ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 566
София, 25. май 2017 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на трети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр. д. № 462 по описа за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 1946/20.10.2016 на Софийския апелативен съд по гр. д. № 2791/2016, с което е потвърдено решение № 74/08.04.2016 на Кюстендилския окръжен съд по гр. д. № 732/2014, с което е отхвърлен предявеният иск за заплащане на обезщетение в размер на 30.000 лева за неимуществени вреди на основание чл. 45 ЗЗД.
Недоволен от решението е касаторът А. С. Й., представляван от адв. Г. Д. от КАК, който го обжалва в срок, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за задълженията на въззивния съд да изложи мотиви във въззивното решение; да обсъди всички доказателства по делото, възражения и доводи на страните пред първата и въззивната инстанция; да изложи собствени мотиви, включително, когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд; за правните последици от неизпълнение на задължението на първоинстанционния съд при докладване на делото да разпредели доказателствената тежест, като укаже на ответника, че в негова тежест е оборване на презумпцията за виновност по чл. 45, ал. 2 ЗЗД, както и по материалноправния въпрос отговаря ли по чл. 45 ЗЗД авторът на материала, публикуван в печатно издание за вредите от посочването на неверни обстоятелства, които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Позовава се на противоречие и прилага съдебна практика.
Ответницата по жалбата Ж. Х. И. не взема становище.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предявеният иск е за обезщетение в размер на 30.000 лева неимуществени вреди от публикувана статия на ответницата, в която са изопачени много факти, съдържа многобройни лъжи и твърдения, които целят да злепоставят ищеца, унизят честта и достойнството му и да го „ощетят в качеството му на затворник”, тъй като статията е публикувана в момент, когато се обсъжда предсрочното му освобождаване или преместването му в затворническо общежитие от открит тип. Прието е, че единствените конкретно посочени като неверни изявления в статията са: „трупът на девойката, студентка във В., е намерен в лесопарк Х., намушкан безброй пъти. Разследването тогава установява, че по време на деянието ищът е бил в домашен отпуск, пуснат от бобовдолския затвор, където е изтърпявал присъда за кражба”. Ищецът е изложил твърдения, че трупът на убитата от него е намерен в С., а не в К.; че не е извършил деянието по брутален начин, за какъвто се внушава с израза „ намушкан безброй пъти” и че не е рецидивист, тъй като не бил осъждан за кражба преди да бъде осъден за убийство, като окачествява цитираните изрази като клеветнически и заявява, че в резултат от разпространяването им е понесъл неимуществени вреди, изразяващи се в засягане на честта, достойнството и репутацията му, включително дискредитирането му пред съда и прокуратурата, които следвало да преценят предсрочното му освобождаване или преместването му в общежитие от открит тип, както и настройване на съгражданите му срещу него в момент, непосредствено предшестващ интегрирането му в обществото след освобождаването му от затвора. Въззивният съд е приел, след допусната неяснота и пропуск от първоинстанционният съд с доклада по чл. 146 ГПК и отстраняването му, че извън фактическото основание на предявения иск е останалото съдържание на статията, в това число заявеното, че „заради нарушения на затворника през годините, се е налагало той да бъде местен в различни затвори в София и Пазарджик”. Въззивният съд е приел, че за да се реализира отговорността на ответницата по чл. 45 ЗЗД, когато източник на деликта е клеветническо твърдение, доказателствената тежест се размества, като в полза на ищеца е установена оборимата законова презумпция, че дискредитиращите твърдения са неверни и в тази връзка съдът е приел, че ищецът следва да докаже факта на проявление и авторството на злепоставящите личността му изявления, вредите – засягане на честта и достойнството му и причинната връзка между тях, но ответникът следва да ангажира безспорни доказателства, че изнесеното от него е истина. В случая първите две предпоставки – проявлението и авторството на деянието са безспорни между страните – ответницата не е възразила срещу авторството на статията, озаглавена „Осъденият на 20 години затвор за убийството на приятелка студентка А. Й. иска да се премести в общежитие, съди шефа на затвора в Б. д.“, публикувана на 30.10.2014 г. Във вестинк С.. Прието е, че в нарушение на съдопроизводствените правила, на ответницата не е указано, че носи доказателствената тежест да обори установената в полза на ищеца презумпция за невярност на посочените в исковата молба, като дискредитиращи го твърдения, въпреки това, нарушението не е довело до непълнота на доказателствата, тъй като такива за обстоятелството верни ли са фактите в статията са събрани по делото по почин на ищеца. В този смисъл са представената присъда, решения на съда в производства по чл. 64 ЗИНЗС и справка за ищеца като лишен от свобода, изтърпяващ наказанието си в затвора в Б. д.. Съдът е приел, че клеветата е умишлено разгласяване на позорно обстоятелство за другиго, устно или писмено, чрез довеждане до знанието на трето лице на конкретно несъществуващо позорно обстоятелство. Клеветнически могат да бъдат само твърдения с конкретно съдържание, които носят информация за точно определено обстоятелство, време, място и лице. Във всички случаи разгласените обстоятелства следва да бъдат обективно позорни за честта на другиго т.е. касае се за такива постъпки, които възбуждат презрение към наклеветения от страна на общественото мнение, такива, които се смятат за безнравствени или несъответни с общественото понятие за чест или пък с положението на наклеветения. В случая не представлява клевета твърдението, че трупът на убитата от ищеца е открит в [населено място], след като е открит в С.. Безспорно невярно е изявлението в статията, че трупът на студентката е открит в парк Х. (съгласно присъдата по нохд № 207/90 г. на СГС, НК, І състав), но местонахождението на трупа не съставлява позорящо ищеца обстоятелство. Затова съдът е приел, че в случая, макар да е налице грешка, не е осъществен състава на непозволено увреждане по смисъла на чл. 45 ЗЗД, като ответницата не е извършила деликт и като е използвала, описвайки трупа на убитата от ищеца, израза „ намушкан безброй пъти”, тъй като видно от влязлата в сила присъда № 207/90 г. на СГС, НК, І състав, ищецът е признат за виновен за това, че на 06.03.1989 г. предумишлено е умъртвил, по особено мъчителен начин и с особена жестокост Л. З. П., като в мотивите е прието, че Й. е действал с особена жестокост – безмилостно е нанесъл 20 удара с нож в различни части на тялото на беззащитната си жертва. При така установеното с влязлата в сила присъда, съдът е приел, че използваният от ответницата израз, че трупът е намушкан безброй пъти, се явява напълно адекватен, тъй като бруталността на престъплението е установена със съдебния акт и подчертаването й в статията не представлява клеветническо твърдение. Вярно е и заявеното от ответницата, че към момента на убийството – 06.03.1989 г., ищецът е бил осъден на лишаване от свобода за друго престъпление, видно от представената от самия ищец справка от затвора в Б. д., той е осъден с присъда по нохд № 500 на РС – Кюстендил за престъпления по чл. 131 НК на общо една година лишаване от свобода, като изтърпяването на наказанието е отложено на основание чл. 66 НК за изпитателен срок от 4 години. Тази присъда е влязла в сила на 18.11.1985 г. и тъй като убийството е извършено в изпитателния срок (изтичащ на 18.11.1989 г.), наказанието по нея е приведено в изпълнение с присъдата за убийството и изтърпяно от 06.03.1989г. до 06.03.1990 г. Останалите обстоятелства за вида на престъплението, за което ищецът е осъден и за ефективността на наказанието, както и за извършването му по време на домашен отпуск, са неверни (към 06.03.1989г. ищецът е бил осъден за причиняване на средна телесна повреда, а не за кражба и не е бил в домашен отпуск, а е бил на свобода, тъй като изтърпяването на наказанието му е било отложено по реда на чл. 66 НК). Но въззивният съд е приел, че цитираните несъответствия не променят факта, че към момента на деянието от 06.03.1989г., ищецът вече е бил осъден на лишаване от свобода за друго умишлено престъпление и единствено този факт по естеството си е позорящ, но тъй като именно той е верен, ответницата не носи отговорност за разгласяването му, тъй като то не представлява непозволено увреждане. Като краен извод въззивният съд е приел, че по делото е установено, че липсва противоправен резултат, т.е. че посочените с исковата молба изрази от статията не са клеветнически твърдения, поради което е ирелевантно обстоятелството дали и какви неимуществени вреди е претърпял ищецът от публикацията, тъй като не са налице предпоставките, обуславящи отговорността по чл. 45 ЗЗД, поради което, предявеният иск е неоснователен.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като повдигнатите въпроси макар да обуславят изхода на делото, нямат претендираното значение. Въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че е длъжен да обсъди всички обстоятелства по делото съобразно доводите и възраженията на страните и изложи мотиви по въпросите, които обуславят решението на делото, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд, в частта, която споделя. Въззивният съд не прави доклад по делото. Съгласно чл. 268, ал. 1 ГПК той докладва жалбите и отговорите: в коя част е обжалвано решението, кои правни въпроси във връзка с неговата валидност и допустимост се поставят (за това той следи служебно), какви оплаквания за неправилност са направени и какви пороци е поискано да бъдат отстранени. Въззивният съд дава указания на страните във връзка с проверката на валидността и правилността на обжалваното решение и не дава указания във връзка с проверката на правилността му и поправянето на допуснати нарушения. Той не може да приеме за установено нещо различно по фактите нито да констатира нарушение на съдопроизводствените правила, без съответно оплакване в жалбите или отговорите. Посочването в доклада на правно релевантните факти (чл. 146, ал. 1, т. 1 ГПК) и разпределянето на доказателствената тежест (чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК) са задължения на първоинстанционния съд по доклада. Неизготвянето на доклад от първоинстанционния съд и недаването на указания, както и непълнотите и грешките в тях имат значение за правилността на първоинстанционното решение. Материалноправният въпрос обуславя решението по делото, но въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че противоправно е разгласяването на неверни факти и обстоятелства, които са позорящи.
Приложените от касатора решения не са в противоречие с приетото от въззивния съд, доколкото касаят различна фактическа обстановка и са постановени след преценка на събраните доказателства, относно правно релевантните факти, поради което не са налице основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1946/20.10.2016 на Софийския апелативен съд по гр. д. № 2791/2016.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.