О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 570
София, 08.05.2013 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и девети април две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЯ ЗЯПКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №1042 по описа за 2012 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Б. С. Т., чрез процесуалния си представител адв.Г., срещу решение от 28.06.2012г., постановено по в.гр.д. №120/2012г. на Ловешки окръжен съд, с което е обезсилено решение от 20.01.2012г. по гр.д.№810/2011г. на Троянски районен съд и е прекратено производството по делото.
Жалбоподателят счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по жалбата Р. Г. Г. оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С обжалваното решение е обезсилено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявения от Б. С. Т. срещу Р. Г. Г. иск за признаване за установено вземането му в размер на сумата 6 350лв., представляваща неизплатено парично задължение по график за връщане на дължимите суми от 18.03.2009г., ведно със законната лихва от датата на заявлението, както и сумата 173.96лв. – лихва за забава и е прекратено производството по делото.
Въззивният съд е приел, че производството по предявения иск с правно основание чл.415 ГПК е недопустим, тъй като се иска установяване на вземане на друго основание, различно от това, което е посочено в подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса: „относно липсата на идентичност между вземането, което е предмет на заповедното производство и за което е издадена заповед за изпълнение”. Така поставения от касатора въпрос обаче не е разрешен с приложените от касатора решение №149 от 05.11.2010г. по т.д.№49/2010г. на ВКС, Іт.о., решение №108 от 22.07.2011г. по т.д.№813/2010г. на ВКС, ІІт.о. и решение №102 от 25.07.2011г. по т.д.№672/2010г. на ВКС, ІІт.о. По приложените решения вземането произтича от запис на заповед и е разрешен въпроса дали следва да се обсъждат възраженията на ответника по иска във връзка с каузалните отношения, какъвто въпрос не е разрешен в процесния случай, нито е стоял на разглеждане, тъй като не се касае до вземане от абстрактна сделка. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса: „как се определя предмета на делото, вида на иска и какви са правомощията на страните и на съда за допускане на изменение на иска”, който касаторът счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с ТР №32/1955г. на ОСГК на ВС. С посоченото тълкувателно решение е прието, че съгласно чл.116 ГПК/отм./ ищецът може във всяко положение на делото в първата инстанция, даже и когато то е върнато от второинстанционния съд за ново разглеждане, да измени, увеличи или намали размера на иска или да измени основанието на същия, ако с оглед защитата на ответника съдът намери последното за уместно. В разглеждания случай такъв въпрос не е разрешен поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В останалата част от въпроса също не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не се сочи и представя съдебна практика за да се приеме наличие на основание по чл.280, ал.1, т.1 или т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Касаторът е поставил въпрос: „след като се касае за различно по същността си производство като цяло и след като чл.412 ГПК не съдържа изискване да се посочи основанието на иска, а само изпълняемото задължение, може ли да се счита, че става въпрос за предявяване на друг по същността си иск, а именно такъв по чл.422, ал.1 вр. чл.415 ГПК и има ли предметна връзка той с издадения график”, който въпрос касаторът счита, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. На основание разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под „точно прилагане на закона“ се разбира еднообразното му тълкуване или точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователната и противоречива практика на ВКС или за преодоляване на погрешна постоянна практика на ВКС. За да бъде налице основанието „от значение за развитието на правото“ би следвало въобще да няма практика на ВКС по съществения въпрос, при което се налага тълкуване на закона за отстраняване непълноти или неясноти на правни норми и в крайна сметка за усъвършенстване на правоприлагането. В случая касаторът е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, нито на липсваща въобще практика.
Ето защо следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване.
Предвид изложеното Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 28.06.2012г., постановено по в.гр.д. №120/2012г. на Ловешки окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: