относимостта и връзката им с кадастрални и регулационни планове, действащи към момента на съставяне на нотариалните актове и 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото относно правнорелевантните факти в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията и доводите на страните, както и формиране на изводите относно правнорелевантните факти да посочи с кои от доказателствата се установява осъществяването на всеки факт, от значение за спорното право. Наред с това се поддържа, че решението е очевидно неправилно.
Ответниците по жалбата считат, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Допускането на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в цитираната разпоредба или ако са налице хипотезите на чл.280, ал.2 ГПК – при вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение, както и при очевидна неправилност. Съгласно дадените с ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения поставеният от касатора правен въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.
Първият поставен въпрос не е решен в противоречие с ТР № 11/12 г. на ОСГК на ВКС, с което е прието, че ако и двете страни в правния спор удостоверяват придобиване на правото на собственост върху спорния имот с нотариални актове, всяка страна следва да докаже осъществяването на съответното придобивно основание, тъй като в случая ответниците притежават нотариален акт за собственост на имота, на част от който ищците претендират да са собственици. Съгласно дадените с ТР № 8/14г. на ОСТК на ВКС искът по чл.54, ал.2 ЗКИР е положителен установителен по своя характер и при отхвърлянето му само се отричат претендираните от ищеца права, а не се признават права на ответника по иска със сила на пресъдено нещо върху спорния имот, респ. те не са негов предмет, поради което след като съдът е приел, че ищците не притежават права върху спорната част от имота, безпредметно е било да изследва дали тези права действително принадлежат на ответниците.
Вторият поставен въпрос също е решен в съответствие с посочената във връзка с него практика на ВКС – Р № 331 от 04.07.11г. по гр.д.№ 1649/, ІV г.о. и др., тъй като посочените в нея изисквания от- носно задължението на съда за обсъждане на доказателствата по делото са спазени, а и самите касатори не сочат конкретно кой доказателства не са обсъдени от въззивния съд и какви правнорелевантни факти са установени с тях.
Не е налице и релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, тъй като очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен ”contra legem”, когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или “extra legem”, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение- значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Ето защо касационно обжалване на решението не може да бъде допуснато и на това основание. Не са налице и останалите две основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, нито касаторите се позовават на тях.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника Ц. П. П. сторените от него пред настоящата инстанция разноски в размер на 850 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 07.12.17г., постановено по гр.д.№ 5450/16г. на Софийския градски съд, ІІ-Б с-в.
О с ъ ж д а Т. Л. Ц. и И. Л. Ц. от [населено място] да заплатят на Ц. П. П. от [населено място] сумата 850 /осемстотин и петдесет лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: