5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 566
София, 23.11.2016 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанин Силдарева
ЧЛЕНОВЕ: Дияна Ценева
Светлана Калинова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 60093 от 2016 година по описа на Първо ТО на ВКС, разпределено на Първо ГО на ВКС в изпълнение на заповед №839/2016г. на председателя на ВКС, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, постановено на 16.03.2016г. по в.т.д.№3874/2015г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд в частта, с която искът с правно основание чл.422 ГПК, предявен от [фирма] срещу [фирма], Е. Р. Р. и В. С. Н. е отхвърлен като неоснователен и недоказан за разликата над сумата 213 270.49лв. до пълния предявен размер от 230 150 евро.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите:
1.Дали при развален договор за лизинг лизингополучателят дължи само сумите до развалянето на договора или и неустойки в размер на разноските във връзка с договора или и неустойки в размер на разноските във връзка с договора, направени след това, когато това е уговорено между страните;
2.Дали при противоречиви и неясни твърдения и възражения на ответника съдът следва да вземе същите предвид и да приеме някои от тях, без да сочи мотиви за това;
3.Дали обстоятелството, че ищецът не е посочил изрично всяка една от сумите и основанията, които формират претенцията му по каузалното правоотношение и съдът не му е указал да го направи, означава, че възможността за уточняването им се преклудира.
В отношение на евентуалност касаторът поддържа, че така поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответниците по касационна жалба не изразяват становище за наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационното обжалване не са налице , като съображенията за това са следните:
По реда на чл.422 ГПК [фирма] е предявило иск за установяване, че [фирма] /издател на запис на заповед от 10.12.2007г./, Е. Р. Р. /авалист по записа на заповед/ и В. С. Н. /авалист по записа на заповед/, му дължат сумата от 230 150 евро по записа на заповед, издаден на 10.12.2007г., целият за сумата 267 774.70 евро, ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, както и сумата от 9 002.69лв. държавна такса и сумата от 5 941.61лв. адвокатско възнаграждение в производството, в което е издадена заповедта за изпълнение.
Ответниците по така предявения иск са въвели в предмета на делото твърдения и възражения, основани на конкретното каузално правоотношение, по повод на което е издаден записът на заповед, а именно, че записът на заповед обезпечава изпълнение на задълженията на неговия издател [фирма] по договор за лизинг №001671-004/10.12.2007г. за закупуване на самоходен кран, по който са били извършвани плащания, както и че на 09.03.2009г. лизингодателят е прекратил едностранно договора. Твърдели са, че кранът е бил отнет противозаконно от владението на лизингополучателя, за което, както и за местонахождението на тази вещ, лизингодателят е бил уведомен писмено на 07.04.2009г., като неизпълненото задължение на лизингодателя да окаже съдействие за възстановяване владението върху вещта е станало причина лизингополучателят да не изпълни задължението си да върне владението, което поведение на лизингодателя квалифицират като злоупотреба с права /доколкото лизингодателят претендира пълната сума по прекратен договор за лизинг, включително и платените до момента лизингови вноски/.
Твърдението за наличието на каузална сделка не е оспорено от предявилото иска дружество.
С обжалваното решение е прието, че така предявените искове са основателни за сумата от 213 270.49лв., за която са уважени от първоинстанционния съд, и неоснователни за разликата над тази сума и до пълния предявен размер.
Въз основа на събраните по делото доказателства /заключение на съдебно-счетоводна експертиза и представени от [фирма] справка и аналитична ведомост за периода от 01.11.2011г. до 30.11.2011г./ въззивният съд е приел, че общият размер на задължението към деня на развалянето на договора, формирано от сбора на неплатените лизингови вноски с настъпил падеж, неустойката за забава по чл.2.13 от договора и фактурираните и подлежащи на възстановяване разходи е в размер на 213 270.49лв.
Твърдението на предявилото иска дружество, че авалът сам по себе си е достатъчно основание да се приеме, че авалистите дължат сумата по ценната книга, е прието за неоснователно. Изложени са съображения, че действително в менителничното поръчителство принципно е недопустимо авалистите да противопоставят на приносителя на менителничния ефект възражения, произтичащи от каузалното правоотношение между него и издателя на записа на заповед, но съществува изключение от това правило, свързано с недобросъвестност и злоупотреба с право на приносителя на ценната книга, като изискването за добросъвестност при упражняване на правата по абсолютните търговски сделки /каквато е авалът/ поставя пряка корелативна връзка между наличието му и възможностите на авалиста за защита срещу иска на приносителя. Прието е, че установената недобросъвестност изключва правото на приносителя да иска изпълнение от авалиста в случаите, когато могат да бъдат противопоставени относителните възражения на хонората, като в тези случаи авалистът може да противопостави успешно на приносителя относителните възражения по каузалното правоотношение, по което не е страна. В конкретния случай е прието, че недобросъвестността на поемателя на ценната книга се изразява в знанието му, като страна по каузалното правоотношение, че записът на заповед обезпечава вземането му по договора за лизинг, както и обстоятелството, че самият той е развалил договора, по който издателят на записа на заповед е извършил плащания на част от дължимите лизингови вноски.
Прието е, че ответниците по предявения иск дължат плащане само на подлежащите на възстановяване разходи до деня на развалянето на договора, тъй като с прекратяването на договорната връзка каузалното правоотношение е престанало да съществува. Посочено е, че съгласно уговореното в чл.15.2.1 от общите условия на сключения договор за лизинг лизингополучателят е задължен да заплати всички дължими до момента на развалянето на договора плащания, всички дължими в резултат на развалянето на договора плащания, както и разноските по евентуалното принудително връщане на владението върху актива, но е прието, че предявилото иска дружество не е включило в предмета на исковата претенция дължими в резултат на развалянето на договора плащания, нито е твърдял, че е направил разноски по принудително връщане на владението върху актива.
Посочено е, че след въвеждането на каузалното правоотношение в предмета на спора, в допълнителна искова молба предявилото иска дружество е изтъкнало, че за лизингополучателя остава задължението да заплати всички дължими лизингови вноски, чийто падеж е настъпил преди разваляне, ведно с начислените неустойки за забава на плащането, подлежащите на възстановяване разходи, направени от лизингодателя във връзка с договора, както и други дължими суми и обезщетения съгласно уговореното в чл.15.3 от общите условия на договора за лизинг, поради което е прието, че пред въззивната инстанция за пръв път е релевирано искане за присъждане на неустойката, уговорена в чл.5.16 от общите условия и като ново обстоятелство, което не е посочено в първоинстанционното производство, същото е преклудирано по смисъла на чл.266, ал.1 ГПК.
С оглед на така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че поставените от касатора въпроси са неотносими и не биха могли да обосноват наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд не е отрекъл принципната възможност лизингодателят да претендира от лизингополучателя неустойки в размер на разноските във връзка с договора , както и неустойки за разноски направени след това. Изводът за недължимост се основава на констатацията, че подобни претенции лизингодателят в конкретния случай не е заявявал при депозирането на допълнителната искова молба, в която е следвало да изчерпи възраженията, доводите и претенциите си по повод въведеното в предмета на спора каузално правоотношение. Поради това и посочената от касатора практика на ВКС следва да се приеме за неотносима.
Въпросът за необходимостта съдът да изложи мотиви при наличието на противоречиви и неясни твърдения и възражения на ответника изразява по същество поддържаната от касатора защитна теза в процеса, която очевидно не е била споделена от въззивния съд, който е приел въведените от ответниците възражения за ясни и доказани с оглед представените по делото доказателства. Изводите на съда са основани именно на събраните по делото доказателства, установяващи действителните отношения на страните, които според тълкуването, дадено от ОСГТК на ВКС в т.17 на ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. подлежат на изследване в производството по чл.422 ГПК, ако са надлежно въведени в предмета на спора.
Ирелевантен е и въпросът за необходимостта ищецът да посочи всяка една от сумите и основанията, които формират претенцията му във връзка с въведеното в спорния предмет каузално правоотношение, както и за необходимостта съдът да даде указания за това и евентуалното преклудиране на тази възможност, тъй като заявената по реда на чл.422 ГПК претенция е основана на издадения запис на заповед и допълнителни претенции в спорния предмет, каквато възможност според даденото от ОСГТК на ВКС тълкуване в т.11б на ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. съществува /в производството по иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК е допустимо да се приема за съвместно разглеждане друг иск на ищеца по реда на чл.210, ал.1 ГПК/, не са били заявени. Поради това в съответствие със задължителната практика на ВКС въззивният съд се е произнесъл само по заявеното основание, а именно само за дължимостта на сумите, претендирани въз основа на издадения на 10.12.2007г. запис на заповед, но не и за претенциите за неустойки и разноски, дължими като последица от прекратяването на договора за лизинг.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 16.03.2016г. по в.т.д.№3874/2015г. по описа на Софийския апелативен съд.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: