О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 570
гр. София, 27.06.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори юни, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 1628 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на двете страни срещу решение № 2082 от 08. 11. 2016г. по в. гр. дело № 2844/2016г. на Софийски апелативен съд, ГО, 12 състав, с което е потвърдено решение от 09. 03. 2016г. по гр. дело № 2618/2014г. на СГС, с което ответникът Прокуратурата на РБ е осъден да заплати на ищеца Й. А. К., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата 25 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 24. 02. 2014г. до окончателното плащане; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 7 708.73 лева – обезщетение за забава за периода 24.02.2011г. – 24.02.2014г., като исковете с правни основания чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени като неоснователни за разликите до пълните им предявени размери, съответно от 500 000 лева и от 190 570 лева.
По касационната жалба на ищеца Й. А. К.:
Касаторът – ищец поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба ищецът навежда основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК по следните въпроси: 1. „за задълженията на въззивната инстанция да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните при формиране на изводите си относно предмета на спора“, по който сочи противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. дело № 241/2011г. на І г.о.; 2. „за последиците от неизпълнението на задължението на съда за доклад съгласно чл. 146 ГПК“, по който сочи противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 147 от 08.05.2014 г. по гр. дело № 5659/2013г. на ІV г.о. и 3. „ за нарушаване на принципа на справедливост при определяне на обезщетението за претърпени неимуществени вреди и несъобразяване на неговия размер с практиката на ВКС, както и неотчитане на всички релевантни по делото факти при определяне на размера на присъденото обезщетение“, по който без да сочи конкретно допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, прилага решение № 191 от 20.05.2015г. по гр. дело № 6686/2014г. на ВКС, ІV г.о., решение № 254 от 25.10.2016г. по гр. дело № 1812/2016г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 310от 02.11.2015г. по гр. дело № 410/2015г. на ВКС, ІV г.о..
Ответникът по тази касационна жалба – Прокуратурата на Република България не подава отговор на същата.
По касационната жалба на ответника Прокуратурата на Република България:
Касаторът – ответник твърди, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба ответникът релевира основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по материалноправния въпрос за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, по който сочи противоречие на обжалваното въззивно решение със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г. по т.гр.д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и в приложените към изложението решение № 106 от 20.04.2016г. по гр. дело № 4858/2015г. на ВКС, ІV г.о., решение № 153 от 10.05.2012г. по гр. дело № 489/2011г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 333 от 31.10.2014г. по гр. дело № 445/2014г. на ВКС, ІV г.о., както и противоречие с практиката на съдилищата, обективирана в решение № 46 от 07.06.2013г. по в.гр. дело № 102/2013г. на Бургаски апелативен съд и решение № 1419 от 02.07.2015г. по в.гр. дело № 1543/2015г. на САС, за които не е установено дали са влезли в сила.
Ответникът по тази касационна жалба – Й. А. К. подава писмен отговор в законния преклузивен срок, в който поддържа становище, че не са налице общото и допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по обуславящ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ с цена над 5 000лв., но не са налице общото и допълнителните основания на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените от страните въпроси.
Въззивният съд е установил, че на 01. 07. 2004г. по следствено дело № 172/2002г. по описа на НСлС ищецът К. е привлечен като обвиняем за три извършени престъпления: по чл. 333 вр. с чл. 330, ал. 2, т. 4, пр. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 НК за това, че на 29. 07. 2002г. в [населено място], като извършител, действайки по поръчение на М. И. в съучастие с М. П., чрез взривяване, повредил леки автомобили „Опел К. и „Пежо 309“ – собственост на П. Д. К. и на Н. И. Б., причинявайки вреди на обща стойност 8 310 лв.; по чл. 333 вр. с чл. 330, ал. 2, т. 4 вр. с чл. 20, ал. 2 НК за това, че на 16. 09. 2002г. в [населено място], като извършител, действайки по поръчение на М. И. от [населено място], в съучастие с М. П., чрез взривяване, повредил бензиностанция на стойност 374 650 лв. – собственост на фирма „Т. Автотранспорт“, причинявайки вреди в размер на 45 лв. и по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 1,2,3 и 4, т. 7, т. 9 и т. 10, пр. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 НК за това,че на 09. 10. 2002г. в [населено място] на ул. „цар Ш.“ срещу 7-мо СОУ, като извършител, в съучастие с неустановено лице, действайки по поръчение на М. И. от [населено място], по начин опасен за живота на мнозина, по особено мъчителен начин, с особена жестокост и с користна цел, чрез поставяне на взривно устройство с използване на GSM апарат в лек автомобил „Рено – 5“, с рег. № 95-34 ВХ, предумишлено умъртвил Х. Ж. А. от [населено място], както и че по горепосоченото наказателно производство спрямо ищеца е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ на 02. 07. 2004г. с определение на СГС, НК, 18 състав по дело № 133/2004г., продължила до 16. 10. 2007г., когато тя е изменена в „подписка“ с оправдателната присъда по нохд № 2602/2004г. на СГС, НК, 11 състав, последната влязла в сила на 01. 03. 2010г..
Въззивният съд е намерил предявеният иск за неимуществени вреди за основателен поради осъществяване на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, считайки за доказани в изискуемата от закона причинно – следствена връзка обичайните морални вреди, които обвинено в престъпления, едно от които най – тежкото – предумишлено убийство, лице изпитва – душевно безпокойство, тревога, засегнати чувства на чест и достойнство, смущения в социалното общуване, установени и с гласните доказателства по делото. Посочил е, че медийното отразяване на процесното наказателно производство е обстоятелство, от значение за интензитета на претендираните неимуществени вреди от злепоставяне, накърняване на доброто име и за нивото на преживения стрес, поради което го е съобразил като критерий по смисъла на чл. 52 ЗЗД. В същия контекст, с оглед степента на негативните преживявания, е взел впредвид и обстоятелството, че изтърпяването на мярката за неотклонение „задържане под стража“ е осъществено за периода 14. 10. 2004г. – 17. 10. 2007г. в Софийския затвор в помещения с осъдени на доживотен затвор лица, при лоши битови условия. САС е приел за неуспешно проведено дължимото пълно и главно доказване на претендираните от ищеца неимуществени вреди, извън обичайните: от развода със съпругата, който не е в причинно – следствена връзка с процесното незаконно обвинение, доколкото не е установено разводът да е настъпил преди оправдателната присъда и от него да е накърнена психиката на ищеца; състояние на тревожност поради невъзможност на ищеца да се грижи за родителите си и за семейството си, доколкото липсват доказателства за съдържанието на съществувалите отношения между него и родителите му, за това кога е починала майка му, за да е в невъзможност да присъства на погребението й; тревога от невъзможността да се грижи финансово и емоционално за родителите си и съпругата и детето си, доколкото не е установено ищецът да е работил, след като се е уволнил от армията – малко преди да бъде задържан по друго повдигнато обвинение през 2002г., а според бившата му съпруга – свидетелка по делото, той тогава е „пътувал из страната като частно лице, за удоволствие“; притеснения от невъзможността да си намери работа след освобождаването от ареста през 2007г.; причинени от незаконното обвинение заболявания „астма“ и „ошипяване“, респективно влошавания на тези заболявания, като според приетата медицинска експертиза „астма“ въобще не е установена като заболяване при ищеца, а дисковата херния е дегенеративно заболяване и независимо дали болният е в къщи или в място за лишаване от свобода, то се развива и прогресира с пристъпен характер, като състоянието се влошава при студови въздействия.
Като е съобразил критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и конкретните обстоятелства в процеса съобразно ППВС № 4/1968г., а именно: характера и интензитета на притесненията и стреса от незаконното обвинение в извършване на три престъпления, едното от които особено тежко за предумишлено убийство и тяхната продължителност, периода на воденото наказателно производство – по – малко от 6 години, който е разумен срок за протичането му на три съдебни инстанции, с минималното участие на подсъдимия в процесуалните действия, но при съобразяване, че за повече от половината от този срок ищецът е бил с най – тежката мярка за процесуална принуда „задържане под стража“, изтърпявана сред осъдени лица в СЦЗ; тежестта на повдигнатите обвинения, особено за убийството, дало най – голямо отражение върху личността и начина на живот на ищеца, получило и голям медиен отзвук и съответно причинило най – сериозните притеснения у ищеца, макар да не е повлияла негативно на самооценката и репутацията му, доколкото въпреки процесното незаконно обвинение, той е станал втори на местни избори през 2011г., без да са налични доказателства, че неспечелването им се дължи на компрометиращия факт на незаконното обвинение, и неотразяването на незаконното обвинение върху здравословното състояние на ищеца чрез причиняване на посочените в исковата молба заболявания: “астма“ и „ошипяване“, вкл. чрез влошаването на последните, апелативният съд е счел, че на ищеца К. следва да се присъди обезщетение за доказаните реално претърпени неимуществени вреди в размер на сумата от 25 000 лв., като това е справедливия размер, който репарира действително понесените неимуществени вреди от процесното непозволено увреждане.
Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, следва жалбоподателят да формулира правен въпрос, който да е от значение за изхода на спора, т.е. да е включен в неговия предмет и да е обусловил правните изводи на съда, обективирани в решението. Формулираните от ищеца първи и втори въпроси в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната му жалба не удовлетворяват общото основание за допускане на касационно обжалване в горепосочения смисъл, те са абстрактно зададени, без да могат да бъдат свързани с предмета на конкретния правен спор и са изцяло относими към правилността на обжалвания съдебен акт, по която касационният съд би могъл да се произнесе само след допускане на касационно обжалване при предварителната селекция на касационните жалби съобразно критериите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Следва да бъде посочено за пълнота, че дори да беше налице общото основание за допускане на касационно обжалване и да беше формулиран правен въпрос, релевантен към изхода на конкретното дело, не са осъществени нито едно от сочените допълнителни основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, по отношение на всички зададени въпроси. По въпросите за правомощията на въззивната инстанция в процеса на доказване и за задължението на съда за доклад по чл. 146 ГПК е постановена многобройна, безпротиворечива задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обективирана в ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и в множество решения по чл. 290 ГПК, вкл. посочените от касатора, с която обжалваният съдебен акт е съобразен, която не се нуждае от осъвременяване и корективно тълкуване. Наличието на последната изключва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, за което не са представени и влезли в сила решения на съдилищата, както и необходимостта от принос в тълкуването от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
И двете страни по делото поставят материалноправен въпрос от значение за изхода на спора, а именно за съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди при непозволено увреждане, вкл. по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, който обаче е разрешен от въззивния съд в съответствие с формираната задължителна практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968г., в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г. по т.гр.д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и в приложените от касаторите решения на ВКС по чл. 290 ГПК, посочени по – горе. Както е разяснено в ППВС № 4/1968г. и в множество съдебни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, справедливостта по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а изисква преценка на конкретни за случая, обективно настъпили обстоятелства като характера и интензивността на болките и страданията и отражението им върху психиката на ищеца и отношенията му с близките /родители, съпруга и дете/, които по конкретния правен спор не са извън обичайните при подобни случаи; продължителността на наказателното производство, която не е извън разумния срок; тежестта на повдигнатите обвинения за три престъпления, едно от които за най – тежкото престъпление – предумишлено убийство и преживяните негативни емоции от това, утежнени от широкото медийно отразяване на случая; наложената най – тежка мярка за неотклонение „задържане под стража“ и реалното й изтърпяване за значителен период от време /3 години и 3 месеца/, за по – голяма част от периода в СЦЗ със лица, лишени от свобода; неустановяването на влошено здравословно състояние на ищеца в причинно – следствена връзка с процесното незаконно обвинение и на накърнен авторитет пред обществеността с оглед участието и класирането на второ място на местни избори след оправдателната присъда, с които конкретни обстоятелства съставът на САС изцяло се е съобразил, обсъждайки ги подробно в мотивите на съдебното решение.
В т. 11 на ТР № 3/22. 04. 2005г. на ОСГК на ВКС, е дадено разяснение дали се дължи обезщетение в случай на няколко деяния, за които лицето е осъдено, при частично оправдаване за някои от тях; по каква методология се определя обезщетението при оправдаване за няколко деяния – глобално или за всяко от тях поотделно. В т. 3 от същия тълкувателен акт пък е разяснено при какви условия следва да се приеме, че е осъществено допринасяне на вредоносния резултат от страна на самия пострадал или увреждане по изключителна негова вина, което освобождава държавата от отговорност за вреди. Разяснените правни проблеми с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005г. на ОСГК на ВКС са неотносими към поставените от касаторите правни въпроси, а тези по т. 11 нямат никаква връзка с въведените от страните фактически твърдения и правни доводи в инстанциите по същество, нито с постановеното правно разрешение от съдилищата, т.е. те стоят извън предмета на конкретния правен спор.
В изложението към касационната жалба на ответника се твърди, че въззивното решение противоречи и на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС поради липса на мотиви за наличието на причинно – следствена връзка между наказателното производство, по което е повдигнато незаконното обвинение и причинените вреди. От изложеното по – горе е видно, че въззивният съд е изложил мотиви за всички релевантни обстоятелства, включително какви вреди е претърпял ищецът и че те са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение в извършване на три престъпления, едно от които убийство. Следва да бъде посочено също, че принципните постановки в цитирания тълкувателен акт по въпроса за мотивиране на въззивното решение не намират автоматично приложение към промененото законодателство, след влизане в сила на ГПК от 2007г., при който втората инстанция действа при условията на ограничен въззив, от което следват и редица специфики за предмета на въззивното производство и за съдържанието на съдебното решение. В случая обаче тези специфики не са от значение, доколкото въззивният съд е мотивирал задълбочено и подробно, точно и ясно обжалвания съдебен акт, включително за конкретните установени в процеса неимуществени вреди и за причинно – следствената връзка между тях и незаконното обвинение.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК и по служебен почин на съда в хипотеза на вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение.
На основание изложеното, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2082 от 08. 11. 2016г. по в. гр. дело № 2844/2016г. на Софийски апелативен съд, ГО, 12 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.