1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 569
гр.София, 15.06.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
тринадесети юни две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1697/ 2018 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. а. „Н. с. срещу въззивно решение на Софийски градски съд № 866 от 08.02.2018 г. по гр. дело № 3923/ 2017 г., в частта му, с която е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 32501/ 2016 г. и по този начин жалбоподателят е осъден да заплати на С. Р. С. сумата 608,44 лв със законната лихва от 16.06.2016 г. и разноските по делото.
В частта, в която предявеният иск е отхвърлен за разликата над 608,44 лв до 659,14 лв, въззивното решение не е обжалвано от ищеца, валидно е и е влязло в сила.
Касаторът моли обжалването да бъде допуснато по материалноправния въпрос „Какъв е размерът на допълнителния платен годишен отпуск за работа при ненормиран работен ден по чл.83 ал.1 т.3 от ЗДАНС при издадена заповед за определяне размера на отпуска за съответната година, при прекратено служебно правоотношение преди издаването й и подаден иск след издаването й?”. Счита, че в обжалваното решение този въпрос е разрешен в противоречие със задължителна практика на Върховния касационен съд (решения по гр.д.№ 4341/ 2013 г., ІІ г.о., гр.д.№ 741/ 2009 г., І г.о. и гр.д.№ 20/ 2013 г., ІІ г.о.), евентуално – че е от значение за точното прилагане на закона.
Ответната страна С. С. оспорва жалбата с доводи, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Сочената от касатора съдебна практика счита за неотносима към настоящето производство, а даденото от въззивния съд разрешение по поставения въпрос – за правилно.
Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване e неоснователно.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че ищецът е работил на длъжност „началник отдел” в Д., като правоотношението му е прекратено на 09.09.2014 г. За длъжността било установено ненормирано работно време, за което служителят имал право на компенсация с допълнителен платен годишен отпуск. Такъв отпуск той не бил използвал за 2014 г. до момента на прекратяване на правоотношението и не може да бъде осигурен понастоящем. Затова от правна страна съдът посочил, че за неизползвания отпуск ответникът дължи на ищеца обезщетение. По спорния между страните въпрос на колко дни отпуск за 2014 г. е имал право ищецът съдът приел, че той е 12 дни на основание чл.83 ал.1 т.3 ЗДАНС. Разпоредбата предвиждала този размер като максимален, а председателят на Д. бил оправомощен да определи по-малък размер. Към 09.09.2014 г. обаче той не се е възползвал от това си правомощие, едва със заповед от 06.10.2014 г. за заеманата от ищеца длъжност бил предвиден по-малък размер на допълнителния платен годишен отпуск за работа при ненормирано работно време. Съдът посочил, че тази заповед не може да бъде противопоставена на ищеца, тъй като е влязла в сила след прекратяване на правоотношението между страните, действа занапред и не може да е основание за преуреждане на вече приключили правоотношения.
С оглед изложените от инстанцията по същество мотиви, поставеният от касатора правен въпрос е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, нито има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Решения на ВКС по гр.д.№ 4341/ 2013 г., ІІ г.о., гр.д.№ 741/ 2009 г., І г.о. и гр.д.№ 20/ 2013 г., ІІ г.о., на които касаторът се позавава в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, не разрешават поставения в настоящето производство въпрос. Те дават отговор на друг въпрос – за задължението на съда да съобрази фактите, които са от значение за спорното право и са настъпили след предявяване на иска, а не за действието на заповед за определяне на размер на отпуск по отношение на приключили преди издаването й правоотношения. Въпросът няма и значението по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като по разрешаването има установена безпротиворечива практика. Според нея факти, настъпили след приключване на материалните правоотношения между страните, не могат да доведат до промяна на придобитите преди приключването на отношенията права и задължения. Преуреждане на материални правоотношения с обратна сила може да бъде направено само с правна норма, но не и с волеизявление на една от страните по приключилото правоотношение. В случая съдът е взел предвид и е обсъдил настъпилия след предявяване на исковата молба факт, но в съответствие с установената практика го е счел ирелевантен за спорното право, поради което няма основание актът му да бъде допуснат до касационен контрол.
По изложените съображения съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 866 от 08.02.2018 г. по гр. дело № 3923/ 2017 г. в обжалваната част.
ОСЪЖДА Д. а. „Н. с.”, [населено място], [улица] да заплати на С. Р. С., Е. [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] 300 (триста лева) разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: