О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.57
гр. София, 27.01.2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти януари, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1342 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Т. Н., Р. П. Р. и Х. Н. Н. срещу решение №959 от 29.01.2016 г. по в.гр.д.№6975/2014 г. на СГС. С решението в обжалваната му част, е потвърдено решение от 16.01.2014 г. по гр.д.№9715/2013 г. на СРС в частта, с която на основание чл.422 от ГПК е признато за установено, че Б. Т. Н., Р. П. Р. и Х. Н. Н. като поръчители на задължения на [фирма] по договор за кредит от 21.06.2006 г., дължат на [фирма] солидарно сумата от 20 400 лв., главница, ведно със законната лихва от 23.03.2012 г. до окончателното изплащане, сумата от 1 538.50 лв. договорна лихва за периода 05.04.2010 г .- 22.10.2011 г. и за периода 10.03.2012 г. – 21.03.2012 г. и сумата от 68.59 лв. такси по договора за кредит за периода 30.09.32008 г. – 22.10.2011 г. и в частта, с която Б. Т. Н., Р. П. Р. и Х. Н. Н. са осъдени да заплатят на [фирма] разноски пред СРС в размер на 1495.63 лв.
В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и поради необоснованост, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа наличие на селективните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК: 1. Следва ли да бъде предварително обявена предсрочна изискуемост на вземане по договор за кредит и следва ли това изявление да бъде сведено до знанието на главния длъжник и поръчителите. 2. Кои/кой лица/орган са компетентни да изразят волята на ищеца кредитор и следва ли да бъде взето решение от компетентен орган за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и допустимо ли е трето лице, упълномощено от взискателя да изразява воля от името му за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. 3. Допустимо ли е да се приеме, че едно посещение на пощенски служител на адрес и ненамирането на лице, съгласно да приеме писмото е достатъчно, за да се приеме, че длъжникът е уведомен за волеизявлението на кредитора и допустимо ли е да се приеме, че получаването на писма от трети лица, без да е уточнено каква връзка имат с адресатите и дали са упълномощени да получават кореспонденция от тяхно име, може да бъде прието за редовно връчване с произтичащите то това законни последици. 4. От кой момент започва да тече предвиденият в чл.147, ал.1 от ЗЗД срок. 5. Следва ли да бъдат изискани служебно общите условия, тъй като е ноторно обстоятелството, че при всеки договор за кредит като част от договорното правоотношение, което възниква между страните, са и общите условия за съответния вид сделка и допустимо ли е съдът да се произнесе при липса на това съществено доказателство.
Ответникът по касация – [фирма] заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи и събраните по делото доказателства, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че по силата на сключен между страните по делото договор за поръчителство, Б. Т. Н., Р. П. Р. и Х. Н. Н. са обезпечили изпълнение на задължение на [фирма] по договор за кредит от 21.06.2006 г., сключен с [фирма]. Посочил е, че последното плащане по договора за кредит е било извършено на 05.04.2010 г., като за останалите неиздължени суми, на 23.03.2012 г. ищецът [фирма] е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК срещу кредитополучателя и поръчителите. Изложил е съображения, че преди подаването на заявлението по чл.417 от ГПК, ищецът е обявил предсрочната изискуемост на кредита, за което е уведомил кредитополучателя – предвид връщането на писмото до длъжника от адреса, посочен в договора и обявен в ТР, с отбелязване, че „на адреса няма фирма” и с оглед уговорката в договора за кредит, че всички уведомления, изпратени на посочения в договора адрес ще се смятат получени и ако страната промени адреса си и не уведоми за това другата страна. Във връзка с доводите на ответниците поръчители, въззивният съд е посочил, че за настъпване на предсрочната изискуемост /на 09.03.2012 г./, е релевантно обявяването й на кредитополучателя, доколкото отговорността на поръчителите е обусловена от тази на главния длъжник и предвид обстоятелството, че в договора за кредит и в договора за поръчителство не е уговорено, че предсрочната изискуемост следва да се обявява и на поръчителите. В този смисъл е достигнал и до извод, че спрямо главницата и спрямо договорната лихва за периода 05.04.2010 г. – 22.10.2011 г. и за периода 10.03.2012 г. – 21.03.2012 г. и таксите по договора за кредит за периода 30.09.32008 г. – 22.10.2011 г., срокът по чл.147, ал.1 от ЗЗД не е изтекъл.
Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато.
Даденото от въззивния съд разрешение по първи и четвърти от формулираните в изложението въпроси, е изцяло в съответствие както с указанията, дадени в т.18 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, така и с разрешенията, възприети в решение №23 от 24.03.2015 г. по т.д.№1717/2013 г. на ВКС, ТО и в решение №40 от 17.06.2015 г. по т.д.№601/2014 г. на ВКС, ТО, според които в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл.60, ал.2 от Закона за кредитните институции, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост на кредита, е датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника – кредитополучател и то, ако са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. В този момент целият или неплатеният остатък по кредита е изискуем както по отношение на кредитополучателя, така и по отношение на поръчителя /при положение, че в договора за кредит и в договора за поръчителство не е уговорено, че предсрочната изискуемост следва да се обявява и на поръчителите/. Това е и началният момент на течението на 6-месечния срок по чл.147, ал.1 от ЗЗД и отговорността на поръчителя би отпаднала, ако към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение срокът е изтекъл. С визираното разрешение, споделяно и от настоящия състав, въззивният съд се е съобразил изцяло, поради което не се установява наличие на поддържаното от касаторите спрямо първи и четвърти от въпросите, селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, касационно обжалване не може да се допусне и по втория /доводи за това кой е компетентен да изрази волята на ищеца кредитор са наведени за пръв път в писмената защита пред въззивния съд/ и третия /поставен и на плоскостта на нередовността на връчването на волеизявлението на банката до поръчителите, получаването на което обаче е прието за ирелевантно от въззивния съд/ от въпросите в изложението по чл.284, ал.3 от ГПК. По същите липсва произнасяне в обжалваното решение, респективно те не са и обусловили решаващата воля на съда при постановяване на решението.
Касационно обжалване не следва да се допусне и по последния от поставените въпроси. Освен, че с този въпрос се оспорва правилността на извършената от въззивния съд преценка – за преклудиране на направеното за пръв път във въззивната жалба искане от ответниците за събиране на писмени доказателства, която не подлежи на проверка в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби, то дори и да се приеме, че е поставен процесуалноправен въпрос, обусловил правната воля на съда, то в случая не е налице бланкетно поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Касаторите не са изложили доводи за значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но и при надлежно въвеждане на основанието, въпросът не може да се квалифицира като значим. Съгласно разясненията, дадени в т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, посоченото основание е налице, когато се прилага неясна, непълна или противоречива законова разпоредба и тълкуването й е наложително, тъй като липсва съдебна практика в тази насока или когато, макар и непротиворечива, създадената по прилагането й съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и следва да бъде изоставена. В случая не е осъществена нито една от визираните хипотези, тъй като разпоредбите на процесуалния закон, посочващи доказателствата, които могат да се събират служебно от съда са ясни, пълни и непротиворечиви, а и по въпроса за възможността въззивният съд да събере доказателства, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед освидетелстване/ е постановена и т.3 от ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което разрешение, а и с това по т.1 и т.2 от същото ТР, въззивният съд се е съобразил изцяло.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №959 от 29.01.2016 г. по в.гр.д.№6975/2014 г. на СГС, в частта му, с която е потвърдено решение от 16.01.2014 г. по гр.д.№9715/2013 г. на СРС в частта, с която на основание чл.422 от ГПК е признато за установено, че Б. Т. Н., Р. П. Р. и Х. Н. Н. като поръчители на задължения на [фирма] по договор за кредит от 21.06.2006 г., дължат на [фирма] солидарно сумата от 20 400 лв., главница, ведно със законната лихва от 23.03.2012 г. до окончателното изплащане, сумата от 1 538.50 лв. договорна лихва за периода 05.04.2010 г .- 22.10.2011 г. и за периода 10.03.2012 г. – 21.03.2012 г. и сумата от 68.59 лв. такси по договора за кредит за периода 30.09.32008 г. – 22.10.2011 г. и в частта, с която Б. Т. Н., Р. П. Р. и Х. Н. Н. са осъдени да заплатят на [фирма] разноски пред СРС в размер на 1495.63 лв.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.