6
определение по гр.д.№ 5912 от 2013 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 569
София, 15.11..2013 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на тринадесети ноември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 5912 по описа за 2013 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. С. Т., В. С. А. и К. С. Т. срещу решение № 2986 от 23.04.2013 г. по в.гр.д.№ 16005 от 2012 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, IV-Г въззивен състав в частта му, с която е отменено решение от 12.09.2012 г. по гр.д.№ 13913 от 2009 г. на Софийския районен съд, 28 състав и вместо него е постановено ново решение за признаване за установено на основание чл.124, ал.1 от ГПК спрямо Р. С. Т., В. С. А. и К. С. Т., че З. Т. С. и Д. Л. С. са собственици на основание давностно владение на имот с площ от 1 011 кв.м., с идентификатор 22304.7891.53 по кадастралната карта на [населено място], утвърдена със заповед № РД-18-57 от 03.09.2010 г. на Изпълнителния директор на Агенцията по кадастъра и с административен адрес: [населено място], ул.”37” № 1, който съставлява предишен УПИ IV-59 в кв.11 по плана на С., [населено място].
В касационната жалба се твърди, че решението на Софийския градски съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закони- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване по същество са посочени чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Твърди се, че решението на Софийския градски съд противоречи на задължителна и незадължителна практика на ВКС /решение № 1222 от 03.11.2008 г. по гр.д.№ 3941 от 2007 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 436 от 21.03.2006 г. по гр.д.№ 1366 от 2005 г. на ВКС, Четвърто г.о, решение № 382 от 24.06.2010 г. по гр.д.№ 323 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 415 от 25.01.2012 г.по гр.д.№ 1332 от 2010 г.на ВКС,Първо г.о./ по следните правни въпроси: 1. Необходимо ли е държателят /владелецът/, претендиращ придобиване на имота по давност, да е демонстрирал намерението си да свои имота, така че това намерение да е достигнало до собственика на имота, 2. Приложима ли е презумпцията на чл.69 от ЗС в отношенията между роднини, собственици на съседни парцели, между които е прието от прието от съда, че по начало не е съществувала трайно обозначена граница-ограда и 3. Допустимо ли е въззивният съд при постановяване на решението си по чл.271 от ГПК да изменя фактическите твърдения и материални основания, въведени от ищеца и на това основание да постановява решението си. Освен това се твърди, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК би било произнасянето на ВКС по следните правни въпроси: 1. Допустимо ли е въззивният съд в производството по чл.124, ал.1 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗС да определя по свой почин началния момент на давностното владение, като не се съобразява с посочения такъв в исковата молба и приет в доклада на първоинстанционния съд, 2. Допустимо ли е въззивният съд да обосновава доводите си за наличие на договор за покупко-продажба, нарушавайки забраната на чл.164, ал.1, т.1 от ГПК, 3. Допустимо ли е въззивният съд да променя установената тежест на доказване в процеса като изначално приема за вярна тезата на ищеца по иск с правно основание чл.79, ал.1 от ЗС, а именно че владее имота като свой и да изисква от ответната страна да доказва изначалното си право на собственост, 4. Може ли съдът при произнасянето си по чл.271 от ГПК във връзка с чл.269 във връзка с чл.258 от ГПК, във връзка с чл.235, ал.2 от ГПК да обоснове решаващите си изводи на оспорена съдебно-техническа експертиза.
В писмен отговор от 18.09.2013 г. ответниците по жалбата З. Т. С. и Д. Л. С. оспорват същата.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационната жалба счита следното: За да постанови решението си за уважаване на предявения от З. Т. С. и Д. Л. С. установителен иск за собственост върху УПИ IV-59 в кв.11 по регулационния план на [населено място], м.Долни Б., одобрен със заповед № 14 от 09.01.1960 г. и заповед № 527 от 20.12.1962 г., въззивнтият съд е приел, че от събраните по делото свидетелски показания се установява, че владението на процесния имот е било предадено от ответниците на ищците през 1982- 1983 г. в резултат на устна уговорка между тях за продажбата на имота. От този момент до завеждане на делото ищците са владяли необезпокоявано и явно имота, поради което и на основание чл.79, ал.1 от ЗС са го придобили по давност. Прието е, че давностният срок не е бил прекъснат нито с подаването на сигнали за незаконно строителство до РДНСК през 2008 г., нито с подаването на сигнали до прокуратурата за самоуправни действия на ищците, нито с изпращането на нотариална покана до ищците, нито с подаването на данъчна декларация за имота. Според съда, недоказано е твърдението на ответниците, че ищците са държали имота им въз основа на сключен между страните устен договор за стопанисването му от ищците, тъй като единствените доказателства затова са изходящи от ответниците документи, които нямат доказателствена сила за този факт /писмо от 17.09.1997 г. и пълномощно от 07.02.2002 г. за получаване на пенсия/.
1. С оглед тези мотиви на въззивния съд по първият поставен от касаторите правен въпрос /необходимо ли е държателят /владелецът/, претендиращ придобиване на имота по давност, да е демонстрирал намерението си да свои имота, така че това намерение да е достигнало до собственика на имота/ липсва противоречие между обжалваното решение и посочената от касаторите практика на ВКС: В решение № 1222 от 03.11.2008 г. по гр.д.№ 3941 от 2007 г. на ВКС, Четвърто г.о., постановено по реда на отменения ГПК, е прието, че за да се осъществи фактическият състав на чл.79, ал.1 от ЗС, е нужно владението да е несъмнително /осъществено по начин, който да разкрива ясно желанието на владелеца да държи вещта като своя/ и явно, тоест намерението на владелеца да държи вещта като своя да е противопоставено на собствениците, това намерение да се упражнява така, че всеки заинтересован да може да научи за него. Във второто посочено от касаторите решение № 436 от 21.03.2006 г. по гр.д.№ 1366 от 2005 г. на ВКС, Четвърто г.о., също постановено по реда на отменения ГПК, е прието, че общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност /поради неведение/ да се брани и че собствеността не се губи, само защото собственикът не ползва собствената си вещ. В обжалваното решение на СГС по същество е прието същото /че съмнителното и скритото владение не могат да доведат до придобиване на имот по давност и че собствеността не се губи, само защото собственикът не ползва собствената си вещ/, но с оглед събраните по конкретното дело доказателства съдът е приел, че ищците са установили върху имота несъмнително и явно владение още през 1982-1983 г. Нещо повече, прието е, че владението им е било несъмнително и явно, тъй като им е било предадено лично от ответниците в изпълнение на постигнатата между тях договорка за продажба на имота.
Посоченото от касаторите решение № 382 от 24.06.2010 г. по гр.д.№ 323 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о. /в което е прието, че за придобиване на недвижим имот по давностно владение е необходимо несобственикът да е упражнявал фактическа власт в продължение на повече от 10 години и да е демонстрирал по отношение на невладеещия собственик поведение, което несъмнено да сочи, че упражнява собственическите правомощия за себе си/, не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като съдържащата се в него противоречива практика е преодоляна с приетото по-късно Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, според което изрично демонстриране на намерението на владелеца да свои имота спрямо собственика /довеждане до знанието на собственика, че имота се владее от друго лице/ е необходимо, само ако се касае за владение на сънаследствен имот. В случаите, когато се завладява изцяло чужд имот, такава демонстрация не е необходима, а важи презумпцията на чл.69 от ЗС. В този смисъл е и решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр.д.№ 342 от 2011 г. на ВКС, Второ г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК и като такова представляващо задължителна практика на ВКС. Същото, макар и не изрично, е прието и в обжалваното решение на СГС.
2. Вторият посочен от касаторите правен въпрос /приложима ли е презумпцията на чл.69 от ЗС в отношенията между роднини, собственици на съседни парцели, между които е прието от прието от съда, че по начало не е съществувала трайно обозначена граница-ограда/ не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване по настоящото дело, тъй като този въпрос вече е решен в задължителната практика на ВКС /посоченото по-горе Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС/ и обжалваното решение на СГС напълно съответства на тази задължителна практика.
3. Няма основание за допускане на касационно обжалване и по третия посочен от касаторите правен въпрос /допустимо ли е въззивният съд при постановяване на решението си по чл.271 от ГПК да изменя фактическите твърдения и материални основания, въведени от ищеца и на това основание да постановява решението си/, тъй като този въпрос не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК: Този въпрос не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение- с решението си въззивният съд не е изменил фактическите твърдения на ищците относно основанието за придобиване на собствеността върху имота /придобивна давност/, а само, след като се е съобразил със събраните по делото доказателства, е приел друг момент и начин на установяване на владение върху спорния имот от ищците, различен от посочения от тях в исковата молба.
Не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване по останалите посочени от касаторите правни въпроси, поради следното:
1. По първия въпрос /допустимо ли е въззивният съд в производството по чл.124, ал.1 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗС да определя по свой почин началния момент на давностното владение, като не се съобразява с посочения такъв в исковата молба и приет в доклада на първоинстанционния съд/ липсва неяснота или непълнота в правната уредба и има задължителна и непротиворечива съдебна практика в смисъл, че съдът може с оглед събраните по делото доказателства да приеме за установено, че владението върху имота е установено в един по-късен от посочения от владелеца момент. Същото е направил и въззивния съд в обжалваното решение: в исковата молба и в хода на делото ищците са твърдяли, че владение върху имота е установил още бащата на ищцата З. С.- Т. Т. и че след смъртта на Т. през 1973 г. З. е продължила да владее този имот необезпокоявано от никого до завеждането на делото през 2009 г., а съдът с оглед събраните по делото доказателства е приел, че ищците са установили владение върху процесния имот не преди 1973 г., а в един по-късен момент- през 1982- 1983 г.
2. Вторият посочен от касаторите правен въпрос /допустимо ли е въззивният съд да обосновава доводите си за наличие на договор за покупко-продажба, нарушавайки забраната на чл.164, ал.1, т.1 от ГПК/ също не може да обуслови допускане на касационното обжалване, тъй като не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК: Този въпрос не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение- с решението си въззивният съд не е приел въз основа на недопустими съгласно чл.164, ал.1, т.1 от ГПК свидетелски показания, че съществува договор за покупко-продажба на имота, а е приел за доказано въз основа на свидетелските показания, че владението на процесния имот е било предадено от ответниците на ищците доброволно- в изпълнение на устна договорка между страните за продажба на имота /която продажба не се е осъществила/ и след получаване на продажна цена за този имот.
3. Третият посочен правен въпрос /допустимо ли е въззивният съд да променя установената тежест на доказване в процеса като изначално приема за вярна тезата на ищеца по иск с правно основание чл.79, ал.1 от ЗС, а именно че владее имота като свой и да изисква от ответната страна да доказва изначалното си право на собственост/ също не може да обуслови допускане на касационното обжалване, тъй като не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК: Този въпрос не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение- с решението въззивният съд не е променил установената тежест на доказване и не е приел за изначално правилна тезата на ищците, че са собственици на имота по давност, нито е задължавал ответниците да доказват правото си на собственост. Напротив, обсъдил е всички представени и събрани по делото доказателства и въз основа на тях е приел за доказано твърдението на ищците, че са придобили по давност процесния имот, бивша собственост на ответниците по делото.
4. По четвъртия посочен правен въпрос /може ли съдът при произнасянето си по чл.271 от ГПК във връзка с чл.269 във връзка с чл.258 от ГПК, във връзка с чл.235, ал.2 от ГПК да обоснове решаващите си изводи на оспорена съдебно-техническа експертиза/ има ясна и пълна правна уредба в чл.201, чл.202 и чл.203 от ГПК, поради което не се налага допускане на касационното обжалване за тълкуване на тези правни норми. Още повече, че в настоящия случай въззивният съд е приложил правилно тези правни норми: основал е решението си на заключение на тройна съдебно-техническа експертиза, която е била подписана от едно от вещите лица с особено мнение, като е обсъдил това заключение заедно с останалите събрани по делото доказателства, взел е становище по разногласието между вещите лица и се е мотивирал защо приема това заключение за обосновано и небудещо съмнение за неговата правилност.
Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2986 от 23.04.2013 г. по в.гр.д.№ 16005 от 2012 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, IV-Г въззивен състав.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.