О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 568
София, 27.06.2016 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на четиринадесети март две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №509 по описа за 2016 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], чрез процесуален представител адв.С., срещу решение от 27.07.2015г., постановено по в.гр.д.№337/2015г. на Окръжен съд – Благоевград, в частта, с която след отмяна на решение от 27.11.2014г. по гр.д.№1337/2013г. на Районен съд – [населено място], в частта, с която е отхвърлен предявения от В. Н. Ч. срещу [фирма] иск за заплащане на сумата 10 000лв., представляваща парична сума, получена без основание, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 15.10.2013г. до окончателното изплащане на сумата и са присъдени на [фирма] разноски в размер на 1250лв., е осъдено [фирма] да заплати на В. Н. Ч. сумата 10 000лв., дадена без основание, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 15.10.2013г. до окончателното изплащане на сумата и разноски в размер на 1075,34лв.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по жалбата В. Н. Ч., чрез процесуален представител адв.С., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение в обжалваната част след отмяна на първоинстанционното решение, в частта, с която е отхвърлен предявения от В. Н. Ч. срещу [фирма] иск за заплащане на сумата 10 000лв., представляваща парична сума, получена без основание, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 15.10.2013г. до окончателното изплащане на сумата и са присъдени на [фирма] разноски в размер на 1250лв., е осъдено [фирма] да заплати на В. Н. Ч. сумата 10 000лв., дадена без основание, ведно със законната лихва от от датата на предявяване на иска – 15.10.2013г. до окончателното изплащане на сумата и разноски в размер на 1075,34лв.
Въззивният съд е посочил в решението си, че с писмения отговор по реда на чл.131 ГПК не са направени други възражения, освен правопогасяващото – че сумата е върната обратно на ищцата, чрез съпруга й. Въззивният съд е приел, че с иска по чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД, ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено предаването /вкл. и кога е предадена и съответно получена престацията във връзка с твърдяното за липса на основание -причина, кауза/. В тежест на ответника е да докаже, на какво основание е получил даденото /ако твърди, че престацията е дадена и получена на някакво правно основание, да го посочи и съответно да го докаже по правилата на пълно главно доказване/, както и възражението си, че е погасил задължението си. Въззивният съд е приел, че не е твърдяна от ответното дружество кауза, във връзка с която е възникнала дължимостта на превода от страна на ищцата на 10 000лв. и основание за задържането на сумата, преди твърдяното й връщане.Въззивинят съд е приел, че ищцата е доказала в процеса предаването на сумата от 10 000 лв., а ответникът не е доказал на какво основание е получил даденото, респ. задържането му, както и възражението си, че е върнал сумата обратно на ищцата. Съдът е приел, че ограничението по чл.164, ал.1, т.3 ГПК, изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5000 лева не е приложимо когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености. В този случай, когато страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните. При издирването на вътрешното съдържание на волята на страните и установяването на точния смисъл на уговореното са допустими всички доказателствени средства и ограничението по чл.164, ал.1 ГПК е неприложимо. Изложени са съображенията на съда, че в конкретния случай ответникът не е заявил кое е конкретното съществуващо договорно отношение с ищцата, послужило за основание на паричния превод. Прието е, че с писмения отговор е поискано събиране на гласни доказателства единствено за обстоятелства свързани с връщане на претендираната с исковата молба сума, а възражение, че е съществувало правоотношение между стрените, послужило като основание на превода е направено от ответното дружество едва в първото по делото заседание и извън срока по чл. 131 ГПК. Посочено е от съда, че основание за този превод не може да се изведе и от обясненията на ищцата, дадени пред съда, доколкото следва да се изясняват конкретните отношения между нея и ответника, послужили за превода и задържането му. Получаването на процесната сума от ответника е удостоверено от представените по делото документи –платежно нареждане от 03.04.2012 г., издадено от Банка Д., клон Разсадника – София. Именно поради това, че получаването на сумата е установено с писмени доказателства, е прието, че задължението за предаване следва да се определи като задължение, установено с писмен акт по смисъла на чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК. С оглед на това и предвид въведената с тази норма забрана, погасяването на посоченото задължение не може да бъде установявано с гласни доказателства, освен при изрично съгласие на другата страна /чл. 164, ал. 2 ГПК/, каквото в случая не е налице. Поради това е прието, показанията на разпитаните за ответника свидетели се явяват недопустими и не следва да бъдат съобразявани като доказателство за твърдения от ответното дружество факт, че е предало процесната сума на съпруга на ищцата.
