ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 569
гр. София 28.06.2016 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 27.01.2016 (двадесет и седми януари две хиляди и шестнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 92 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на подадена от Прокуратурата на Република България срещу решение № 2034/23.10.2015 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 2-ри състав, постановено по гр. д. № 2229/2015 година, касационна жалба с вх. № 14 643/09.11.2015 година.
С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил решение № 2376/09.04.2015 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, І-во гражданско отделение, 20-ти състав, постановено по гр. д. № 13 368/2014 година, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Й. И. М., по предявения от него иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, сумата от 22 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди от повдигнато и поддържано от Прокуратурата обвинение по чл. 195, ал. 1 от НК, по което М. е оправдан с влязла в сила на 02.07.2014 година, присъда от 10.06.2014 година, постановено по н. о. х. д. № 10 055/2005 година по описа на Софийския районен съд, наказателно отделение, 22-ри състав, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 02.07.2014 година до окончателното плащане.
В касационната жалба на Прокуратурата на Република България е посочено, че решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Твърди се, че са направени погрешни изводи за обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от М. неимуществени вреди. Излагат се твърдения, че присъденото обезщетение за тези вреди е прекомерно завишено и не съответства на реално претърпените вреди, поради което е нарушен принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Сочи се, че въззивният съд неправилно е изключил приложението на разпоредбата на чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ. Освен това въззивният съд е подценил обстоятелството, че търпените от М. неимуществени вреди от наложените му ограничителни мерки били изцяло в резултат на неговото недобросъвестно процесуално поведение. Също така не било отчетено правилно обстоятелството, че продължителността на наказателното производство се е дължала и на поведението на другия подсъдим, свидетелите и вещите лица, които са били извън контрола на обвинението. Поискано е обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на Й. И. М. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ да бъде намален като се съобрази с обема на реално претърпените вреди, принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Ответникът по тази касационната жалба Й. И. М. е подал отговор на същата с вх. № 15 550/25.11.2015 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, поради което и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано тя да бъде оставена без уважение, а въззивното решение да се потвърди в атакуваната с нея част.
Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 02.11.2015 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 14 643/09.11.2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
В обжалваното решение на Софийския апелативен съд са изложени съображения за това, че да се уважи иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ е необходимо спрямо ищеца да е било повдигнато незаконно обвинение. Последното е било винаги незаконно, когато по него е постановена оправдателна присъда, какъвто бил и конкретния случай. Съдът е посочил, че отговорността на Държавата е обективна и възникването й е поставено в зависимост от крайния изход на наказателното преследване и няма значение дали на определен етап от производството действията на Прокуратурата на Република България да са били законосъобразни. На следващо място е трябвало да бъде доказано наличието на неимуществени вреди и причинната връзка между незаконното обвинение и настъпилите неблагоприятни последици. Съдът е приел, че от събраните по делото доказателства се установявало, че М. е претърпял вреди от воденото срещу него наказателно производство. Ответникът по касацията е бил обвинен в тежко престъпление (чл. 195, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 4, пр. 1 и т. 2, т. 5 във връзка с чл. 194, ал. 1 от НК), което е довело до стрес, страх да не бъде осъден, душевен дискомфорт и притеснения. Обстоятелството, че делото няколко пъти е било връщано за доразследване, след като е било прекратявано в съответната фаза, е допринесло допълнително за негативните изживявания на М.. Воденото срещу него наказателно производство е повлияло негативно на общуването му с хора и контактите с малолетната му дъщеря, а наложените мерки за неотклонение („задържане под стража” за периода от 14.10.1998 година до 29.01.1999 година и „домашен арест”, от втората дата до 15.11.2005 година) сериозно са накърнили личната му сфера, тъй като са ограничили свободата му, правото му на придвижване и възможността му да полага труд. Съдът е отчел, че липсват доказателства твърдените от М. здравословни проблеми да са във връзка с незаконното обвинение. Периодът на последното (от 14.10.1998 година до 02.07.2014 година) е преценен като дълъг, макар че основната причина за него в съдебната фаза да са били поведението на другия подсъдим, на свидетелите и вещите лица, които фактори били извън обвинението. Това обстоятелство обаче не е предвидено като освобождаващо Прокуратурата на Република България от отговорност или като такова за намаляване на отговорността й. Освен това съдът е приел за недоказано твърдението на Прокуратурата на Република България, че М. е нарушавал наложената му мярка за неотклонение и е имал недобросъвестно процесуално поведение.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България сочи, че съставът на Софийския апелативен съд се е произнесъл по правния въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, който въпрос е бил разрешен в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/1968 година. Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. На последно място се сочи, че с обжалваното решение въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства е разрешен в противоречие с установеното в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС задължение за това. Във връзка с последното твърдение се сочи, че въззивният съд не е изложил мотиви за съществуването на причинно-следствена между незаконното обвинение и причинените вреди. С тези твърдения Прокуратурата на Република България е основала искането си за допускане на касационно обжалване на оспорваното решение на Софийския апелативен съд на основание чл. 280, ал. 1, 1 от ГПК. Освен това е поискано и допускане на оспорваното въззивно решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК по материално правния въпрос за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД като се твърди, че този въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата. Като доказателство за съществуването на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК касаторът се позовава на решение № 49/27.04.2011 година, постановено по гр. д. № 697/2010 година и решение № 9/07.02.2012 година, постановено по гр. д. № 733/2011 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.; решение № 115/05.04.2012 година, постановено по гр. д. № 593/2011 година и решение № 229/15.07.2013 година, постановено по гр. д. № 1179/2012 година, двете, по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а също така на решение № 270/23.05.2013 година, постановено по гр. д. № 407/2013 година по описа на Апелативен съд П..
Във връзка с посоченото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Прокуратурата на Република България касационна жалба трябва да се има предвид, че въпросите за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за това да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства са включени в предмета на делото, били са разглеждани от въззивния съд и са обусловили решението му. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Тези указания са доразвити с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Софийския апелативен съд разрешение на същите сегашния състав на ІV г. о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, твърдяни от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Прокуратурата на Република България не се съдържат мотиви защо е налице твърдяното от нея нарушение по цитираната задължителна практика на ВКС, но видно от мотивите на самата касационна жалба не се твърди, че не са обсъдени определени факти и обстоятелства, които са били от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, а това че въззивният съд е извършил неправилна преценка на част от същите. Последното обаче може да доведе до неправилност на въззивното решение и е основание за касационното му обжалване по чл. 281, т. 1 от ГПК. Основанията за касационно обжалване на въззивното решение по чл. 281 от ГПК обаче са различни от тези по чл. 280 от ГПК за допускане на касационното обжалване, което изрично е посочено в мотивите на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, поради което въз основа на тях не може да се допусне касационно обжалване на решението. Обжалваното решение е съобразено и със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС за това, че обезщетение за вреди по ЗОДОВ се присъжда при наличието на причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, в какъвто смисъл са и самите законови разпоредби. Преценявайки събраните писмени доказателства и показанията на разпитания по делото свидетел А. С. Ч. съставът на Софийския апелативен съд е достигнал до извода, че претендираните от Й. И. М. вреди са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение като в мотивите към решението си е обосновал съществуването на тази връзка именно в оглед на тези доказателства. Предвид на това не се констатира противоречие между обжалваното решение и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС по въпроса за причинната връзка между незаконното обвинение и вредите, още повече че Прокуратурата на Република България не е посочила евентуално кои от претърпените от М. вреди не са в такава връзка с повдигнатото и поддържано по отношение на него обвинение. Затова не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос. Не е трябва да се допуска касационно обжалване на решението и по свързания с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС правен въпрос, тъй като въззивният съд е изложил мотиви, които се основават на собствената му преценка на фактите и доказателствата, а също така и по отношение на съществуването на причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените от М. вреди, поради което не е налице твърдяното от Прокуратурата на Република България противоречие.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по твърденията за наличие на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Въпросът, по който се твърди съществуване на противоречива практика на съдилищата е този за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Като доказателство за съществуването на това основание се представят съдебни решения. Следва да се има предвид, че както ППВС № 4/1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават указания за начина по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има едно значение при определяне на размера на обезщетението по първото дело и друго значение по второто дело. Затова въпросът за това какъв размер обезщетение е справедлив не е въпрос, който да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Правилото, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка дали е налице противоречива съдебна практика. Предвид на това Прокуратурата на Република България не е обосновала твърденията си за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, поради което такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2034/23.10.2015 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 2-ри състав, постановено по гр. д. № 2229/2015 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.