О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 569
гр. София, 11.07.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на трети февруари през две хиляди шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т.д. 3091 по описа за 2014 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Л. А. и Д. Р. А. от [населено място], [община], област В. срещу решение № 1006 от 23.05.2014 г. по гр.д. № 679/2014 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГК, 10 състав, с което е отменено частично решение от 04.12.2013 г. по гр. д . № 16018/2012 г. СГС , І ГО, 4 състав в частта, в която е отхвърлен искът на К. Л. А. за заплащане на застрахователно обезщетение за разликата от 30 000 лв над присъдените 70 000 лв (общо с първоинстанционното решение присъдени 50 000 лв и с въззивното решение присъдени 20 000 лв) ведно със законната лихва от увреждането 13.09.2011 г. до окончателното изпълнение на задължението, както и е потвърдено решението от 4.12.2013 г. на СГС по гр.д. 16 018/12 г., с което е отхвърлен иска за сумата над 100 000 лв до 160 000 лв на К. Л. А. и е отхвърлен изцяло предявения от Д. Р. А. срещу [фирма] иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от Кодекса на застраховането за изплащане на застрахователно обезщетение в размер на 160 000 лв ведно със законната лихва от настъпване на застрахователното обезщетение от 13.09.2011 г. до окончателното изпълнение на задължението.
Не се оспорва, че решението е валидно. Но се оспорва, че е частично недопустимо и неправилно.
Неправилно решаващият състав бил приел, че Д. Р. А. не е от кръга лица, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на детето М. Л. А., причинена в пътно-транспортно произшествие на 13.09.2011 г. като по този начин не е спазил задължителните указания относно лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди в случай на смърт на друго лице, посочени в приетите от Пленума на ВС постановления 4/1961 г. и 5/1969 г.
Формално била приложена разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД – съдът бил игнорирал факти и обстоятелства, безспорно доказани в производството, които се явяват критерии определяне на размера на справедливото обезщетение за търпени неимуществени вреди от К. Л. А. и Д. Р. А. и това е довело до крайно занижено обезщетение от 100 000 лв. Освен това неправилно било намалено обезщетението с 30 000 лв.
При формиране на извод относно наличието на съпричиняване решаващият състав бил се позовал на възражение, което не е поддържано от ответника и по този начин бил пренебрегнал ограничението, въведено с чл. 269 от ГПК.
Неправилно било, че първоинстанционният съд е определил като справедливо обезщетение в размер на 50 000 лв , което било довело до вътрешна противоречивост на решението и до липса на логична последователност на производството. Подробно излага съображения за необоснованост на решението. Излага съображения по същество на спора.
Ответникът [фирма] не е подал в срока по чл. 287 от ГПК отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното:
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторите сочат следните въпроси:
І. Мъжът, отглеждал и възпитавал малолетното дете, от кръга лица ли е, които имат право на обезщетение вследствие смърт на детето? Софийски апелативен съд, отхвърляйки иска на Д. А., не бил съобразил задължителните указания, дадени в ППВС 4/1961 г и ППВС 5/1969 г. и ППВС 2/1984 г. Съгласно тези постановления имал право на обезщетение за неимуществени вреди, отглеждащия, но неосиновил дете в случай, ако то почине. А в случая това било категорично установено.
ІІ.
1. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение, съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка? С обжалваното решение ответникът е осъден да заплати на К. А. 20 000 лв, представляващи разлика над сумата от 50 000 до 70 000 лв ведно със законната лихва от увреждането до плащането. При постановяване на това решение съдът не бил коментирал и не бил взел предвид нивата на застрахователните лимити към датата на застрахователното събитие, а съгласно практиката на ВКС те следвало да се отчитат като ориентир. В този смисъл се позовава на решение № 3 от 6.7.2009 г. по т.д. 795/08 г., ІІ ТО, решение № 1 от 26.03.2013 г. на ВКС по т.д. 299/2011 г., ІІ ТО. Въззивният съд бил постановил решението си в противоречие с така цитираната практика. Сочи съдебната практика, съгласно която следва да се отчитат лимитите, определени в КЗ и икономическата обстановка като цяло, за да се определи справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди.
2. При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интезитета на търпените душевни болки и констатираното влошено психично здраве?
3. При определяне размера на справедливото обезщетение за търпени болки и страдания съдът следва ли да се съобразява с практиката на другите съдилища? Цитира съдебна практика, която сочи размери на обезщетения, над присъдените за събития през 2008 г.
ІІІ. 1. Обвързан ли бил съдът от експертното заключение на вещите лица макар и да не е оспорено от страните? Сочи съдебна практика, съгласно, която съдът и служебно може да допусне експертиза, както и може да обсъди заключението и да не го възприеме и без да е направено възражение от страната.
2. Годно доказателствено средство ли са протоколите за разпита на свидетели, изготвени по образувано досъдебно производство в гражданския процес? Съгласно задължителна практика решение № 43 от 16.04.2009 г. по т.д. 648/2008 г. на ІІ ТО на ВКС всички факти подлежат на изрично доказване пред гражданския съд независимо дали по отношение на същите вече са събрани доказателства в хода на досъдебното производство.
3. Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по неподдържано в жалбата възражение?
Софийски апелативен съд се е произнесъл по въззивни жалби на [фирма] и на К. Л. А. и Д. Р. А. срещу решение от 04.12.2013 г. по гр.д. 16018/12 г., по описа на СГС, 4 състав. По тези въззивни жалби с решение № 1006 от 23.05.2014 г. по в.гр.д. № 679 от 14 г., съдът е отменил частично решение от 04.12.2013 г. по гр.д. 16018/1 2г., СГС, І-4 състав, в частта, с която е отхвърлен иска на К. Л. А. за заплащане на застрахователно обезщетение от 20 000 лв от общо дължимото застрахователно обезщетение от 70 000 лв (50 000 лв от които са присъдени от първоинстанционния съд), в частта за присъдените разноски пред СГС в полза на К. Л. А. над сумата от 1 916,25 лв както и в частта, в която е присъдена държавна такса за съда над 2 800 лв и в частта, в която е уважен предявеният иск от Д. Р. А. и вместо това е осъдил [фирма] да заплати на К. Л. А. сумата от 20 000 лв на основание чл. 226, ал. 1 от КЗ и е отхвърлил предявения от Д. Р. А. иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ за заплащане на застрахователно обезщетение от 160 000 лв ведно със законната лихва от настъпване на събитието 13.09.2011 г. до окончателното изплащане на сумата. С решение № 2103 от 02.11.2015 г. по същото дело, Софийски апелативен съд е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението от 23.05.2014 г. и е отменил решението на СГС и в частта, в която искът на К. А. е уважен за разликата над 70 000 лв до 100 000 лв и е отхвърлил иска й за разликата над 70 000 лв до 100 000 лв и е потвърдил решението за отхвърляне на иска над 100 000 лв, така както е постановено от Софийски градски съд по иска на К. А..
Оплакванията във въззивната жалба на [фирма] са в частта, с която искът на К. А. е уважен за сумата от 100 000 лв, за разликата между 50 000 и 100 000 лв, като признава вземане за 50 000 лв. Също така обжалва решението в частта относно причинените на Д. Р. А. вреди изцяло. Оспорва, че по делото не е доказано, че Д. Р. А. е баща на детето М. Л.. Няма доказателства, че е съставен акт за раждане, в който Д. А. да е вписан като баща на М..
С първоинстанционното решение е осъден ЗАД [фирма] да заплати на К. Л. А. и на Д. Р. А. обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди от по 100 000 лв, претърпени от тях от смъртта на детето им М. Л. А., починала в пътно-транспортно-произшествие на 13.09.2011 г.