Касаторът поставя въпрос: „при подаден отговор на исковата молба в срока по чл.131 ГПК, с който ответната страна е ангажирала доказателства за установяване на основанието за получаване на сумата, без да е канкретизирала какво е то, но в първото по делото заседание преди доклада по реда на чл.146 ГПК е навела фактически и правни доводи за съществуващи правоотношения между страните като основание за получаване на даденото и е ангажирала доказателства за изясняване на фактическите отношения, включително с обяснение по чл.176 ГПК и признание на ищцата за взети решения за общ бизнес, настъпила ли е преклузия за ответника за защита срещу предявения иск, чрез възражения, доводи и ангажиране на доказателства за изясняване на фактическите и правни отношения между страните по предявен иск за неоснователно обогатяване при начална липса на основание без наличието на някакво правоотношение с допълване на отговора си по тези въпроси преди доклада по чл.146 ГПК и преди разпределение на доказателствената тежест на страните”. Касаторът счита, че поставеният въпрос е разрешен от въззивния съд противоречие с постановени по реда на чл.290 ГПК решение по т.д.№898/2009г. на ВКС, Іт.о. и решение №27/2014г. по т.д.№1893/2013г. на ВКС, ІІт.о. С второто от посочените от касатора въпроси е даден отговор на въпроса: „за правомощията на въззивния съд при преценката за доказаност на фактите, на които ищецът основава иска си, в случаите, когато в срока по чл.131 ГПК ответникът не е извършил указаните в чл.133 ГПК процесуални действия”; в първото от посочените от касатора решения е даден отговор на въпроса: „какви са правомощията на съда при преценка относно доказаността на фактите и обстоятелствата в случаите, когато ответникът е пропуснал срока по чл.133 ГПК за извършване на процесуалните действия, изброени в него”. Поставеният от касатора въпрос не е е разрешен с посочените решения на ВКС. Поставеният от касатора въпрос не кореспондира с приетото в обжалваното решение /че с писмения отговор по реда на чл.131 ГПК не са направени други възражения, освен правопогасяващото – че сумата е върната обратно на ищцата, чрез съпруга й/, а също и в доклада по реда на чл.146 ГПК, срещу който не са релевирани оплаквания. Отделно от това, в първото по делото заседание преди доклада по чл.146 ГПК ответното дружество чрез процесуалния си представител е заявило, че „между страните е имало договорни бизнес отношения и може да се приеме, че са под формата на заем, т.к. сумите са върнати на лицата, участвали в посочените уговорки” /за участие на съпруга на ищцата заедно със свидетеля А. и управителя на ответното дружество в търг чрез това дружество/. В хода на делото и в отговора на въззивната жалба доводите на дружеството са за извършване на процесния превод „за реализиране на съществуващи договорни отношения между страните за общ бизнес – участие в търгове за дървесина и добив на такава, която дейност е осъществена чрез ответното дружество”. Практиката на ВКС /решение по гр.д.№3438/2007г. на ВКС, трето г.о. и в противоречие на решения по гр.д.№2202/2013г. на ВКС, четвърто г.о., по гр.д.№417/2010г. на ВКС четвърто г.о., по гр.д.№167/2010г. на ВКС, четвърто г.о., по гр.д.№2519/2014г. на ВКС, трето г.о./, приема, че не всяко плащане на суми от едно лице на друго става въз основа на сключен договор за заем между тях; Правните субекти си предават парични суми на различни основания; Може предаването на сумата да е свързано с погасяване на предходен дълг, да е изпълнение на задължение по сключен друг неформален договор /например парична вноска по договор за гражданско дружество/ и т.н. При наличие на различни хипотези относно факта на плащането не може от самият факт на предаването на сумата, при липса на други данни, да се презумира, че страните сключват договор за заем. Аналогично е положението, когато едно лице признава, че дължи определена сума пари. В производството по иска по чл. 55 ЗЗД в тежест на ищеца /който претендира връщането на нещо, което е дал на ответника/ е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже, на какво основание е получил даденото. Не може да се презумира от самия факт на признанието на задължението, че то е възникнало от заемен договор. Възможно е това задължение да произтича от друг източник и ответникът по иска по чл.55 ЗЗД /който твърди, че е получил даденото на правно основание/, не е освободен от доказателствената тежест да установи този източник с допустимите от закона доказателствени средства. Ако основанието съществува /осъществили са се фактите, които го пораждат и правните им последици не са опорочени от нищожност нито са отпаднали поради унищожаване, разваляне, отменяване или прекратяване по друга причина на сделката/, искът е неоснователен /решение №29 от 28.03.2012г. по гр.д.№1144/2010г. на ВКС, ІVг.о./. В случая твърденията на ответното дружество, че предаването на сумата е свързано с изпълнение на задължение по сключен друг неформален договор – парична вноска по договор за гражданско дружество, и че сумата е върната от дружеството-ответник на ищцата чрез нейния съпруг, едновременно сочат както основанието, така и че основанието не съществува /тъй като според чл.358, ал.2 ЗЗД внесените пари са обща собственост на съдружниците, а според чл.329, ал.3 ЗЗД съдружникът може да иска своя дял от общата собственост при прекратяването на дружеството, включитело когато е прекратено поради непостигане на целите му/. Независимо коя от посочените хипотези в чл.55, ал.1 ЗЗД е налице, т.е. дали е било дадено нещо при първоначална липса на основание или при неосъществено или отпаднало основание, все се касае за даване без основание. Затова ако искът е бил предявен поради първоначална липса на основание, а е уважен поради отпаднало или неосъществено основание, се смята, че съдът не е разгледал иск на непредявено основание /решение №1776 по гр.д.№304/2002г. на ВКС, Vг.о./ и решение №29 от 28.03.2012г. по гр.д.№1144/2010г. на ВКС, ІVг.о., с което е прието, че искът е един. По изложените съображения не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК по въпроса: „за приложението на чл.164, ал.1, т.4 ГПК при основание на иска връщане на получено без основание относно допустимостта на гласни доказателства за установяване на основание за превода на престираната за връщане сума”, като сочи, че така поставеният въпрос е разрешен противоречиво с въззивното решение и решение от 06.10.2009г. по гр.д.№587/2009г. на Окръжен съд –Благоевград, без да има данни да е влязло в законна сила. Съгласно приетото в т.3 на ТР №1/2009г. по пълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК правният въпрос от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решеине на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на ВКС, постановено по отменения ГПК по същия правен въпрос. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК когато касаторът не е представил доказателства за наличието на противоречива съдебна практика – влезли в сила съдебни актове.
Касаторът сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса: „налице ли е неоснователно обогатяване в хипотезата на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД – дадено при начална липса на осноавние, когато сумата е преведена по банков път с изрично отбелязване в платежното нареждане като основание за предова – захранване на сметка и при признание на ищцата, кореспондирако с доказателствата по делото за съществуващи преди нареждането на сумата на неформални бизнес правоотношения между страните”, но не сочи допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, не сочи задължителна практика на ВКС, в противоречие с която е разрешен поставения въпрос от въззивния съд, не сочи и не представя противоречива съдебна практика по поставения въпрос, не сочи и не обосновава поставеният въпрос да е от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото. Поради това не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът по касация претендира разноски, но не представя доказателства за направени такива за касационното производство, поради което такива не следва да се присъждат.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 27.07.2015г., постановено по в.гр.д.№337/2015г. на Окръжен съд – Благоевград.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: