О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 570
София 22.06.2010
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание на 15 юни 2010 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 1330/09 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 8 от 05.02.2009 г. по гр.д. № 198/08 г. на Смолянския окръжен съд е оставено в сила решение № 456 от 10.01.2008 г. по гр.д. № 4/07 г. на Златоградския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Ц. А. Р. и М. А. Р. против А. М. С. , Д. А. Д., М. А. Р., Н. А. К., Р. А. Х., С. А. Р., Т. А. Р., В. Д. Ч., Г. Д. В. и С. Д. К. иск с правно основание чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ.
В срока по чл. 283 ГПК против въззивното решение е подадена касационна жалба от ищците М. А. Р. и Ц. А. Р.. Изложени са доводи за неправилност на същото поради необоснованост, нарушение на съществени процесуални правила и на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателите сочат, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по материалноправния въпрос за приложението на института на придобивната давност и по процесуалноправния въпрос за задължението на съда по чл. 188 ГПК /отм./ да обсъди всички събрани по делото доказателства в техния действителен смисъл, като тези въпроси също така са разрешавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Позовават се и прилагат към жалбата решения на ВКС.
В писмен отговор ответниците по касационната жалба М. А. И., Л. А. Ч., В. А. К. и М. А. Ч., конституирани като страни по делото във въззивното производство на мястото на починалата ответница А. М. С. , изразяват становище, че не са налице основания за допускане на решението до касационен контрол.
Останалите ответници не са взели становище.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като взе предвид данните по делото във връзка с доводите в касационната жалба и изложението към нея, установи следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ. Твърдението на ищците Ц. А. Р. и М. А. Р. е било, че земеделските земи, възстановени с решение № 167 Ф/ 09.11.2005 г. по заявление от С. А. Р. в полза на наследниците И/ М. Х. Р. /, поч. през 1975 г., общ наследодател на страните, към момента на образуване на ТКЗС не са принадлежали на него, а на прекия наследодател на ищците А, поч. през 1992 г. Поддържали са, че приживе чрез неформална делба общият наследодател И е разделил притежаваните от него имоти между своите деца и всеки от тях е обработвал своята част до образуване на ТКЗС, когато ги е внесъл в стопанството.
За да намери предявения иск за неосноватален въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява общият наследодател приживе да е извършил неформална делба на земеделските си земи, както и процесните имоти да са били внесени в ТКЗС от бащата на ищците. Съдът е обсъдил обясненията, дадени от някои от страните по реда на чл. 114 ГПК/ отм./ и събраните по делото гласни доказателства, но е намерил, че същите са неясни, противоречиви и въз основа на тях не може да се направи извод за осъществяване на фактическия състав на придобивната давност. Тези доказателства са преценявани от въззивния съд и с оглед представеното по делото извлечение от емлячния регистър на гр. Н. от 1949 г., в който процесните имоти са записани на името на общия наследодател И. Съдът е приел, че не е логично същият да е поделил имотите между децата си, след което да ги декларира на свое име.
Поставеният в изложението материалноправен въпрос – относно приложението на института на придобивната давност, е формулиран твърде общо, без да се обоснове по какъв начин даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос влиза в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата. В своята практика ВКС последователно приема, че в тежест на страната, която се позовава на този придобивен способ, е да докаже факта на владение и началния момент на установяването му, тъй като за да се направи обоснован извод, че към момента на образуване на ТКЗС недвижимият имот е придобит по давност, следва към този момент предвиденият в закона давностен срок да е изтекъл. Началният момент на владението е от значение за определяне на приложимия материален закон – дали ще се прилага давностният срок по Закона за давността / отм./ или този по Закона за собствеността. Въззивният съд се е съобразил с тази практика, като е приел, че предвид липсата на доказателства за извършена неформална делба от общия наследодател, която да е послужила за начало на давностно владение, не може да се направи извод, че към момента на образуване на ТКЗС прекият наследодател на жалбоподателите е придобил на първично основание правото на собственост върху спорните имоти.
Представената от касаторите съдебна практика – решение № 223 от 05.04.2006 г. по гр.д. № 14/06 г. и решение № 140 от 17.03.2006 г. по гр.д. № 797/05 г. , и двете на ВКС, І г.о., са неотносими към настоящия казус. В тях е разгледан въпросът за придобиване по давност на сънаследствен имот от един от наследниците и е акцентирано върху необходимостта от доказване на промяната в намерението на сънаследника да владее само за себе си. Тези въпроси не са били предмет на разглеждане във въззивното производство и по тях няма произнасяне в обжалваното решение. В този смисъл не е налице хипотезата на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като липсва твърдяното противоречие.
Не са налице предпоставките и по чл. 290, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса за приложението на института на придобивната давност, тъй като по този въпрос е формирана трайна съдебна практика, а настоящият казус не разкрива особености, налагащи произнасяне на касационната инстанция.
Не обосновава достъп до касационно обжалване поставеният процесуалноправен въпрос относно приложението на чл. 188 ГПК/ отм./. Налице е трайно установена практика относно задължението на съда да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение и да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства и върху закона, което в случая е сторено. Обясненията на страните, дадени по реда на чл. 114 ГПК/ отм./ и гласните доказателства се преценяват с оглед всички обстоятелства по делото, при което съдът може да направи други доказателствени изводи, различни от изведените от страните. Извършената от съда преценка на доказателствения материал е относима единствено към конкретния спор и касае правилността на постановения съдебен акт. Оплакванията на жалбоподателите за необоснованост и неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, изразяващи се в неправилна интерпретация на събраните по делото доказателства, представляват касационни основания за отмяна на обжалваното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
В обобщение на изложеното, тъй като не са налице предпоставки по чл. 280, ал.1 ГПК, въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 8 от 05.02.2009 г. по гр.д. № 198/08 г. на Смолянския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: