2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 570
София, 25.05.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести март през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева т.д. № 60317 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя И. Х. Г., чрез адв. Я. Н., против решение № 790 от 19 април 2016 г., постановено по т.д. № 3220/2015 г. по описа на апелативния съд в [населено място], с което е потвърдено решение № 376 от 4 март 2015 г., постановено по т.д. № 338/2013 г. по описа на Софийския градски съд, с което дружеството е осъдено да заплати на основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 99, вр. чл. 266 и чл. 258 ЗЗД на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], сумата от 36214,28 лева, представляващи придобито от ответника по силата на договор за цесия, вземане на неговия праводател [фирма], представляващо остатък от дължимо и неплатено възнаграждение, произтичащо от договор за изработка от 30.05.2012 г., сключен между касатора и [фирма], ведно с лихвата от 22.01.2013 г., и над уважения размер до предявения от 56538,58 лева искът е отхвърлен като неоснователен; касаторът е осъден да заплати на основание чл. 92 ЗЗД на [фирма] сумата от 12136,38 лева поради забава в изпълнението на парично задължение за плащане на дължимо възнаграждение, за периода на забава 16.11.2012 г. – 21.01.2013 г., и над уважения размер до предявения от 18131,77 лева и за предявените периоди искът е отхвърлен като неоснователен.
В касационната жалба се подържа, че обжалваното решение е неправилно по всички основание на чл. 281, т. 3 ГПК. На първо място се твърди, че решението е постановено в нарушение на чл. 266, ал. 1, предл. второ ГПК – приета е за установена (доказана) в хода на въззивното производство активната материалноправна легитимация на ищеца, въз основа на относимо към предмета на спора, но недопустимо по правилата на ГПК писмено доказателство – договор за цесия между ищеца и трето за спора дружество, като съответното доказателство е представено при погасено право като преклудирано за това, и без да са доказани обективни причини по чл. 266, ал. 2 ГПК за допускане на това писмено доказателство. Касаторът заявява, че в хода на първоинстанционното производство не са допуснати процесуални нарушения, поради които договорът за цесия да не е допуснат и събран като доказателство. В случая активната материалноправна легитимация не е доказана от ищеца пред първата инстанция, и не е доказано, че претендираното от ищеца вземане трябва да бъде изпълнено на него, а не на носителя му [фирма]. Твърди се още, че съдът не е приложил в мотивите си и не е основал диспозитива на решението си на правилата на логиката, взаимната свързаност между установените и неустановените в съдебното производство факти от значение за предмета на спора, поради което фактическите констатации на съда са изцяло в насока на установяване възникването и съществуването на подлежащо на изпълнение вземане в полза на изпълнителя [фирма] на основание договор между него и касатора, а не в полза на ищеца. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси с твърдението за разрешаването им в нарушение на практиката на ВКС, противоречиво от съдилищата и поради значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], не представя отговор на касационната жалба.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд се основава на представен договор между ответника и трето за спора дружество, по силата на който ответника се задължава да изпълни строително-ремонтни работи, като работата ще се приеме след покана от изпълнителя до възложителя с двустранен протокол, различен от протоколите по ЗУТ и Наредба № 3/2001 г., при дължима неустойка за забава в уговорен размер; съставен е и протокол между третото дружество и ответника по спора за извършването на работата и забележките относно качеството. При тези данни съдът приема, че е извършена работата на третото за спора дружество, както е описано в исковата молба и други представени доказателства, и предвид извършените плащания, са налице задължения от 56538,58 лева. От представения пред въззивния съд договор за цесия от 17 декември 2012 г. е счетено за установено, че третото дружество е прехвърлило на ищеца вземанията си срещу ответника и цесията е валидно сключена, при което е признато правото на ищеца да получи съответните неустойки за забава.
Поставените от касатора правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
В исковата молба със съответните й допълнения е заявено, че ищецът е правоприемник на кредитор на ответника и че последният не е изпълнил задължението си да заплати извършени строително монтажни работи, уговорени между страните по този договор, а правоприемството произтича от договор за цесия, сключен между ищеца и изпълнителя по договора за изработка. Към исковата молба се представя уведомление до длъжника по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. В отговора на исковата молба ответникът не оспорва материалноправната легитимация на ищеца, а напротив – заявява, че ищцовото дружество е лице с правен интерес и право на иск въз основа на твърденията в исковата молба. В цялото първоинстанционно производство спорът е бил за това дали изпълнението на цедента е било точно в качествено и количествено отношение, и едва в писмените бележки пред първата инстанция ответникът въвежда твърдението, че ищецът не е установил и доказал чрез пълно и главно доказване в процеса наличието (възникването и съществуването) на правопораждащия юридически факт, въз основа на който твърди, че са възникнали в неговия патримониум вземанията, чиято защита търси чрез предявяване на разглежданите искове. Първоинстанционният съд не се произнася по това твърдение, но след постановяването на решение, с което исковете са приети за частично основателни, въззивната жалба на ответника е изградена само върху оплакването за недоказано придобиване на спорното вземане. При тези обстоятелства, и в отговор на разпореждане от закрито заседание на въззивния съд от 13.08.2015 г., с което му е указано на основание чл. 146, ал. 2 ГПК, че не сочи и не представя доказателства за цесията, ищецът представя договор за цесия.
И четирите поставени въпроса, с твърдение за покриване на приложното поле на всички основания по чл. 280, ал. 1 ГПК (за първия и втория – това по т. 1, за третия – по т. 2, а за последния – по т. 3), са насочени към обосноваване на тезата на касатора, че в спора не е доказана материалноправната легитимация на ищеца да ангажира отговорността на касатора като длъжник.
На първо място се пита следва ли да се приемат (допускат) писмени доказателства пред въззивната инстанция при липса на посочване в искането за допускане на писмено доказателство на обстоятелство по чл. 266, ал. 2 ГПК, което основава допускането, както и при липса на доказателства, обосноваващи хипотезата на чл. 266, ал. 2 ГПК. Според касатора въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в решение № 216 по т.д. № 882/2011 г., ІІ т.о., решение № 637 по гр.д. № 883/2010 г., ІV г.о., решение № 466 по гр.д. № 1297/2009 г., І г.о., решение № 112 по гр.д. № 372/2010 г., ІV г.о. Въпросът не е насочен към обуславящо разрешение на въззивния съд, доколкото представянето на договора за цесия не е станало по инициатива на ищеца – ответник по съответната въззивна жалба, а по инициатива на съда, а правен въпрос по приложението на чл. 267, ал. 1, изр. първо ГПК не се поставя. Тъй като представената практика на ВКС е в подкрепа на тезата на касатора за допуснато противоречие по изрично въведения въпрос, преценката й предвид необуславящия характер на въпроса не е необходима.
Вторият въпрос: когато доказателствената тежест на ищеца по чл. 154 ГПК да установи обстоятелствата, на които основава исканията и възраженията си, не е изпълнена, съдът следва ли да приеме, че фактите не са се осъществили и ищецът не може да извлече изгодните във връзка с тях правни последици, според касатора разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 183 по гр.д. № 1387/2011 г., ІІІ г.о., също не води до допускане на касационното обжалване. Въпросът е насочен по същината си срещу решението на първата инстанция, защото въззивният съд е съобразявал, видно от мотивите му, и представения договор за цесия. Доколкото правният въпрос не свързва проблема за последиците от неизпълнена доказателствена задача с предприетите в случая пред въззивния съд процесуални действия, той не може да бъде приет за обусловил изхода на спора, респективно – липсва нужда от съобразяване на тълкуването, дадено в соченото решение на ВКС.
Същият е изводът и по третия въпрос. Пита се ищецът следва ли да докаже иска си по основание и размер, включително активната си материалноправна легитимация, и когато ответникът не взема становище по нея или не я оспорва, като касаторът счита, че се установява противоречивото му разрешаване, предвид даденото в решение № 527 по гр.д. № 963/1955 г., ІV г.о., ВС, тълкуване на закона. И тук проблемът е поставен на основата на приетите от първата инстанция доказателства. От друга страна, в соченото решение на ВС е прието, че ищецът следва да докаже иска си и когато ответникът мълчи, докато в процесния случай ответникът е заявил ясно, че не оспорва материалноправната легитимация на ищеца. Затова, дори и въпросът да беше обуславящ изхода на спора, търсеното противоречие не би било обосновано с посоченото решение на ВС.
Последният въпрос: ищецът – цесионер по осъдителен иск срещу длъжника по цедираното вземане, следва ли да извърши главно и пълно доказване на правопораждащия факт на прехвърляне на вземането от цедента в неговия патримониум, за да бъде уважен искът като основателен, или активната материалноправна легитимация на ищеца – цесионер срещу длъжника по цедираното вземане, може да бъде установена и доказан в съдебното производство и с косвено доказване чрез установяване на обстоятелството по чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД, че цесионерът е уведомил длъжника за извършеното прехвърляне, без да установява чрез главно и пълно доказване преминаването на вземането в неговия патримониум, отново цели оборване на изводите на първата инстанция. След като не е поставен като правно питане спрямо мотивите на въззивния съд, взел предвид и представен договор за цесия, независимо от принципното значение на въпроса, поставен в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, той не може да предизвика допускането на касационното обжалване.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 790 от 19 април 2016 г., постановено по т.д. № 3220/2015 г. по описа на апелативния съд в [населено място].
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: