ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 568
гр. София, 09.12.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: Елеонора Чаначева
Членове: Росица Божилова
Васил Христакиев
разгледа докладваното от съдията Христакиев т. д. № 369 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 280 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Ф. И. срещу въззивно решение на Пловдивски апелативен съд в частта, в която след частична отмяна на първоинстанционното решение на Смолянски окръжен съд предявеният срещу ЗД „Бул инс“ АД иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) е отхвърлен за разликата над 28000 лв. до уважения от първата инстанция размер от 40000 лв.
Ответникът оспорва жалбата.
Исковото производство е образувано по иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), основан на твърденията на ищеца, че на 12.05.2015 г. в района на [населено място] настъпило пътно-транспортно произшествие с участието на автомобил, управляван от ищеца, и автомобил, управляван от третото лице М. М.. Произшествието настъпило поради виновно извършени от третото лице нарушения на правилата за движение и в резултат ищецът претърпял травматични увреждания с характера на средна телесна повреда, за което третото лице било осъдено с влязла в сила присъда за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „б“ НК.
Гражданската отговорност на третото лице като водач на управляваното от същия моторно превозно средство била застрахована при ответното дружество.
С тези твърдения е обосновал искането за осъждане на ответника да заплати обезщетение за понесените неимуществени вреди в размер на 50000 лв., заедно със законната лихва от деня на увреждането.
Ответникът е оспорил иска с редица възражения, сред които възражение за несъответствие на претендирания размер на обезщетението спрямо действително понесената вреда и възражение за съпричиняване, обосновано от фактическа страна с това, че ищецът е пътувал без поставен предпазен колан, евентуално с превишена скорост, като не е направил всичко необходимо, за да избегне удара.
Първоинстанционният съд е приел за установено, въз основа на влязлата в сила присъда и на основание чл. 300 ГПК, че на 12.05.2015 г. третото лице управлявало лек автомобил от [населено място] в посока кв. Батанци, едновременно с което управляваният от ищеца автомобил се движел от махала Аврамовска към кв. Батанци. В нерегулираното кръстовище между двата пътя ищецът навлязъл със скорост около 20 км/ч, след което, поглеждайки отново наляво, видял движещия се срещу него автомобил на третото лице. За да избегне удара, ищецът побързал да навлезе в дясната за него лента, но на разстояние около 40 метра управляваният от третото лице автомобил, движещ се със скорост 82-83 км/ч при ограничение от 40 км/ч, започнал да навлиза в лявата лента, в резултат на което, независимо от предприетото от третото лице задействане на спирачната система, настъпил удар между двата автомобила.
Възраженията за съпричиняване първоинстанционният съд е намерил за неоснователни. Относно предпазния колан е приел, че действително ищецът е управлявал без поставен колан, но доколкото, съгласно експертното заключение, общата скорост при удара в конкретния случай е била около 80 км/ч, т. е. над максималната скорост, до която предпазният колан е ефективен, то не е налице причинна връзка между непоставянето на колана и настъпилите травматични увреждания. Относно превишената скорост е приел, че скоростта на управлявания от ищеца автомобил е била от порядъка на 30 км/ч при разрешена 50 км/ч. Бланкетното възражение, че ищецът не направил всичко, зависещо от него за предотвратяване на произшествието, съдът е възприел за свързано с данните в автотехническата експертиза в наказателното производство, че преди навлизането си от второстепенния на главния път ищецът е имал техническата възможност да възприеме движението на другия автомобил и да изчака преминаването му. Възражението е намерил за неоснователно като недоказано (при възложена на ответника доказателствена тежест) предвид недопустимостта приетата в наказателното производство експертиза да бъде съобразявана в гражданския процес, отсъствието в присъдата на произнасяне по въпроса за приноса на ищеца и липсата на други допустими в гражданския процес доказателства в тази насока.
Приел е също, че за установените травматични увреждания и с оглед причинените от тях страдания според интензивността и продължителността на последните справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на обезщетението е този от 40000 лв., в който размер е уважил иска, отхвърляйки го за разликата до пълния предявен размер от 50000 лв.
Въззивна жалба относно отхвърлената част от иска ищецът не е подал.
Ответникът е обжалвал решението за разликата над 15000 лв. до присъдения от първоинстанционния съд размер.
В жалбата си ответникът е изложил оплакване за неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД с изложени подробни доводи в тази насока.
Въвел е и оплакване по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, обосновано от фактическа страна с доводи за неправилност на изводите на първоинстанционния съд относно значението на предпазния колан, като е поддържал, че в конкретния случай носенето на предпазен колан е можело да изключи напълно или да ограничи тежестта на травмата, поради което приносът на ищеца е не по-малък от 50 %. Не са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение по отношение на останалите първоначално въведени основания за съпричиняване.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е намерил за неоснователни оплакванията относно справедливия размер на обезщетението по смисъла на чл. 52 ЗЗД, възприемайки крайния извод на първоинстанционния съд за справедливост на обезщетение в размер на 40000 лв.
Възражението за съпричиняване поради непоставен предпазен колан въззивният съд е намерил за неоснователно, приемайки, че в конкретния случай непоставянето на обезопасителен колан не е в пряка връзка с настъпилите вреди.
Приел е обаче, позовавайки се на автотехническата експертиза в първоинстанционното производство, че е налице съпричиняване от страна на ищеца поради това, че предприемайки ляв завой от второстепенен към главен път, първоначално намирайки се под остър ъгъл спрямо главния път, ищецът е имал намалена видимост надясно, поради което по-дълго е задържал погледа си в тази посока, довело до закъсняло възприемане на приближаващия отляво автомобил на третото лице – нарушение по чл. 25, ал. 1 ЗДП относно задължението на водача преди предприемане на маневра да се убеди, че няма да създаде опасност за останалите участници в движението. Приел е също, че навлизането в главния път ищецът е извършил постепенно – в нарушение на чл. 36, ал. 2 ЗДП, предписващ при ляв завой навлизането в дясната част на платното за движение да бъде извършено по най-краткия път.
С оглед така приетите за установени две нарушения от страна на ищеца въззивният съд е приел, че същият е допринесъл за настъпването на произшествието в степен от 30 %, поради което, прилагайки чл. 51, ал. 2 ЗЗД, е намерил предявения иск за основателен до размер на 28000 лв.
Допускането на касационно обжалване се обосновава с произнасяне на въззивния съд по въпросите:
– възможно ли е да е налице съпричиняване, след като единствената причина за произшествието е изключително високата скорост на управлявания от делинквента автомобил;
– как следва да се прилага принципът на справедливост по чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на обезщетение за неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя;
– длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии за прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД и да ги съпостави реално с доказателствата по делото;
– релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане по § 27 КЗ (отм.) и следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с тях.
При постановяване на решението си въззивният съд е възприел изцяло крайния извод на първоинстанционния съд за справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на обезщетението от 40000 лв., което е и максималният възможен размер в настоящото производство, след като по отношение на отхвърлената част от иска до пълния предявен размер от 50000 лв. ищецът не е обжалвал първоинстанционното решение.
Решаващият извод на въззивния съд, поставен в основата на решението му да намали присъденото обезщетение от 40000 лв. на 28000 лв., в действителност е приетото за установено съпричиняване от страна на ищеца.
Поради това вторият, третият и четвъртият от поставените от жалбоподателя въпроси, като отнасящи се всички до справедливостта на размера на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД, не се явяват обуславящи правните изводи на въззивния съд по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, следователно по тези въпроси касационно обжалване не може да бъде допуснато.
По първия въпрос касационно обжалване също не може да бъде допуснато. Така, както е формулиран, въпросът не е правен, а изцяло фактически, отговорът му зависи от анализ на доказателствата по делото и следователно би могъл да бъде обсъждан едва по реда на чл. 290 ГПК след евентуално допускане на касационното обжалване. Освен това, въпросът съдържа в себе си и търсения отговор, тъй като предпоставя поведението на делинквента като единствена причина на вредата, което изключва възможността за наличие и на други причини.
В действителност релевантният за настоящото производство въпрос е различен. Ответникът е противопоставил срещу иска три различни възражения за съпричиняване, всяко основано на различни обстоятелства. Първоинстанционният съд е приел за недоказани обстоятелствата от значение за възраженията за превишена скорост и допуснати от ищеца нарушения на правилата за движение. Във въззивната жалба ответникът е въвел оплакване за неправилност на фактическите изводи на първоинстанционния съд единствено по отношение на третото възражение – за непоставен обезопасителен колан, без да оспори правилността на останалите фактически изводи в първоинстанционното решение. Поради това и на основание чл. 269, изр. 2 ГПК въззивният съд е имал правомощието да се произнесе единствено по причинната връзка между непоставения обезопасителен колан и настъпилите травматични увреждания, без правото да ревизира фактическите изводи на първоинстанционния съд относно обстоятелствата, свързани с останалите възражения за съпричиняване. Независимо от това въззивният съд, като е приел съпричиняване поради посочените по-горе нарушения от страна на ищеца на правилата за движение, в отклонение от правилото по чл. 269, изр. 2 ГПК е поставил в основата на решаващите си правни изводи факти, различни от установените от първата инстанция, по които не е било въведено надлежно въззивно оплакване. Поради това релевантният за настоящото производство правен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК би бил въпросът за правомощията на въззивния съд по чл. 269, изр. 2 ГПК при установяването на фактите по спора. Такъв въпрос обаче от страна на жалбоподателя не е посочен, поради което и съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК касационно обжалване по същия не може да бъде допуснато.
Относно разноските касационната инстанция прие следното.
Съответно на изхода на въззивното производство въззивният съд частично е отменил първоинстанционното решение в частта за разноските и допълнително е присъдил в полза на ответника разноски за първоинстанционното производство, като се е произнесъл и по разноските за въззивното производство.
В касационната жалба ищецът е поискал и отмяна на въззивното решение относно присъдените в полза на ответника разноски, като е изложил оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивното решение относно присъдените в полза на ответника разноски за първоинстанционното производство, както и тези за въззивното производство, обосновани с доводи, че всички такси и разноски в производството следва да останат в тежест на ответника съгласно чл. 78, ал. 6 вр. чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК.
Предвид необжалваемостта самостоятелно на съдебните решения относно разноските така направеното искане за отмяна на решението в частта за разноските следва да бъде квалифицирано като молба за изменение на въззивното решение по реда на чл. 248 ГПК, по която следва да се произнесе въззивният съд.
За касационното производство ищецът няма право на разноски, ответникът не е поискал присъждане на такива. По аргумент от чл. 78, ал. 6 вр. чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК дължимата се за допускането на касационно обжалване такса остава за сметка на държавата.
С тези мотиви съдът
ОПРЕДЕЛИ:
Не допуска касационно обжалване по съществото на спора на решение № 307/12.11.2018 г. по т. д. № 426/2018 г. по описа на Пловдивски апелативен съд.
Връща делото на Пловдивски апелативен съд за произнасяне по направеното в касационната жалба искане по чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: