2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 568
гр. София, 25.05.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 647 по описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Република България и С. А. Р. против решение № 1895/10.10.2016 г., постановено по гр.д.№ 3122/2016 г. от 2-ри състав на Апелативен съд – София.
С. А. Р. оспорва жалбата на П. с писмен отговор.
Касационните жалби са подадени в срок и са процесуално допустими.
С обжалваното решение, съдът се е произнесъл по основателността на предявен иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Съдът е приел, че по делото е установено и няма спор между страните, че с Постановление от 29.09.2009г. по ДП № 726/2009г. на РУ – П. срещу ищцата е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление по 323. ал.1 НК, като на 06.11.2009г. обвинителният акт е внесен в PC, а с решение № 48/12.03.201Зг. по внохд № 614/2012г. на ОС – Пазарджик, постановената от PC оправдателна присъда е потвърдена. Отчитайки приетите за установени от първоинстанционния съд вреди, въззивният съд е приел, че присъденото обезщетение в размер на 4000 лв. за неимуществени вреди е занижено. Прието е, че безспорно през този период ищцата е преживяла силен стрес, притеснения за изхода от процеса, тревожност, дискомфорт, притесненията й са били свързани и с отражението на случващото се върху детето й и върху семейството й. Прието е, че доброто име по същество представлява добра оценка на обществото, с която се ползва някой човек. В случая, съдът е отчел, че преди образуване на производството ищцата е била регионален координатор на земеделските производители в България, факт, приет за установен безспорно от представените в тази насока писмени доказателства, имала собствена фирма с много клиенти, била уважавана в региона като човек и професионалист. Съдът е отчел, че образуваното наказателното производство било разгласено чрез медии и станало достояние на широк кръг хора от региона, част от последните се отдръпнали от ищцата, наричали нея и семейството й мошеници, преустановили отношенията си с ищцата – професионално и лично. При посочените данни съдът е приел, че безспорно са засегнати сериозно личния и професионален авторитет, честта и достойнство на ищцата поради създадената негативна представа за личността й, като всички тези обстоятелства са довели въззивният съд до извод, че сумата от 7000 лв. е достатъчна за репарирането на неимуществените вреди и е в съответствие с общоприетия критерий за справедливост.
В изложението на касационните основания и по двете касационни жалби се сочи материалноправен въпрос, свързан с прилагането на критерия за справедливост, отразен в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, при определянето на обезщетение за неимуществени вреди, като се твърди, че в тази насока е налице противоречиво разрешаване на този въпрос от съдилищата и въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – касационни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Следва да се отбележи, че в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ., от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват.
Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, доколкото не са налице основания за това, сочено от касаторите.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1895/10.10.2016 г., постановено по гр.д.№ 3122/2016 г. от 2-ри състав на Апелативен съд – София.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.