5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 569
гр. София, 08 декември 2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Г. частно гражданско дело № 4674 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 2525/01.07.2016 г. на Н. М. Б. и Е. Г. Б., представлявани от адв. А. А., срещу определение № 3175/15.06.2016 г. по възз.ч.гр.д. № 427/2016г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, с което е потвърдено определение № 1731/ 23.03.2016г. по гр.д. № 1199/2015 г. на Районен съд – Разлог. С първоинстанционния съдебен акт производството по делото е прекратено, поради неотстранени нередовности по исковата молба на жалбоподателите.
В частната касационна жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното определение. Моли се за неговата отмяна и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са релевирани основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК по процесуалноправни въпроси, които / обобщени и уточнени от състава на ВКС съгласно разрешението по т.1 от ТР№1/2009г. на ОСГТК/ касаят надлежното упражняване правото на иск за вещно право и относимостта на доказателствата, необходими за определяне цената на иска, към установените в чл.127 и чл.128 ГПК изисквания за редовност на исковата молба; респ. възможността да се прекрати производството по делото, когато ищецът е посочил цена на иска си и е внесъл съответната държавна такса, но е констатирано несъответствие между посочената и действителната цена на заявеното за защита вещно право.
Ответникът по жалбата – [фирма], не е депозирал отговор в законоустановения срок.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема следното:
Въззивният съд е потвърдил определение на РС – Разлог, с което е върната като нередовна исковата молба на Н. Б. и Е. Б., с която е заявена за разглеждане претенция, че учреденото в полза на ответното дружество вещно право на строеж върху съсобствен недвижим имот е погасено по давност, поради неупражняването му в петгодишен срок. Посочено е, че в изпълнение на указанията на съда, ищците са индивидуализирали спорното право, вписали са исковата си молба, представили са удостоверение за данъчна оценка на недвижимия имот, върху който е учредено правото на строеж, посочили са цена на иска и са внесли държавна такса в съответствие с тази цена. Същевременно, съдът е приел, че посочената цена на иска не съответства на заявеното за защита вещно право на строеж, тъй като по делото не е представено удостоверение за данъчната му оценка. Неизпълнението на задължението за представяне на това доказателство в указания срок, съдът е квалифицирал като нередовност на подадената искова молба, като е посочил, че изисканото удостоверение е от значение за определяне подсъдността на делото, цената на иска и дължимата държавна такса.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, налице са предпоставки за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по поставените в изложението на касаторите въпроси, поради разрешаването им в противоречие със създадената задължителна практика на ВКС.
Във връзка с надлежното упражняване правото на иск, необходимостта от изпълнение на дадените от съда указания и последиците при неотстраняване, е налице постоянна практика на ВКС, съгласно която исковата молба следва да съдържа всички задължителни реквизити посочени в чл.127 ал.1 и чл.128 ГПК, в т.ч. ищецът е длъжен да посочи цена на иска си и да внесе дължимата за разглеждането му държавна такса, като в противен случай понася неблагоприятните последици, визирани в чл.129 ал.3 ГПК.
Съгласно нормата на чл.68 ГПК, паричната оценка на предмета на делото е цената на иска, а тя се определя според предвиденото в чл.69 ГПК. При подаването на исковата молба, ищецът има задължение да посочи цената на иска си – чл.70, ал.1 ГПК и това му задължение е пряко обвързано с предвиденото в чл.127 ал.1 т.3 изискване за редовност на предявения иск. Ако това не е сторено, или цената е погрешно определена от страната, съдът служебно, или по възражение на ответника я определя най-късно в първото по делото заседание /чл.70 ал.1 ГПК/. По искове, по които оценката представлява затруднение в момента на предявяване на иска, цената се определя приблизително от съда, а окончателно – най-късно при решаване на делото /чл.70 ал.3 ГПК/. Така посочената и определена цена на иска, остава неизменна за цялото производство по делото, освен ако е предприето изменение по реда на чл.214 ал.1 ГПК. В тази насока са разясненията, дадени в мотивите на ТР№8/2012г., ТР№4/2016г. и ТР№8/2016г. на ОСГК. В цитираните актове е посочено, че размерът на цената на иска по искове за собственост и други вещни права отговаря на данъчната им оценка към датата на подаване на исковата молба, а ако няма такава на пазарната цена на вещното право – чл.69, ал.1, т.2 ГПК.
Когато ищецът е изпълнил задължението си да посочи цена на иска и е внесъл съответната държавна такса, но съдът е констатирал, че липсва данъчна оценка на спорното вещно право, респ., че е налице несъответствие на указаната от ищеца цена с действителната, следва да я определи, в т.ч. като назначи съдебна експертиза за установяване пазарната цена на спорното право, защото нормата на чл.69, ал.1, т.2, предл. 2-ро ГПК го изисква. Определението, с което се увеличава цената на иска подлежи на самостоятелно обжалване с частна жалба. С оглед определената цена се съобразява родовата подсъдност, както и размера на окончателно дължимата държавна такса.
В случая, ищците Н. Б. и Е. Б. са предявили иск с правно основание чл.124 ГПК, вр. с чл.67 ЗС против [фирма], с който претендират съдът да приеме за установено, че е погасено по давност учреденото в полза на ответното дружество с нотариален акт № 133, том I, рег. № 1216 по нот.д. № 127 от 04.06.2008 г. на нотариус Л. М. – К., право на строеж за шестетажна жилищна сграда върху поземлен имот в [населено място] с идентификатор № 02676.501.4500 с площ на имота от 509 кв.м. Следователно, предмет на делото е учреденото вещно право на строеж в обема и границите, индивидуализирани в исковата молба и в последващите, представени от жалбоподателите уточнителни молби. От данните по делото е видно, че в изпълнение на дадените им от съда на няколко пъти указания, ищците са индивидуализирали имота, вписали са исковата си молба, представили са удостоверение за данъчна оценка на недвижимия имот /определена в размер на 16 942. 60 лв./, върху който е учредено правото на строеж, посочили са цена на иска си в съответствие с представената данъчна оценка и на тази база са внесли държавна такса в размер на 169.43 лв. /4% върху ? от оценката/. С определение № 1731/23.03.2016 г. по гр.д. № 1199/2015 г. РС – Разлог е разпоредил връщане на исковата молба, като е приел, че тя е нередовна, поради липса на актуална данъчна оценка на правото на строеж, което прави невъзможно „определянето цената на иска”. Въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция, като е посочил още, че двете данъчни оценки – на недвижимия имот и на правото на строеж са различни, поради което непредставянето от ищците на доказателство за данъчната оценка на спорното право на строеж съставлява нередовност на предявения иск и основание за прекратяване на производството, съгласно чл.129 ал.3 ГПК.
Предвид отговора на правните въпроси, по които е допуснато касационното обжалване, обжалваното определение е неправилно, постановено е в нарушение на процесуалните правила на чл.69 ал.1 т.2, чл.70 ал.1 и чл.127 ал.1 т.3 ГПК и подлежи на отмяна.
Както се посочи, константна е практиката на ВКС по приложението на чл.68- чл.70 ГПК (напр. – опр. № 82/20.02.2014г. по ч.гр.д. № 48/2014г., I г.о., опр. №494/ 09.11.2015г. по ч.гр.д.№4788/2015г. І г.о. на ВКС и др., постановени по реда на чл.274 ал.3 ГПК), че съдът следи служебно за съответствието на посочената от ищеца цена на иска с действителната в рамките на проверката за редовността на исковата молба. В този смисъл, въззивният съд правилно е приел, че предмет на спора е вещното право на строеж, както и че по делото липсват данни за данъчната му оценка. Посочената от ищците цена на иска, формирана на база данъчната оценка на недвижимия имот, върху който е учредено правото на строеж, безспорно не обвързва съда, защото предмет на спор е ограниченото вещно право. Същевременно, доколкото цена на иска е посочена / т.е. ищците са изпълнили задължението си по чл.127 ал.1 т.3 вр. с чл.70 ал.1 ГПК/, исковата молба не е нередовна на това основание. Установявайки несъответствието между посочена и действителна цена на спорното вещно право, съдът в нарушение на процесуалните правила не е предприел действия по определяне на пазарната му цена, както го задължава чл.69, ал.1 т.2, предл.2-ро и чл.70 ал.1 ГПК. Първоначална приблизителна цена и размер на дължимата държавна такса биха могли да се определят въз основа на посочената оценка на правото на строеж в представения по делото нотариален акт № 133, том I, рег. № 1216 по нот.д. № 127/2008 г., от който е видно, че към този момент тя е била в размер на 169 675.90 лв. Окончателната цена на иска и размера на държавната такса следва да се определят с помощта на експертно заключение, като актът на съда, в случай че цената на иска се увеличава, подлежи на самостоятелно обжалване с частна жалба /чл.70 ал.2 ГПК/. С оглед определената цена, съдът трябва да съобрази родовата подсъдност, както и окончателният размер на дължимата държавна такса /респ. като се изиска допълнителна такса, или се върне надвзетата съобразно цената/.
Възраженията на жалбоподателите, че в случая цената на иска им следва да се определи на база данъчната оценка на недвижимия имот, а не на правото на строеж, са неоснователни. Нормите на чл.68 и чл.69 ал.1 т.2 и т.4 ГПК са ясни, а създадената по приложението им и цитирана в настоящото определение задължителна съдебна практика е константна. Следва да се посочи също, че процедурата по определяне на данъчната оценка на недвижимите имоти на граждани е уредена в Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/. Норми за данъчна оценка на недвижимите имоти се съдържат в Приложение № 2 към закона. Съгласно чл.3 ал.2 от приложението, за определяне на държавните такси в производствата по ГПК се издава удостоверение за данъчна оценка. Тя се определя от служителите на общинската администрация по местонахождение на имота в 2-седмичен срок от подаване на искане по образец – чл.3 ал.1 от Приложение 2. Съгласно чл.46 ал.3 ЗМДТ основа за това са данните и характеристиките, съдържащи се в декларацията по чл.14 ал.1 от закона, която се подава от собственика, съответно от носителя на ограниченото вещно право. Разпоредбата на чл.3 ал.3 от Приложение 2 предвижда, че когато не е подадена декларация за облагане на имота, или са настъпили промени в декларираните характеристики, с искането се подава и декларация по образец. Методиката за определяне данъчната оценка на правото на строеж е уредена в р.VІ, чл.22 от приложението. Предвид изложеното, поддържаните от жалбоподателите пред първата и въззивната инстанция доводи за затруднения при снабдяването им с удостоверение за данъчна оценка на правото на строеж са изцяло неоснователни, тъй като и без да е декларирано това право в указаните от ЗМДТ срокове, не съществува пречка за снабдяване с удостоверение за данъчната му оценка. При липсата на такава оценка по делото, съдът следва да определи цената на иска съобразно пазарната цена на учреденото право на строеж, както изисква нормата на чл.69 ал.1 т.2 ГПК.
Предвид всичко изложено, атакуваният въззивен акт, с който е потвърдено определението на първоинстанционния съд за прекратяване на производството по делото на основание чл.129 ал.3 ГПК, подлежи на отмяна. Делото следва да се върне на РС – Разлог за извършване на следващите се съдопроизводствени действия по определяне цената на иска, размера на държавната такса и за преценка на родовата подсъдност на спора.
Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 3175 от 15.06.2016 г., постановено по възз.ч.гр.д. № 427/2016г. по описа на Окръжен съд- Благоевград.
ОТМЕНЯ въззивно определение № 3175/15.06.2016 г., постановено по възз.ч.гр.д. № 427/2016 г. на Окръжен съд – Благоевград, с което е потвърдено определение № 1731/23.03.2016г. по гр.д. № 1199/2015 г. на Районен съд – Разлог.
ВРЪЩА делото на Районен съд – Разлог за извършване на следващите се съдопроизводствени действия, указани в мотивите на настоящото определение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.