Софийски апелативен съд по така въведените оплаквания във въззивните жалби е приел, че решението е валидно и процесуално допустимо в обжалваните части. Приел е, че на 13.09.2011 г. около 19 ч на път ІІ-11 в посока от [населено място] за [населено място] при спускане към [населено място], Д. Л. И. като водач на товарен автомобил форд транзит с рег. [рег.номер на МПС] с прикачено ремакре-платформа с рег.. [рег.номер на МПС] , преминавайки покрай деца в близост до пътя не е възприел изскочилото на пътя дете на 7 години, което тичайки започнало да пресича шосето отляво надясно по посока на движението на автомобила, в резултат на което е реализирал пътно-транспортно произшествие, причинило смъртта на детето. За извършеното престъпление е образувано наказателно дело, по което водачът на автомобила Д. Л. И. е признат за виновен за настъпило произшествие и последиците от него. Съдът също така е приел, че ответникът [фирма] отговаря на основание чл. 226, ал. 1 от КЗ поради наличие на сключен договор за застраховка по риска „Гражданска отговорност на автомобилстите“. Предвид установените факти по делото, съдът е приел, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от детето М. Л.. Поради това и отчитайки механизма на пътно-транспортното произшествие са отчетени 30 % съпричиняване. Съдът е определил обезщетение в размер на 70 000 лв за майката К. А., отчитайки именно така установеното съпричиняване. Приел е, че искът на Д. А. следва да се отхвърли, защото на това лице не може да се признае обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на детето М. Л. А.. Родственото отношение между починалото дете и А. следвало да се установи с писмени доказателства – актове за гражданско състояние или съдебен акт, признаващ или отричащ релевантния факт. Съдът е направил извод, че при твърдения за кръвна или роднинска връзка между две лица е недопустимо съдът да се позовава на свидетелски показания и е определил и кръга на лицата, които имат право на неимуществени вреди съгласно ППВС 2/1984 г. и ППВС 4/1961 г. Също така въззивният съд е приел факта, че бащата на детето е неизвестен съгласно представеното по делото писмени доказателство – акт за раждане на починалото дете. Тези мотиви са обусловили извода, че на Д. Р. А. не се следва обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие смъртта на детето М. Л. в резултат на пътно-транспортно произшествие с автомобил, за който има сключена застраховка гражданска отговорност със [фирма].
Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е постановил валидно съдебно решение. Твърдението в касационната жалба, че е налице вероятност решението да е недопустимо, не се установява. Съдът намира, че предявените искове са допустими и въззивният съд се съобразил с допустимостта на въззивните жалби, като се е произнесъл съобразно определената в закона правораздавателна власт.
Допускането на касационно обжалва предпоставя с въззивното решение да е разрешен материалноправен или процесуалноправен въпрос (чл. 280, ал.1 от ГПК), по отношение на който са осъществени някои от допълнителните изисквания на т. 1 – т. 3, чл. 280 ГПК. Според задължителните указания в т. 1 от ТР 1 /19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, разрешен с обжалваното решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Правният въпрос трябва да е формулиран ясно и точно от касатора и да е от значение за изхода на делото, за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на въззивното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на доказателствата. В съобразителната част на тълкувателното решение е проведено разграничение между основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, които имат значение за правилността на въззивното решение и се преценяват само след допускане на касационното обжалване в производството по чл. 290 ГПК, и специфичните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК , в зависимост, от които се селектират касационните жалби в стадия на производството по чл. 288 ГПК.
По отношение на основанията за допускане на касационно обжалване на Д. Р. А., формулирани в т. І от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е разрешил въпроса следва ли на А. да се заплати обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на детето М. Л., причинена при пътно-транспортно произшествие, с автомобил, застрахован при ответника [фирма]. Поради това съдът намира, че формулираният първи въпрос от изложението, е въпрос, съставляващ общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1 от ГПК. Съгласно доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че при липса на изискуемите от закон доказателства по делото за това, че Д. А. е баща на М. Л., Д. А. няма право на обезщетение за неимуществени вреди. Прието е, че мъжът, отглеждал и възпитавал малолетното дете няма право на обезщетение за причинените му неимуществени вреди от смъртта на това дете, тъй като в ППВС 4/1961 г. е определен кръгът от лица, които имат право на обезщетение. Макар и да е формулиран този материалноправен въпрос от касатора и да е разрешен от въззивния съд, то той не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. В т. ІІІ от ППВС 4/1961 г., В. съд на Р България е приел, че право на обезщетение за неимуществени вреди се определя по справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД и това правило определя и лицата, които имат право на обезщетение. Изводът на съда, че не може със свидетелски показания да се преценява родствена връзка, тъй като трябва да има съставени писмени документи, не подлежи на преценка във фазата по селектиране на касационните жалби, тъй като се отнася до анализа на доказателствата по делото и какво е установено като факт. Съдът е приел, че не може със свидетелски показания да се установи, че Д. Р. е баща на детето, както и че го е отглеждал като баща. Няма твърдени в хода на процеса обстоятелства, че Д. Р. А. е имал намерение да осинови детето. Поради това и с оглед разясненията в т. 1 от тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по т.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС фактически установеното от въззивния съд не може да бъде разглеждано в настоящето производство.
С ППВС 5/1969 г.. по гр.д. 6/69 г. е прието, че право на обезщетение за неимуществени вреди има отглеждащия, но неосиновил дете, като изрично е разяснено, че детето трябва да е взето за отглеждане и осиновяване, но още да не е осиновено. В посочената практика на Върховния касационен съд, задължителна за всички лица, не е разглеждана хипотеза само на отглеждане на дете. Изрично в ППВС 2/30.11.1984 г. е прието, че не се дължи обезщетение за неимуществени вреди на лица извън кръга на тези, посочени в ППВС № 4 от 1961 г. и ППВС № 5 от 1969 г. Следователно, не е признато право на обезщетение за лице, отглеждащо дете, без да е налице правна връзка между детето и отглеждащия. С посочената съдебна практика е признато такова право само за лице, което е отглеждал дете с намерение да го осинови. Законодателят е предвидил право на обезщетение за неимуществени вреди в съответствие с принципа на справедливостта. Съответно в тълкуването на тази норма Върховният касационен съд не е създал различно правило, приемайки, че не всички лица имат право на обезщетение за неимуществени вреди и че не следва да се разширява кръга от лица, извън тези, за които има вече постановено тълкуване в посочените тълкувателни решения. Съдът не може да разширява кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди и да определя, че мъжът, отглеждащ едно дете и живеещ с него, е сред лицата, които имат връзка, сходна или еднаква с родствената връзка. Това е извън правомощията на Върховния касационен съд, по конкретно дело, да определя свободно правото на обезщетение, без доказана родствена или закрепен по друг правен начин връзка между пострадалия и претендиращия обезщетение за неимуществени вреди. В този смисъл разрешеният от въззивния съд въпрос за правото на Д. Р. А., твърдейки че е баща на детето, да получи обезщетение, не е разрешен в противоречие с постоянната практика на Върховния касационен съд и не е изпълнено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
По отношение на касатора Д. Р. А. не е доказано и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, а именно – въпросът да е разрешаван противоречиво от съдилищата. Няма доказателства, а именно влезли в сила съдебни решения на съдилища, които да разрешават по противоречив начин въпросът за това, дължат ли се неимуществени вреди на мъжът, отглеждащ детето при настъпилата от непозволено увреждане смърт на детето.
По отношение на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване – чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, посочено в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК съдът намира, че съгласно разясненията в т. 4 от тълкувателно решение № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС по т.д. 1/2009 г. точното прилагане на закона изисква разкриване на точния смисъл на разпоредбата чрез нейното тълкуване тогава когато трябва да се установи посоченото в закона правило или неточното прилагане на закона е създало правило, различно от установеното. Правният ефект от това е пълно неприлагане на нормата в точния смисъл и това налага изменение на задължителна практика и практика по отделни казуси с оглед преодоляване на възприети правни разрешения по прилагане на правната уредба. Преодоляването на погрешните изведени правила по приложението на закона, налага формиране на нова съдебна практика по реда на чл. 290 от ГПК. А също така когато вече формирана съдебна практика е непълна, неясна или противоречива или трябва да бъде осъвременена поради настъпили промени в обществените условия или изменения в законодателството, преодоляването на погрешни виждания относно прилагането на закона чрез създаване на нова практика по конкретните разпоредби на чл. 290 от ГПК. Тогава поставеният по делото въпрос, разрешен с обжалваното въззивно решение, ще е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В случая, така посочените правни норми на чл. 45 от ЗЗД и чл. 52 от ЗЗД, определящи кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди не попада в хипотезата да се нуждае от допускане до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – точно прилагане на закона или развитието на правото. По отношение на това кои са лицата, които имат право на обезщетение е формирана постоянна съдебна практика в ППВС 4/1961г., ППВС 5/1969 г. и ППВС 2/1984 г. Въпросът за кръга от лицата, имащи право на обезщетение е формиран от кръга на близките роднини и лицата, които имат особена връзка, а именно – взетите за осиновяване, но неосиновени деца. Осъвременяването на кръга от лица, имащи право на обезщетение, не може да бъде в противоречие с тълкувателните решения на Върховния касационен съд, така както е предвидено в т. 1 от тълкувателно решение 2 от 28.09.2011 г. по т. д. 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Ето защо съдът намира, че следва в случая да се приложат тълкувателните правила на посочените Постановления на Пленума на Върховния съд и да се приеме, че не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
По всички изложени съображения, съдът намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, с което искът на Д. Р. А. за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на М. К. Л., причинена при пътно-транспортно произшествие на 13.09.2011 г. е отхвърлен.
По отношение на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, формулирани от К. Л. А.. В тази част в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът А. е обусловил извода за допускане на касационно обжалване с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Върховният касационен съд намира, че поставените въпроси относно приложението на принципа на справедливост, въведен с чл. 52 от ЗЗД и как се определя въз основа на него дължимото обезщетение, са въпроси от значение за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като разрешаването им от въззивния съд е обусловил частичното отхвърляне на предявения от касатора пряк иск по чл. 226, ал. 1 от КЗ. Касационното обжалване по тези въпроси не може да се допусне поради отсъствие на специфичната за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК допълнителна предпоставка – противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВС и ВКС, посочена в изложението.
С Постановление № 4/1968 г. на Пленума на Върховния съд са дадени задължителни за съдилищата указания относно критериите, които следва да бъдат взети предвид при определяне на обезщетения за неимуществени вреди съгласно чл. 52 от ЗЗД. Според указанията в т. 11 от Постановлението при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят вредите като в мотивите следва да се посочат конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на вредите. В. съд в мотивите на посоченото постановление т. II е разяснил, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост и това понятие, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид при определяне на обезщетението. Задължителните указания в цитираното постановление са залегнали и в решенията, които са постановени по реда на чл. 290 от ГПК, конкретно посоченото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК – № 749/05.12.2008 г. по т.д 387/2008 г. на II ТО на ВКС. В това решение е възприето, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът се ръководи от принципа на справедливост, който е основен принцип в демократичното общество. Критерият за справедливост не е абстрактен, а е определен от съществуващото в страната икономическо равнище и от общественото възприемане за справедливост на даден етап на развитие на обществото в държавата. В трайната съдебна практика, постановена по реда на чл. 290 от ГПК и в съответствие с посоченото постановление на Пленума на Върховния съд, изразена в решение № 317/1.7.2011 г. по гр.д. 1553/2010 г. на IV ГО, решение № 407 от 26.05.2010 г. по гр.д. 1273/2009 г. на III ГО, решение № 140 от 24.07.2013 г. по гр.д. 1328/12 г. на III ГО, решение № 302/04.10.2011 г. по гр.д. 78/2011 г. на IV ГО, решение № 51/13.02.2012 г. по гр.д. 465/2011 г. на I ГО е възприето разрешението, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът трябва да отчита икономическата конюнктура в страната, израз на която са ежегодно нарастващите нива на покритие на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. В този смисъл, определяйки обезщетение за майката на починалото дете, в общ размер от 100 000 лв, отчитайки 30 % съпричиняване, въззивният съд е съобразил икономическата конюнктура към 2011 г. в страната, за да определи размера на обезщетението.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от задължителните указания в ППВС № 4/1968 г. и от посочената задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 52 то ЗЗД. В мотивите към решението съдът е посочил обстоятелствата, които е преценил като значими за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като е акцентирал върху момента на настъпване на вредите, възрастта на детето, отношенията на близост между детето и майката. Според указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС правилността на решението не е предмет на производството по чл. 288 ГПК, поради което касационната инстанция не може да допусне въззивното решение до касационно обжалване по съображения за неправилно приложение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и за нарушение на процесуалните правила за мотивиране на решението. Въззивният съд е посочил на какво основание е определил обезщетението за неимуществени вреди като е приел, че критерий за определянето им е справедливостта съгласно чл. 52 от ЗЗД и е съобразил задължителната съдебна практика на основание чл. 290 от ГПК. Липсата на подробно обсъждане в мотивите към решението относно значението на икономическата конюнктура за размера на обезщетението не е равнозначно на несъобразяване на този правнорелевантен факт.
Позоваването на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК съдът намира за формално посочено. Възражението за неправилно приложение на нормата на чл. 52 от ЗЗД не може да се обсъжда в производството по чл. 288 то ГПК от Върховния касационен съд, съгласно разясненията в т. 1 от ТР 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В производството по селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК Върховният касационен съд може само да преценява общото основание за достъп до касация – разрешаване на правния въпрос да има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са посочени от касатора като разрешен от въззивния съд правен въпрос и според него е занижен размерът на присъденото му обезщетение спрямо причинените му вреди. Но както съдът посочи, въззивният съд е съобразил при произнасянето си разясненията в задължителната практика на Върховния касационен съд, която определя как точно се прилага нормата на чл. 52 от ЗЗД. Касаторът не е обусловил въпрос, който налага тълкуване на тази норма с оглед точното й прилагане и развитието на правото. Поради това не е налице и допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1 т. 3 то ГПК.
По отношение на въпроса за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост с оглед практиката на съдилищата като цяло, съдът намира, че този въпрос не е разрешаван от въззивния съд. Въззивният съд е определил критериите за справедливост съгласно разясненията в ППВС 4/68 г., ръководейки се от тях и конкретно установените факти в производството по иска на К. А.. Съпоставка между различни решения, разрешени от въззивните или първоинстанционните съдилища, при различни факти въззивният съд, не е правил. Поради това съдът намира, че няма такъв разрешен въпрос от въззивния съд и не е налице общо основание за допускане до касационно обжалване, на основание чл. 288, ал. 1, т. 2 от ГПК.
По всички изложени съображения обстоятелството, че е посочен въпросът, разрешен от въззивния съд като общо основание за достъп до касационно обжалване, не дава основание за достъп, без да са налице някои от допълнителните основания съгласно чл. 280, ал. 1 т. , т. 2 и т. 3 от ГПК, както бе посочено по-горе.
По всички изложени съображения обстоятелството, че е посочен въпросът, разрешен от въззивния съд като общо основание за достъп до касационно обжалване, не дава основание допускане на касационон обжалване, без да са налице някои от допълнителните основания съгласно чл. 280, ал. 1 т. , т. 2 и т. 3 от ГПК, както бе посочено.
По отношение на въпрос ІІІ.1 от изложението за допускане на касационно обжалване, относно заключението на експертите и неоспорването му от страните настоящият съдебен състав намира, че не е налице общо основание за достъп до касационно обжалване. В т. 1 от тълкувателно решение № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че въпросът , който се поставя трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая въпросът относно поставянето на задача на вещо лице от съда, както и за преценката на заключение на вещо лице, е въпрос на обсъждане на доказателствата и техния анализ. Поради това съдът намира, че не е налице посочване на общо основание за допускане до касационно обжалване, както е разяснено в т. 1 от тълкувателно решение 1/2010 г. от ОСГТК на ВКС.
По отношение на въпросите на касатора, посочени в т. ІІІ .2 и ІV от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като според тях е необоснован изводът на съда, че „детето е оставено без надзор и тичайки е започнало да пресича шосето отляво на дясно по посока движението на автомобила“ и за използване на протоколи за разпит на свидетели в досъдебното производство за формиране изводи на гражданския съд, разглеждащ последиците от противоправното деяние, настоящият съдебен състав намира, че във въззивното решение се анализирани като доказателства влязлата в сила присъда на наказателния съд. Във въззивното решение е посочено, че преди всичко водачът на автомобила е наближил място на пътя където са се намирали деца. Това е обсъдено и в заключението на вещото лице. Съдът не е обсъждал доказателства, които са събрани в хода на досъдебното производство, а е обсъждал заключението на вещото лице и влязлата в сила присъда. Като в заключението си вещото лице е посочило, че е работил върху данните от протокола за оглед в досъдебното производство. Следователно въззивният съд не е обсъждал свидетелски показания, събрани в хода на досъдебното производство, а е основал решението си съгласно задължението си по чл. 300 от ГПК на влязлата в сила присъда. Ето защо не е налице общо основание за допускане на касационно обжалване да е разрешен от въззивния съд поставеният от касатора процесуалноправен въпрос, на основание чл. 280, ал. 1 от ГПК, да е разрешен от въззивния съд.
По отношение на въпроса за възражението, което според касатора не е поддържано, за съпричиняване, настоящият съдебен състав утсанови, че това възражеине е направено от [фирма] с отговора на исковата молба и веднъж направено, ако не е оттеглено изрично, то съдът е длъжен да му отговори. Още повече, че във въззивната жалба на [фирма] е посочено, че правилно е обсъдено и преценено възражението за съпричиняване. В този смисъл то не е неподдържано от страна на застрахователя. Нормата на чл. 226 от КЗ предвижда пряка отговорност на застрахователя, но само до размера на причинените от застрахования водач на автомобила вреди. Ето защо възражението за съпричиняване е преценено и въззивният съд не е разрешил недопустимо посочения процесуалноправен въпрос и в противоречие с установената от Върховния касационен съд практика. Както бе посочено вече, анализът на събраните по делото доказателства, не представлява разрешен от въззивния съд въпрос и той не може да служи за общо основание за достъп до касационно обжалване. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице общото основание за достъп до касационно обжалване, въззивният съд не е разрешил такъв въпрос, какъвто е посочен от касатора. Поради което на основание чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК не следва да се допуска касационно обжалване по така поставения въпрос.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението решение № 1006 от 23.05.2014 г. и решение № 2103 от 02.11.2015 г. за поправка на очевидна фактическа грешка на решението от 23.05.2014 г. по гр.д. 679/14 г., Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав.
Произнасяне по искане за разноски не се дължи с оглед изхода на спора и поради това, че ответникът не е депозирал отговор на касационната жалба.
Така мотивиран Върховният касационен съд, Търговска колегия
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1006 от 23.05.2014 г. и решение № 2103 от 02.11.2015 г. по гр.д. 679/14 г., Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.