1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 568
София, 14.12.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети декември две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 2602 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 133 от 27.03.2018 г. по в. гр. д. № 69/2018 г. на Плевенския окръжен съд е потвърдено решение № 1915 от 14.11.2017 г. по гр. д. № 3770/2017 г. на Плевенския районен съд, с което е бил отхвърлен предявеният от М. Т. П. и Д. В. П. срещу М. В. Т. иск за установяване на собствеността на ищците върху 1/3 ид. част от поземлен имот с идентификатор 56722.662.312 в [населено място] и застроените в него две жилищни сгради и постройка на допълващо застрояване, както и евентуално съединените искове на М. и Д. срещу П. Б. К. по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.167, ал.3 ЗЗД за установяване нищожност на договор за учредяване на ипотека върху описания имот, евентуално – нищожност на ипотеката за 1/3 ид. част от имота. Решението е постановено при участието на третото лице помагач [фирма].
От фактическа страна въззивният съд е приел следното: Процесният имот е бил собственост на В. и Г. П., родители на ищеца Д. и на ответницата М.. През 1976 г. М. сключила граждански брак и се установила да живее в друго населено място. През същата година чрез договор за дарение от родителите й тя придобила собственост върху 1/3 ид. част от процесния имот. През 1986 г. синът Д. сключил брак с ищцата М. П. и двамата се установили да живеят в дома на родителите му. През 1989 г. родителите дарили на Д. 1/3 ид. част от имота. Родителите В. и Г. починали съответно през 2003 г. и 2010 г. Преди смъртта на Г. П. е бил сключен договор за кредит между ищцата М. П. и [фирма] /с правоприемник [фирма]/. За обезпечаване на този кредит е била учредена договорна ипотека върху процесния имот, подписана от Г. П. и от Д. П. – лично и като пълномощник на сестра си М. Т., като съсобственици, както и от ищцата М. П., като дал съгласието си съпруг. През 2015 г. е бил сключен договор за цесия между банката и втория ответник П. Б. К., с който последният е придобил качеството на ипотекарен кредитор. Въззивният съд е обсъдил и събраните по делото доказателства за това, че ищците са се установили да живеят в процесния имот и са извършвали подобрения в него.
При тези данни от правна страна съдът е приел, че исковете са неоснователни. Установената от ищците фактическа власт върху процесния имот до 1989 г. не е владение, а търпими действия, извършвани от тях по силата на близките родствени отношения със собствениците на имота. Поради това презумпцията на чл.69 ЗС не намира приложение в случая. След придобиване на собствеността върху 1/3 ид. част от процесния имот през 1989 г. ищецът Д. е установил владение върху тази идеална част и държане по отношение на идеалната част на ответницата. По делото не е установено той и съпругата му да са демонстрирали по отношение на ответницата завладяване на нейната идеална част. Макар и рядко, тя е посещавала спорния имот и не са установени действия по недопускането й от ищците. Обстоятелството, че е живяла в друго населено място и никога не е изявявала претенции за имота не води до загуба на правото й на собственост върху идеалната част от него. От значение е и обстоятелството, че при подписване на договора за учредяване на ипотека ищецът Д. е действал и от името на ответницата, без да се противопостави на притежаваните от нея права и да обективира към този момент волеизявление за придобиване на идеалната й част по давност. Предвид неоснователността на иска за собственост се явяват неоснователни и обусловените искове за нищожност на договора за учредяване на ипотеката на основание чл.26, ал.1, вр. чл.167, ал.3 ЗЗД. Към момента на учредяване на ипотеката всички лица, дали своята вещ за обезпечение на банковия кредит, са били съсобственици на ипотекирания имот, включително и ответницата. Дори към този момент фактическият състав на придобивната давност да е бил налице, не е било направено позоваване на това придобивно основание.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците М. Т. П. и Д. В. П..
Жалбоподателите считат за неправилен извода на съда, че след сключване на брака си те са установили търпими действия върху процесния имот. От доказателствата се установявало че още от 1986 г. те са установили самостоятелно владение върху целия имот, като ответницата не е имала владение върху него, тъй като нямала собствена стая или вещи и че за гостуванията си тя се е уговаряла предварително. Неправилно било преценено изявлението й, че не е имала претенции за имота. Обстоятелството, че договорът за ипотека е подписан от Д., като пълномощник на ответницата, се обяснява с факта, че към този момент тя е имала на свое име документ за собственост, който не е могъл да бъде пренебрегнат при нотариалното оформяне на договора за ипотека. Съгласно ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС правната последица – придобиване на правото на собственост по давност, не настъпва автоматично с изтичане на законоустановения срок. Освен това – извършените от жалбоподателите ремонти и подобрения в процесния имот следвало да се преценяват с оглед разрешенията в ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:
1. Представляват ли „търпими действия“ /които според обстоятелствата се изразяват в незначително безпокойство за собственика на един недвижим имот, които се извършват с изричното или предполагаемо негово съгласие и за които може да се допусне, че той би търпял да се извършват само по силата на лични отношения и поради това да се смятат за извършени с неговото съгласие/, тези действия, с които е упражнявана непрекъсната фактическа власт изцяло върху частта на съсобственика, който не е упражнявал фактическа власт върху имота и е нямал самостоятелен достъп до него;
2. Намира ли приложение презумпцията на чл.69 ЗС в хипотеза, при която правото на собственост се прехвърля по производен начин – чрез дарение на идеални части от недвижим имот, без прехвърлителят да е собственик на целия имот, а само на идеална част от него и владението е предадено на приобретателя;
3. Когато един от съсобствениците упражнява фактическа власт върху съсобствената вещ и извърши подобрения на последната и като не се съобразява с правата на останалите съсобственици владее изключително за себе си, той държател ли е на идеалните части на останалите съсобственици или техен владелец.
По първия въпрос жалбоподателите се позовават на решение № 483/11.10.2012 г. по гр. д. № 493/2012 г. на ВКС, I г.о.; по втория и по третия въпрос – на ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.
Ответникът П. Б. К. и третото лице помагач [фирма] оспорват жалбата. Считат, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество.
Ответницата М. В. Т. не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което не е изключено от касационен контрол с оглед цената на иска.
Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Въззивното решение не влиза в противоречие с решение № 483/11.10.2012 г. по гр. д. № 493/2012 г. на ВКС, I г.о. по първия въпрос, свързан с т. нар. „търпими действия“. Допускането на едно лице да ползва собственото жилище на друго лице поради близки отношения между тях се приема за търпими действия както в обжалваното въззивно решение, така и в посоченото от жалбоподателите решение на ВКС. Не е налице противоречие между двете решения по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване.
Втори и трети въпрос са изцяло в приложното поле на ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, като приетото от въззивния съд е в съответствие с разрешенията, дадени в това тълкувателно решение. Втори въпрос касае отношения между съсобственици, при които основанието, на което е установена фактическата власт върху общия имот от единия съсобственик, не изключва владението на останалите съсобственици. В тези случаи, за да се придобие по давност частта на съсобствениците, които не упражняват фактическата власт, е необходимо обективиране пред тях на намерението да се завладеят идеалните им части. Като е достигнал до този извод, въззивният съд е действал изцяло в съответствие с тълкувателното решение на ВКС.
Третият въпрос е свързан с извършените от единия съсобственик подобрения в общия имот и преценката на това обстоятелство от гледна точка на придобивната давност върху частите на невладеещите съсобственици. В ТР №1/2012 г. на ОСГК на ВКС изрично се подчертава, че при преценката на значението на извършените подобрения във всеки конкретен спор следва да се изясни е дали е установено наличие на съсобственост и съвладение, или има един единствен владелец на целия съсобствен имот. В настоящия случай въззивният съд е извършил такава преценка и е отрекъл възможността ищците да са установили самостоятелно владение върху процесния имот. Тази преценка на въззивния съд е в съответствие с указанията в тълкувателното решение. От съществено значение в настоящия случай е и признанието на правата на ответницата, извършено от ищеца Д. при подписването на договора за учредяване на ипотека върху процесния имот. Това признание изключва тезата му, която се развива в настоящия процес, че е завладял частта на ответницата и че е могъл да я придобие по давност преди сключване на договора за ипотека.
Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото по поставените въпроси има практика на ВКС, с която обжалваното въззивно решение е в пълно съответствие. Разглеждането на конкретното дело от ВКС няма да допринесе с нищо за точното прилагане на закона и за развитието на правото по поставените въпроси.
Ответникът П. К. е поискал присъждане на разноски за касационното производство, но не е представил доказателства за извършването им, поради което разноски не следва да бъдат присъждани.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 133 от 27.03.2018 г. по в. гр. д. № 69/2018 г. на Плевенския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: