О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№57
С., 08.02.2016 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети януари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 6043 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Л. Б. Х. чрез пълномощника й адвокат В. Г. и на С. Б. С. чрез пълномощника му адвокат Е. Х. против решение № 1736 от 30.07.2015 г., постановено по гр.д. № 1160 по описа за 2015 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, VII състав, с което е потвърдено решение № 376/28.08.2014 г., допълнено с решение № 524/22.12.2014 г. по гр.д. № 611/2011 г. на Софийски окръжен съд в частта, с която е признато за установено по отношение на М. Л. Б. Х. и С. Б. С., че Държавата притежава право на собственост върху две сгради с идентификатори 65231.920.44.1, 65231.920.44.2, както и сграда без идентификатор – конюшня и караулно помещение на един етаж и тавански помещения със застроен площ от 250 кв.м., всички построени в поземлен имот с площ от 2597 кв.м. с идентификатор 65231.920.44 по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-3/27.01.2005 г. на изпълнителния директор на Агенцията по геодезия, картография и кадастър и за осъждането на М. Л. Б. Х. и С. Б. С. да предадат на Държавата владението на сградите, като е оставено без уважение възражението на С. Б. С. за признаване право на задържане до заплащане на общата сума от 65354.46 лв., представляваща стойност на извършени необходими и полезни разноски и възражението на М. Л. Б. Х. за признаване право на задържане до заплащане на направени необходими и полезни разноски в размер на 6810 лв., както и в частта, с която първоинстанционното решение е отменено и вместо него е постановено друго за осъждане на основание чл.73, ал.1 ЗС вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД на С. Б. С. и М. Л. Б. Х. да заплатят на Държавата по 8450.50 лв. всеки от тях, представляваща обезщетение за ползите, от които е лишил собственика на същите сгради за периода 30.05.2006 г. – 30.05.2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума до окончателното й изплащане, като обезщетението е изчислено след направата на прихващане с насрещното вземане на владелците за извършените подобрения и разноски за същите имоти общо на стойност 13099 лв.
В писмен отговор по всяка от касационните жалби, подаден по реда и в срока на чл.287, ал.1 ГПК, Държавата оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, като претендира възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съдът съобрази следното:
Исковете са предявени от Държавата, чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството против С. Б. С., М. Л. Б. Х., А. фон В., Ф. фон В., О. фон В., С. Е. М. Л. и М. Л.-Б. дьо Ш. и са основани на твърденията, че процесните сгради са построени върху държавен имот, попадащ под регулацията на Закона за горите от 1897 г. и сл. и нямащ друг собственик, в периода 1904 г. – 1914 г. и са стопанисвани и поддържани със средства от държавния бюджет от Интенданството на цивилната листа, поради което са станали собственост на държавата по приращение, евентуално – по силата на Закона за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и на техните наследници /ДВ бр.305/31.12.1947 г./ и Закона за допитване до народа за премахване на Монархията и провъзгласяване на Н. Република и за свикване на Велико Народно събрание /ДВ бр.174/2.08.1946 г./. Ответникът С. Б. С. и М. Л. Б. Х. са оспорили исковете с твърдения, че теренът не е бил държавен, тъй като не е проведена задължителната административна процедура по Закона за горите от 1897 г. и последвалите го Закон за горите, че е липсвало ограничение за строеж на горски хижи в държавните гори; че сградите са построени с лични средства на цар Ф. и са били негово лично имущество, което след абдикацията му е преминало към цар Б. III, чиито наследници са. Евентуално са навели възражение за придобивна давност от момента на построяване на сградите чрез владение, осъществявано от цар Ф., а след абдикацията му от цар Б. III, а след смъртта му – от неговите наследници до 16.09.1946 г. Евентуално се позовават на възстановено право на собственост на основание чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, тъй като сградите са отнети без законово основание през 1946 г., а Закона за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и на техните наследници е обявен за противоконституционен с Решение № 12/1998 г. на Конституционния съд. Евентуално се позовават на придобиване на сградите по давност чрез упражнявано от тях добросъвестно владение, като С. Б. С. свързва началния срок на владението с момента на предаването му с нарочен акт на 18.10.2002 г., а М. Л. Б. Х. – с публикуването в Държавен вестник на Решение № 12/1998 г. на Конституционния съд на 10.06.1998 г., като до 18.10.2002 г. владението е упражнявано чрез държател. При условията на евентуалност ответниците са направили възражение за задържане на процесните сгради до заплащане на необходими разноски и подобрения, евентуално възражение за прихващане със сумите за необходими разноски и подобрения с насрещното задължение за заплащане обезщетение за лишаване от ползването на сградите.
Първоинстанционният Софийски окръжен съд е уважил иска по чл.108 ЗС като е приел за неоснователно възражението за право на задържане и е отхвърлил иска за присъждане на обезщетение за лишаване от ползването на сградите, който е квалифицирал по чл.59 ЗЗД.
За да постанови атакуваното решение Софийски апелативен съд е приел за установено, че процесните сгради са идентични с изградената през 1904 г. – 1914 г. по време на царуването на цар Ф. хижа „С.”, ползвана от него до абдикацията му през 1918 г., а след това – от цар Б. ІІІ до смъртта му през 1943 г. и от неговите наследници до 1946 г. Ц. Ф. е починал на 10 септември 1948 г., цар Б. ІІІ – на 28 август 1943 г., а Д. /Й./ С. – на 26.02.2000 г., като С. Б. С. и М. Л. Б. Х. са техни наследници. В различни документи от 1923 г., 1933 г., 1946 г. сградите са описани като собственост на царя /интенданството/, а мястото – като държавно. В приложен към писмо № 15 от 25.09.1946 г. от Председателството на Народната Република до Министерството на земеделието, Дирекция държавните имоти, опис на личните имоти, притежания на бившия цар, е включен и дворецът „С. гьол”, като е отбелязано, че постройката от 564 кв.м. е лична на бившия цар, а мястото е държавно. С Постановление № 1 от 05.02.1947 г. на МС е взето решение всички имущества, които са се намирали в разпореждане на бившия царски двор, да се поставят под единно управление на Министерския съвет. С приемане на Закона за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и на техните наследници (ДВ бр.305 от 31.12.1947 г.) се обявяват за собственост на Народната република България всички движими и недвижими имоти, находящи се на територията на България и принадлежащи на семействата на бившите царе Ф. I и Б. III и на техните наследници, лично придобити и наследени. За имота е съставен Акт № 5099 от 22.02.1987 г. за държавна собственост на недвижим имот, в който е посочено, че имотът е станал държавна собственост на основание Протокол от 18.09.1956 г., в изпълнение на разпореждане на МС № 1262 от 13.08.1956 г. С Постановление № 118 на Министерския съвет от 1993 г. имотите са включени в списъка на обектите, чието стопанисване и експлоатация се осъществяват чрез бюджета на Министерския съвет. С Постановление № 282 на Министерския съвет от 2001 г. този имот е изключен от списъка на обектите, които Министерски съвет ползва и управлява, осигурявайки ги чрез бюджета си. С акт № 9 за публична държавна собственост от 01.09.2001 г. е актувана хижа „С.”, бивша собственост на цар Б. ІІІ, построена върху терен, представляващ държавен горски фонд. С Решение № 658 от 14 октомври 2002 г. на Министерския съвет имотът, намиращ се в местността „С.“, и състоящ се от три сгради, е обявен от публична държавна собственост в частна държавна собственост. Със заповед № ОА-319 от 18.10.2002 г. на областния управител на С.-област е наредено отписването на горния недвижим имот от актовите книги на недвижимите имоти, държавна собственост и предаване владението им на правоимащите. Заповедта на Областния управител е издадена по молба на пълномощника на С. и Х. от 02.08.2000 г. на основание Решение № 12 от 04.06.1998 г. на КС по к.д. № 13/1998 г., с което е обявен за противоконституционен Закона за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и на техните наследници; Решение № 658 от 14.10.2002 г. на МС за обявяване на недвижими имоти –публична държавна собственост за имоти – частна държавна собственост. Сградите са предадени от Администрацията на Министерския съвет на С. Б. С. и М. Л. Б. Х. въз основа на Заповед № ОА-319 от 18.10.2002 г. на Областния управител на Софийска област и същите ги владеят от 2002 г. до предявяването на исковата молба на 30.05.2011 г. и понастоящем.
Съдът е разгледал е и е приел за неоснователни доводите във въззивната жалба на С. Б. С., че за да се индивидуализира имот като държавна собственост е следвало да се изпълни нарочната процедура, посочена в чл. 3 от Закона за горите от 1904 г., която ако не била изпълнена и няма протокол на лесничея, то не възниква и правото на собственост на държавата върху съответната гора, като сходна процедура е уредена и в предходния Закон за горите от 1897 г., като единствената разлика е тази, че по ЗГ от 1897 г. описването на имотите се е вършело от комисия, а при ЗГ от 1904 г. от лесничей. Изложени са съображения, че тези протоколи нямат конститутивно действие, а единствената им стойност е доказателствена. Приемането на противното би означавало, че ако една гора не е частна или общинска, но няма протокол по отменените ЗГ, че е държавна, то тя изобщо не е държавна, т.е. тя е ничия собственост. Счетено е, че това тълкуване не може да се сподели предвид позитивния начин, по който са описани частните и общинските гори и негативния начин, по който са описани държавните, т.е. че държавни гори са ония, които не принадлежат нито на частни лица, нито на общини. Именно това сочи, че идеята на законодателя при анализираните разпоредби от законите за горите от 1897 г. и от 1904 г. е което не е частна или общинска гора /и съответно няма доказателства, че е частна или общинска/, то е държавна гора по силата на закона /ex lege/, поради което протоколите нямат конститутивно значение относно правото на собственост в разглежданата хипотеза. Направен е извод, че тъй като по делото не са представени доказателства, че земята върху която са постройките е частна или общинска, то същата е държавна при действието на ЗГ от 1897 г. и от 1904 г. и то без значение, дали тази земя се приеме за „гора” или за „яйлък”.
За неоснователни са приети и доводите, че презумпцията на чл.78 З.-отм. е оборена. Счетено е, че са правилни изводите на окръжния съд, че различните записвания в приложени по делото доказателства: описи от 1933 г. и от 1946 г., застрахователна полица от 1923 г. и кореспонденцията между Председателството на НРБ, Интендантството и Дирекцията за държавни имоти от 1946 г., не могат да обосноват притежанието на правото на собственост. В посочените доказателства има противоречиви записвания относно процесните сгради – на едно място е описан като принадлежащ на Интендантството, друг път – на Царския двор, трети – на Н.В.Царя. Тези документи обаче не са от категорията доказателства, годни да установят наличието едно вещно право. Те показват не само разнородните възгледи относно процесния недвижим имот, но и субективните преценки и възприятия, изложени в посочените документи и в никакъв случай не могат да обосноват извод за възникването на едно вещно право, т.е. наличието на твърдяното право на собственост.
Счетена е за неоснователна и тезата, че презумпцията на чл.78 З. /отм./ е оборена, тъй като дворцовият комплекс е построен с лични средства на Ц. Ф.. Изложени са съображения, че не е установено влагането на лични средства в строежа на процесния дворец. Нито от гласните, нито от писмените доказателства може да се направи някакъв извод, тъй като показанията на разпитаните свидетели пресъздават чутото от трети лица, които от своя страна също не са преки и непосредствени свидетели на събитията, а на свой ред са чули за тях също от другиго. Не е установено и твърдението, че в строежа са вложени средства от личен заем, получен от руския царски двор. От друга страна, дори да се допусне, че сградите са строени с лични средства на монарха, то това само по себе си не оборва презумпцията по чл. 78 З. /отм./, защото лицето, което е построило сградите следва да докаже правното си основание да е техен собственик в чуждия поземлен имот, напр. че му е учредено право на строеж /суперфиция/.
По отношение възражението за придобивна давност чрез владение, осъществявано от цар Ф. I, цар Б. III и неговите наследници до 16.09.1946 г. въззивният съд е възприел мотивите на първоинстанционния, а именно: не е налице основание за присъединяване владението на прекия наследодател на ответниците Ц. Б. ІІІ към владението на абдикиралия през 1918 г. цар Ф., тъй като абдикацията е политически акт с последствие прехвърляне на държавната власт, но няма за последица прехвърляне на частно-граждански права, каквото е правото на владение на недвижим имот. В този смисъл абдикацията не създава правоприемство в полза на цар Б. ІІІ относно имуществените права на цар Ф., а в полза на последния не е изтекъл двадесетгодишен срок от 1904 г. до 1918 г. и същият не е придобил право на собственост върху сградата. Ц. Б. ІІІ е установил владението си през 1918 г., но течението на давността е било спряно през периода 28.07.1914 г. до 12 май 1921 г. поради действието на Законите за мораториума (отм.). След този период е могъл да осъществява владение за себе си до влизане в сила на З. от 15.04.1934 г., който въвежда забрана за придобиване по давност на всички държавни имоти. Този закон е действал и към момента на смъртта на цар Б. ІІІ, както и към момента на изгубване на владението от ответниците през 1946 г. Периодът от по-малко от 13 години на осъществено от праводателя на ответниците владение за себе си е недостатъчен, за да се трансформира това владение в право на собственост.
Допълнително въззивният съд е изложил съображения, че споделя казаното от ВКС в Решение № 209/08.06.2012 г. по гр.д. № 673/2011 г., І г.о., че през призмата на чл.67 и чл.68 от Т. конституция, Царят не може да завладява и придобива по давност имотите на своите поданици, които съгласно Конституцията той трябва да гарантира и защитава. Дори и да става въпрос за имоти не на поданици, а на самата държава, неприемливо е, че монархът може да ги придобива по давност. Пак със същото Решение № 209/08.06.2012 г., по гр.д. № 673/2011 г., І г.о., ГК /по чл. 290 ГПК/, ВКС даде и задължително за всички съдилища тълкуване и разяснения за статута на Интенданството на Цивилната листа на Негово Величество Царят.
За неоснователно е прието и позоваването на придобито право на собственост чрез добросъвестно давностно владение, считано от 18.10.2002 г., основано на Решение № 12/1998 г. на Конституционния съд, както и чл.2, ал.2 от Закона за възстановяване собствеността върху отчуждени недвижими имоти. Счетено е, че Решение № 12/1998 г. на КС няма реституционен ефект, като са възприети изложените от първоинстанционния съд мотиви: съгласно нормите на чл.151, ал.2, изр.3 от Конституцията и чл.22, ал.2 от Закона за Конституционния съд, актовете, обявени за противоконституционни, не се прилагат занапред. Обявяването на закона за противоконституционен не отменя неговия правен ефект с обратна сила, а само отнема действието му за в бъдеще. Този ефект се е състоял в трансформиране на вещното право на собственост върху притежаваните от царските семейства имоти в държавна собственост. Еднократното действие на закона води до извода, че обявяването му за противоконституционен няма практически правни последици, тъй като отнема занапред действието на закона. След като актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизането на решението в сила, решенията на Конституционния съд нямат обратно действие, а възникналите правни последици при приложението на такъв закон запазват действието си до издаване на нов акт по реда на чл.22, ал.4 от З.. При актове, които имат еднократно действие, трябва да се издаде нов акт, който да уреди възникналите правни последици (Б. С., „Конституционно право на РБ“ 2002 г.). Този правен извод е в съответствие и с Решение № 22 от 31.X.1995 г. на КС на РБ по конст.д. № 25/95 г., с който К. съд приема, че с влизане в сила на решението на съда, с което се обявява за противоконституционен закон, се отменява неговото действие и създадената от него правна уредба занапред, същият престава да действа занапред. Законът за обявяване на държавна собственост на имотите на семействата на бившите царе и техните наследници нито отменя, нито изменя действащ закон. Поради това Тълкувателно решение на Конституционния съд № 22 по к.д. № 25/1995 г. е неотносимо към конкретния случай. Решението на КС няма за вещно-правни последици реституция или възстановяване правото на собственост върху обявените със З. за държавна собственост имоти. Решението на Конституционния съд, с което се обявява противоконституционността на конкретния закон, няма нито отменително, нито правновъзстановително действие. То води само до неприлагането на същия закон занапред – чл.151, ал.2, изр.3 от Конституцията и чл.22, ал.2 от З..
Относно позоваването на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ са изложени съображения, че Законът за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и техните наследници /ДВ, бр.305/31.12.1947 г./ не попада в изрично изброените закони, по които отчуждените имоти се възстановяват, поради което тази норма в настоящия случай е неприложима. Независимо от този извод, съдът е изследвал и изменението на чл.2 ЗВСОНИ с § 1, т.1 от ПЗР на Закона за обезщетяване на собственици на одържавени имоти /Обн. ДВ, бр. 107/18.11.1997 г. и предвиденото ново реституционно основание по отношение на имущества, отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата, от общините и от народните съвети в периода от 9 септември 1944 г. до 1989 г.. Приел е, че в обхвата на това ново основание за реституция попадат хипотезите, при които имотът не е бил надлежно одържавен въз основа на благоустройствените или национализационни закони, а е бил завзет от държавата, или не е била спазена изискуемата от закона процедура, поради което имотът не може да бъде реституиран като отчужден по някой от предвидените в чл.1 и чл.2 ЗВСОНИ, чл.1 от З. по З.,З.,З.,З. и ЗС изчерпателно посочени нормативни актове. Прието е, че на първо място процесният имот е обявен за държавен със Закон /Законът за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и техните наследници/, поради което попада извън обхвата на нововъведените реституционни основания, тъй като е било налице законово основание. На второ място не е доказано по делото наследодателят на жалбоподателя да придобил процесния имот по давност към датата на приемане посочения Закон за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и техните наследници, за да се претендира реституционен ефект.
Съдът не е приел и тезата, че за начало на давностния срок следва да се счита датата на постановяване на Решение № 12/1998 г. на Конституционния съд, тъй като владението означава фактическа власт върху вещта, а преди предаването на имота от областния управител на 18.10.2002 г., не се доказва ответниците да са осъществявали такава фактическа власт върху процесния имот.
В обобщение въззивният съд е направил извод, че владението на С. Б. С. и М. Л. Б. Х. е недобросъвестно, тъй като липсва осъществяването на фактическа власт въз основа на правно основание, годно да го направи собственик и спрямо тях намира приложение нормата на чл.79, ал.1 ЗС – правото на собственост се придобива с десетгодишно непрекъснато владение, но течението на давностния срок е спряно на 1.06.2006 г. до 31.12.2017 г. с § 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността /ДВ,бр.46/06.06.2006 г. изм.ДВ,бр. 105/2006 г., изм. ДВ,бр.113/2007 г., изм.ДВ,бр. 109/2008 г.изм.ДВ,бр. 105/2011 г./.
По отношение иска за присъждане обезщетение за ползването на процесните сгради, считано от 30.05.2006 г. до датата на подаване на исковата молба /т.е. до 30.05.2011 г./, въззивният съд е приел, че правната му квалификация е по чл.73, ал.1 ЗС, т.е. искане за обезщетение за ползите от вещта, от които недобросъвестния владелец е лишил собственика.
С оглед изслушаното експертно заключение е счетено, че същият е основателен в предявения размер от 30000 лв. /по 15 000 за всеки от ответниците/, като за част от задължението общо в размер на 13 099 лв. е погасено чрез прихващане с насрещното вземане на ответниците за необходими разноски и подобрения в процесните сгради.
За неоснователно е прието направеното от ответниците възражение за признаване право на задържане до заплащане на необходими и полезни разноски, като са изложени съображения, че право на задържане има добросъвестния владелец, както и недобросъвестния, приравнен с правата на добросъвестния в хипотезата на чл.74, ал.2 ЗС вр. с чл.72 ЗС. По делото обаче не е доказана хипотезата на чл.74, ал.2 ЗС, за да може като недобросъвестни владелци ответниците да задържат имота, а именно – не е доказано, че собственика е знаел, че се правят подобренията върху имота и не се е противопоставил.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът М. Л. Б. Х. поддържа наличието на хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Въпросът: Валидно ли е решение, което е подписано само от двама от тримата членове на състава, когато в решението не е посочена причината за неподписването на съдебния акт от третия съдия, член на състава, не може да обоснове допускане на касационно обжалване, тъй като въззивното решение, намиращо се по делото, е подписано и от тримата членове на съдебния състав и липсват данни същото да е обявено с два подписа и без да е спазено изискването на чл.236, ал.3, изр.второ ГПК.
Относими към мотивите на въззивния съд са следните въпроси, по които е налице основанието чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване:
1. Представлява ли привеждането на горите в известност и осъществяването на административната процедура по Закона за горите от 1897 г. /отм./, респ. на Закона за горите от 1904 г., елемент от фактическия състав за придобиване правото на собственост от държавата. Въпросът е поставен и от двамата касатори и отговорът му изисква изследване и тълкуване за начина на установяване и доказване на държавната собственост на имот, попадащ под действието на Закона за горите от 1897 г. и следващите го Закон за горите.
2. Основание ли е абдикацията за присъединяване на владението на абдикиралия монарх към владението на монарха, в чиято полза е абдикацията. Въпросът е поставен от касатора М. Л. Б. Х. и отговорът му изисква тълкуване дали при позоваване на присъединяване владението на предходен владелец е необходимо да има правоприемство в гражданскоправен смисъл между предходен и последващ владелец.
3. При действието на Конституцията от 1879 г. и действалата до 1946 г. нормативна уредба може ли монархът да придобива право на собственост по давност. Въпросът е поставен и от двамата касатори и отговорът му изисква тълкуване дали при установената от Конституцията от 1879 г. конституционна монархия е допустимо Царят в качеството си на физическо лице да придобива собственост на територията на царството по чрез давностно владение.
4. С обявяването на Закон за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и техните наследници /ДВ, бр.305/31.12.1947 г./ за противоконституционен с решение № 12/1998 г. на Конституционния съд на Република България, отпада ли правното основание за собственост на държавата и възстановява ли се положението отпреди приемане на противоконституционния закон, съответно има ли Решение № 12/1998 г. на Конституционния съд на Република България правовъзстановяващо действие съобразно възприетото разбиране в Решение № 22 по конст.дело № 25/1995 г. на Конституционния съд на Република България и Длъжен ли е гражданският съд, сезиран с правен спор, свързан с обществени отношения, уреждани от закон, обявен за противоконституционен с решение на Конституционния съд на Република България, да зачете решението на Конституционния съд за обявяване на противоконституционност на закона и при липса на закон по реда на чл.22, ал.4 З. следва ли да постанови решение, което да съобрази с принципа на законност по чл.5 ГПК /при липса на закон, да основе решението си на основните начала на правото, обичая и морала/. Въпросите са поставени от касатора М. Л. Б. Х. и отговорът им изисква тълкуване на действието на решение на Конституционния съд на Република България, с което се обявява противоконституционност на закон с еднократно действие, осъществило се в момента на приемането му, съответно – за правомощията на съда, когато разглежда спор, основан на действието на закон, обявен за противоконституционен, ако липсва уреждане на отношенията съгласно чл.22, ал.4 З..
5. Представляват ли решенията на Конституционния съд и частност Решение № 12/1998 г. на КС на РБ „годно правно основание“ по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС, придаващо качеството „добросъвестно“ на упражняваното от М. Л. Х. и С. С. владение върху процесните имоти, при положение, че именно Решение № 12/1998 г. на КС на РБ е посочено в акта за предаване на владението като акт, с който е възстановена собствеността. Въпросът е поставен от касатора М. Л. Б. Х. и по него липсва практика на Върховния касационен съд на Република България.
6. Лицата, на които държавата е предала недвижим имот като собствени /включително като възстановен им от държавата/, дължат ли на държавата обезщетение за неоснователно ползване на имота по чл.73, ал.1 ЗС от датата на предаване на имота до датата на предявяване на иска за собственост от държавата срещу тях или правата им трябва да се уредят като права на добросъвестни владелци и същите не дължат обезщетение, защото ползването им не е без основание и Ответниците по предявен иск за собственост разполагат ли с правата по чл.72 ЗС с оглед разпоредбата на чл.74, ал.2 ЗС в случаите, когато именно ищецът /в случая държавата/ им е предал владението върху имотите като на собственици, чието връщане претендира с предявения ревандикационен иск и следва ли ответниците в този случай да докажат, че ищецът е знаел за извършените разноски за имота, ако не им се е противопоставил, за да се ползва от тези права. Въпросите са поставени от касатора М. Л. Б. Х. и отговорът им изисква тълкуване могат ли владелците в подобна хипотеза и при доказване на какви факти да се считат на приравнени на добросъвестни съгласно чл.74, ал.2 ЗС.
Не може да обоснове допускане на касационно обжалване поставеният от касатора М. Л. Б. Х. въпрос: Може ли гражданският съд, който е сезиран с конкретен правен спор, да прави преценка дали К. съд е бил компетентен да се произнесе по противоконституционността на определен закон /З./, като на практика ревизира дейността на КС, при положение, че КС сам е установил компетентността си в рамките на надлежното конституционно производство по З. /в случая в производството по конституционно дело № 13/1998 г./ и е обявил З. за противоконституционен, тъй като съдът не се е произнесъл по него. Формираните изводи са свързани не с компетентността на Конституционния съд на Република България да преценява противоконституционността на закон с еднократно действие, а с действието на решението, с което такъв закон, одържавяващ вещни права е обявен за противонституционен, по отношение собствеността на тези вещни права към настоящия момент.
Не следва да се разглежда като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване поставения от касатора М. Л. Б. Х. въпрос: За периода от датата на възстановяване на собствеността /в случая 14.06.1998 г. влизане в сила на решението на КС/ до датата на фактическото предаване на имотите, държавата държател ли е за лицата, на които се възстановява собствеността върху недвижими имоти, при положение, че при предаване на имотите като правно основание за предаването е посочен акта за възстановяване на собственост /в случая Решение № 12/1998 г. на КС на РБ/, тъй като същия касае тезата, че Решение № 12/1998 г. на Конституционния съд на Република България има реституционен ефект, а по този въпрос съдът вече констатира наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
Не е налице соченото и от двамата касатори основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите, касаещи извода на въззивния съд, че ответниците не са доказали правото си на собственост към момента на отнемане на имота, независимо, че държавата им е отнела имота като собствен, признала е правото им на възстановяване и им е предала имота. В случая въззивното решение съответства на сочената практика на ВКС по приложението на чл.3, ал.1 ЗВСОНИ – решение № 69 от 3.07.2014 г. по гр.д. № 7512/2013 г., II г.о., решение № 240 от 24.07.2012 г. по гр.д. № 1472/2010 г., I г.о., решение № 315 от 30.11.2011 г. по гр.д. № 370/2011 г., II г.о. – според която с чл.3, ал.1 ЗВСОНИ е създадена оборима презумпция по отношение на държавата и субектите по чл.1 ЗВСОНИ, че факта на отнемането от определено лице доказва правото на собственост, но последиците на това пряко доказване могат да бъдат игнорирани от съда в хипотезите, при които наред с направеното оспорване държавата или лице, черпещо правата си от нея, е провела обратно доказване чрез установяване на факти, които опровергават доказаните от лицето, позоваващо се на реституция факти или други обстоятелства, които изключват зачитането им. Именно от това изведено в практиката на ВКС тълкуване е изходил и въззивния съд.
Не може да обоснове допускане на касационно обжалване формулираният от касатора С. Б. С. въпрос: Бил ли е поданик на Царство България абдикиралият цар Ф. I. Въпросът е мотивиран с тезата на касатора, че ако цар Ф. I не е бил български поданик, то още по-малко би имало пречка цар Б. III да владее за себе си изоставените след абдикацията на баща му имоти в страната, но въззивният съд не се е произнесъл по него. Мотивите му са свързани не с поданството на българските царе, а със значението на абдикацията като акт за прехвърляне на държавна власт по отношение правоприемство в граждански частно правни отношения, а относно този извод съдът вече констатира основание за допускане на касационно обжалване.
Настоящият съдебен състав приема, че не следва да се произнася по наличието на основание за допускане на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените от касаторите процесуалноправни въпроси, а следва да ги разгледа при постановяване на решението си при преценка правилността на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1736 от 30.07.2015 г., постановено по гр.д. № 1160 по описа за 2015 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, VII състав.
В едноседмичен срок от съобщението всеки от касаторите да представи доказателства за внесена по сметка на Върховния касационен съд на Република България държавна такса за разглеждане на касационната му жалба в размер на 33.24 лв.
При неизпълнение срок касационното производство по отношение жалбата на неизпълнилия указанията касатор ще бъде прекратено.
Делото да се докладва при изпълнение на указанията или при изтичане на срока.
Определението е окончателно
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: