3
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 568
С., 24,06,2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, І т.о., в закрито заседание на 24 юни две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Росица Божилова
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от председателя /съдията/ Никола Хитров
т. дело № 776 /2012 год.
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Г. Г. от С. против решение от 25.07.2012 г. по гр.д. № 15744/2011 г. на СГС, с което се потвърждава решение от 23.08.2011 г. по гр.д. № 29592/2010 г. на СРС, с което се отхвърля предявеният от касатора иск по чл.415 ГПК за признаване за установено, че В. В. А. от С. дължи сумата 10 350 лв. по запис на заповед от 28.09.2007 г., за която е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д. № 54445/2009 г. на СРС.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са поставени следните въпроси: 1. Трябва ли след направено признание за дължими престации от ответника, съдът трябва ли да постанови решение при признание на иска или да продължи производството по делото и издаде решение преценявайки признанието с останалите доказателства?, 2. Могат ли съдилищата да постановят решение въз основа на непредставени доказателства, въпреки че са упоменати в исковата молба?, 3. На кого следва да се разпредели доказателствената тежест при признание от ответника в случай, че съдът не прекрати съдебното дирене?, 4. Може ли ответникът да прави възражения и да представя писмени доказателства, след като не е сторил това в писмения отговор, кои действия, бездействия, факти, случки и събития могат да се приемат за особени непредвидени обстоятелства?, 5. Когато един запис на заповед е редовен съобразно чл.535 ТЗ, следва ли да се доказва наличие на кауза, при признание от издателя за дължими от него пари?
Твърди се за всички въпроси, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, както и са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото.
ВКС-І т.о., за да се произнесе, взе предвид следното:
Първият въпрос е погрешно и невярно формулиран. Погрешно, защото при признание за дължими престации, съдът няма задължение веднага да прекрати съдебното дирене. Тук следва да се прецизира и прави разграничението между съдебно признание на факт-чл.175 ГПК, което е отделно от признание на иск-237 ГПК. В последното може да се говори за прекратяване на съдебното дирене и това става само по искане на ищеца. А първата предпоставка за постановяване на решение при признание на иска, каквото вероятно има предвид касаторът, е ответникът да признае иска. Но в случая няма такова признание. Затова, невярно е твърдяното от касатора-ищец самопризнание от ответната страна. Касаторът се позовава на решения на ВКС по отменения ГПК в който не беше уредено решение при признание на иска.
Вторият въпрос е с еднозначен отговор и той касае основанията за касационно обжалване по чл.281,т.3 ГПК, но не и основанията за допускане по чл.280,ал.1 ГПК. Освен това, тези доказателства са само общо споменати без са конкретизирани от касатора. Независимо от това, не се установява за нито едно доказателство от посочените в мотивите на въззивното решение, да не е представено по делата.
Третият въпрос също е базиран на самопризнание от ответника, но такова няма по делото.
Четвъртият въпрос е свързан с възможността ответника да иска и представя доказателства след писмения отговор. Действително в единственото с.з. в първата инстанция ответникът е направил искане за събиране на гласни доказателства чрез разпит на двама свидетели при режим на довеждане, но СРС го е оставил без уважение. В същото с.з. страните са заявили, че нямат възражения по проекта за доклад на делото. В единственото с.з. във въззивната инстанция, чието решение е предмет на касационно обжалване, и двете страни са заявили, че нямат доказателствени искания.
Петият въпрос касаторът отново обуславя с признание от ответника за дължимите пари, каквото няма. По отношение на първата част от въпроса: Когато записа на заповед е редовен-чл.535 ТЗ, следва ли да се доказва и от кого наличие на каузално правоотношение?, трябва да се има предвид следното: Изложението започва с твърдението, че абсолютно никога между страните не е бил сключван какъвто и да било договор, въпреки че исковата молба започва с обстоятелството, че страните се намират в облигационни отношения по предоставен от ищеца паричен заем в размер на сумата по записа на заповед, и завършва с петитум да се приеме за установено, че е налице вземане на ищеца, като кредитор, спрямо ответника, като длъжник, за сумата 10 350 лв., представляваща предоставен от ищеца на ответника паричен заем, обезпечен със запис на заповед от 28.09.2007 г. Но в случая ищецът не е установил твърдяните от него обстоятелства при които е издадена ценната книга. Съгласно Р 159/20.12.2012 по т.д. 960/2011 на І т.о., когато има валидно въведено от някоя от страните по делото твърдение за каузално правоотношение, в този случай доказателствената тежест за установяване на каузата и наличието/липсата на задължение по нея е на страната, която го твърди. В този смисъл е и Р 23/3.4.2012 по т.д. 993/2011 на І т.о., че всяка от страните следва да докаже фактите на които са основани твърденията и възраженията й, и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право-за съществуването, респективно за несъществуването на вземането по записа на заповед.
По чл.280,ал.1,т.3 ГПК всъщност няма изложение. Бланкетното позоваване на законовия текст не може да обуслови приложно поле на касационно обжалване. Няма доводи по смисъла на т.4 ТР 1/2009 ОСГТК.
Накрая в изложението се твърди, че решението е недопустимо и неправилно, без какъвто и да било довод дори за вероятна недопустимост, а неправилността е основание по чл.281,т.3 ГПК, но не и по чл.280,ал.1 ГПК.
По изложените съображения, касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280,ал.1 ГПК и затова не следва да се допуска до разглеждане по същество.
Водим от горното, ВКС-І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на въззивно решение от 25.07.2012 г. по гр.д. № 15744/2011 г. на СГС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: