О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 567
София, 09.12. 2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на девети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора …………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 394 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 295 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 10173/27.ХІІ.2018 г. на Д. Ц. С. от гр. Варна, подадена от неговия процесуален представител по пълномощие от САК против решение № 197 на Пловдивския апелативен съд, ГК, от 8.ХІ.2018 г., постановено по гр. дело № 452/2017 г., с което – като неоснователни – са били отхвърлени предявените от настоящия касатор срещу пловдивското „З.” Е. обективно кумулативно съединени осъдителни и установителни искове с правно основание по чл. 95, ал. 1, във вр. чл.чл. 15, ал. 1, т. 4 и т. 5, чл. 18, ал. 1 и чл. 19 ЗАПСП, както следва: 1./ За осъждането на търговеца да му заплати обезщетение в размер на сумата от 5000 лв. за нарушаване на неимущественото му право, като автор на музиката към песента „А., Слънчице”, да иска името му да бъде обозначавано по съответния начин при използването на произведението; 2./ За осъждането на търговското дружество да му заплати обезщетение в размер на 5000 лв. за нарушаване на неимущественото му право, като автор на музиката към песента „А., Слънчице”, за иска запазване на целостта на произведението; 3./ За осъждането на ответника да заплати на настоящия касатор обезщетение в размер на сумата от 5000 лв. за нарушаване на неимущественото му право, като автор на музиката към горепосочената песен, да разрешава използването на произведението чрез възпроизвеждането му и разпространението му сред неограничен брой лица; 4./ За осъждането на пловдивското „З.” Е. да заплати на С. обезщетение в размер на сумата от 5000 лв. за нарушаване на имущественото му право, като автор на музиката към горепосочената песен, да получава възнаграждение за всеки вид използване на произведението и за всяко поредно използване от същия вид; 5./ За установяване факт на нарушения, посочени по-горе, извършвани от търговеца ответник по касация на авторските права на С. като автор на музиката към песента „А., Сълнчице”; 6./ За осъждането на пловдивското търговско д-во да преустанови неправомерното използване (внасяне на територията на страната, пускане на пазара и разпространението им) на играчките, които неправомерно възпроизвеждат песента „А., Слънчице” и забраняване на ответника за в бъдеще да извършва тези неправомерни действия; 7./ За постановяване изземване и унищожаване на всички играчки, които неправомерно възпроизвеждат процесната песен и се намират в търговската мрежа и в складовете на „З.” Е.-гр. Пловдив, включително, но не само, складове, находящ се на следните адреси: в гр. Бургас – Стоков тържище „П. плод”, гр. София, Търговски център „И.”, магазин „2120”, гр. Варна, [улица] гр. Пловдив, [улица], Складова база „Т.”, склад „21”. Със същото въззивно решение настоящият касатор е бил осъден – на основание чл. 78, ал. 3 ГПК – да заплати на ответника по исковете „З.” Е.-гр. Пловдив разноски в размер на сумата от 6 720 лв., като същевременно е било оставено без уважение възражението на С. по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на заплатеното от търговеца адвокатско възнаграждение.
Оплакванията на касатора Д. Цв. С. от гр. Варна са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Пловдивския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който горните искове на С. срещу ответното „З.” Е.-гр. Пловдив по ЗАПСП да бъдели уважени, ведно с присъждането на сумата в размер на 5 190 лв., представляваща равностойността на неговите „съдебно-деловодни разноски, направени във всички инстанции”.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата подателят й обосновава приложно поле на касационното обжалване освен с твърдението си за „очевидна неправилност” на атакуваното въззивно решение /основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК/, още и с едновременното наличие на предпоставките по т.т. 1 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора Пловдивският апелативен съд се е произнесъл по в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на отделни състави от неговите гражданска и търговска колегии, по следните три процесуалноправни въпроса:
1./ „Допустимо ли е съдът при постановяване на решението си да разгледа, да анализира и да изведе в мотивите си правни изводи от доказателства, които не са били приобщени по делото съобразно съответните процесуални правила?”;
2./ „Следва ли въззивният съд да прецени всички доказателства събрани по делото, които са от значение за установяване на правно релевантните факти в процеса и да обоснове решението си както обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани, както и защо не възприема конкретни защитни доводи на страните?”;
3./ „Въззивният съд обвързан ли е от указанията на ВКС, произтичащи от постановеното отменително решение на последния – във вр. с приложението на чл. 9, ал. 2 от Закона за защита на потребителите и доказателствената сила на етикета, при връщането му за ново разглеждане по реда на чл. 294 ГПК?”;
Отделно от горното, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (допълнителна предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК), се явявало произнасянето на Пловдивския апелативен съд с атакуваното от С. решение по следните четири правни въпроса:
1./ „Дали етикетът върху стоката има характера на документ и ако това действително е така, то чия е тежестта на доказване на верността на съдържанието му с оглед разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от Закона за защита на потребителите?”;
2./ „Може ли със съдебно-икономическа експертиза да се установяват данни, идентифициращи родово определени вещи, които не съдържат индивидуализиращи белези?”;
3./ „Неизпълнението на задължението императивно вменено на търговец/вносител редовно да води регистър по чл. 24, ал. 2 от Наредбата за съществените изисквания и оценяване съответствието на играчките, обуславя ли прилагане на чл. 161 ГПК, в това число процесуалната възможност на съда да приеме за доказано, че търговецът/вносителят, който не води редовно посочения Регистър е внасял и доставял процесните играчки?”;
4./ „Следва ли да се приеме, че търговец/вносител на играчки създава пречки по смисъла на чл. 161 ГПК за събиране на доказателства за идентификация на играчките и за проследяване на вноса и доставките им, когато същия този търговец/вносител не е водил редовно Регистъра по чл. 24, ал. 2 от наредбата за съществените изисквания и оценяване съответствието на играчките?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация „З.” Е.-гр. Пловдив писмено е възразило чрез тримата свои процесуален представители по пълномощие от АК-Пловдив както по допустимостта на касационния контрол, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на разноски в размер на изплатения хонорар от 4 000 лв. (четири хиляди лева).
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Пловдивския апелативен съд, касационната жалба на Д. Ц. С. от гр. Варна ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните:
В отменителното решене от 26.VІІ.2017 г. на предходния тричленен състав на ВКС ТК, постановено по т. д. № 1047/2016 г., е било констатирано, че при доказване на твърденията си в исковата молба С. се е позовал само на това, че върху опаковките на закупените от него играчки „Забавно пиано” с печатен текст за „вносител” е било посочено ответното пловдивско дружество. В тази връзка е било указано от касационната инстанция – при съобразяване точния смисъл на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 З. – че като текстово обозначение етикетите не съставляват официални удостоверителни документи, ползващи се с обвързваща съда доказателствена сила и при изричното оспорване от търговеца на отразените в тях обстоятелства, съдържанието им следва да се преценява от решаващия съд с оглед на всички обстоятелства по делото, включително събраните процеса други доказателства /вкл. заключение на СИЕ/, разколебаващи извода, че ответното по исковете търговско дружество е вносител на играчки, които възпроизвеждат припева на песента „А., слънчице” с автор на музиката Д. Цв. С..
За да отмени изцяло решението на първостепенния съд и да отхвърли 7-те обективно кумулативно съединени осъдителни и установителни искове на С. срещу ответното дружество /съответно с правно основание сегашните редакции на чл. 95 и чл. 95б ЗАПСП/, въззивната инстанция е приела, че всички те са допустими, а след надлежното указване на настоящия касатор да проведе пълно доказване на истинността на удостоверените обстоятелства в съдържанието на етикетите на внасяните от търговеца ответник играчки, че в крайна сметка то се е оказало безуспешно: „С оглед на събраните пред окръжния съд доказателства, както и на събраните в настоящето въззивно производство писмени доказателства, заключение на ССЕ и гласни доказателства, не се установява посочените от ищеца закупени от него играчки, които изпълняват част от неговата песен „А., слънчице”, да са били доставени в съответните магазини от доставчик ответника „З.” Е.-гр. Пловдив” Не се установява, при доказателствена тежест на ищеца, и след събраните при настоящото второ разглеждане на спора от апелативния съд доказателства посочените от него в исковата молба музикални играчки да са част от доставени от ответника и разпространявани от него за продажба играчки. При липсата на доказателства за наличието на доставка и на продажби от страна на ответното дружество на такъв вид играчки, които да изпълняват част от музиката на песента, на която автор е ищецът, няма основания в случая приложение да намери нормата на чл. 95г ЗАПСП”.
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на горепосоченото ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г. правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че първите три /т. нар. процесуалноправни въпроса/ се отнасят изключително до правилността на постановеното от Пловдивския апелативен съд решение. Но погрешното отъждествяване от касатора С. на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, пр. 2-ро ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол- от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния. Както вече е имал случай да посочи настоящият съдебен състав, въпросът дали е длъжен въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет искания, доводи и възражения на страните, ако те са своевременно направени, съобразени с инстанционната фаза на делото и по установения процесуален ред, не е дискусионен. Задължението на съда е пряко регламентирано от закона – чл. 236, ал. 2, във вр. чл. 273 ГПК и неспазването му води до процесуална незаконосъобразност на съдебния акт, а ако той е въззивен – поражда основанието по чл. 281, т. 3 ГПК. Характеристиката на правен такъв, съгласно селективните критерии, въведени с т. 1 на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., този въпрос бил имал в случай, че въззивният съд е отрекъл задължението си по чл. 236, ал. 2, във вр. чл. 273 ГПК и е мотивирал това свое становище. Пред такава хипотеза в случая обаче не сме изправени.
Съответно останалите четири правни въпроса, формулирани в изложението му по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата, са с изцяло хипотетичен характер: те не са били предмет на произнасянето на въззивния съд с атакуваното решение, а се „повдигат” с цел на тях да бъдел даден отговор от състава на касационната инстанция. Следователно, при така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, безпредметно се явява обсъждането налице ле е някоя от допълнителните предпоставки за това, релевирани от касатора С. – по т.т. 1 и 3 на същия законов текст.
В заключение, атакуваното от С. въззивно решение не е и „очевидно неправилно”, тъй както то нито е явно необосновано (да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е било постановено contra legem (законът да е бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък – extra legem (Пловдивският апелативен съд да е решил дело въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма).
При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответното по касация търговско дружество искане за това, касаторът С. ще следва – на основание чл. 81, във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК – да бъде осъден да заплати на търговеца изплатения от него адвокатски хонорар, но само за един от тримата му адвокати, т.е. не 4000 лв., каквато е посочената сума в представения договор за правна защита и съдействие от 25.І.2019 г., а сума в размер на 1 333.33 лв. (хиляда триста тридесет и три лева и тридесет и три стотинки).
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 197 на Пловдивския апелативен съд, ГК, от 8.ХІ.2018 г., постановено по гр. дело № 452/2017 г.
О С Ъ Ж Д А касатора Д. Ц. С., ЕГН [ЕГН], от гр. Варна, същият със съдебен адрес в гр. София, [улица] (вътрешна къща – адв. кантора „А. и И.”) – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81, във вр. ЧЛ. 78, АЛ. 3 ГПК – да заплати на ответното по касация „З.” Е. /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в гр. Пловдив, [улица], СУМА в размер на 1 333.33 лв. (хиляди триста тридесет и три лева и тридесет и три стотинки), представляваща изплатен хонорар за един негов адвокат от АК-Пловдив.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2