5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 570
С., 08.08.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 10.06.2011 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 985 /2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], гр.С. против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 79 от 09.02.2010 год., по т.д.№ 2273/2009 год., с което е потвърдено решението на СГС от 09.06.2009 год., по т.д.№ 851/2008 год. и е отхвърлен предявения от касатора, като ищец, срещу „ДИ Е. ЕЛ ЕКСПРЕС БЪЛГАРИЯ ” Е., [населено място] иск за сумата 50 666.04.щ.д., с левова равностойност 63 100 лв., произтичаща от договорно неизпълнение на задължение по спедиционен договор и представляваща стойност на застрахователното обезщетение за частично погинал товар -50 бр. персонални компютри, при сключен застрахователен договор с [фирма], въз основа на генерална застрахователна полица № 07300072140000004, валидна в периода 01.07.2007 год.- 30. 06.2008 год..
С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените процесуални правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, позовавайки се на дадено от въззивния съд разрешение на обусловилите крайния правен резултат по делото въпроси на материалното право – за момента, от който възниква отговорността на застрахователя [фирма] по генерална застрахователна полица за застраховане на товари по време на превоз с [фирма] и за задължителните реквизити, които трябва да са налице в договора за застраховка, за да е валидно застрахователно правоотношение, в противоречие със задължителната практика на ВКС по същите.
Като израз на така визираното несъответствие са посочени решение № 109/16.11.2009 год., по т. д. № 912009 год. на І-во т.о. на ВКС и решение № 138/ 19.11.2009 год., по т.д.367/2009 год. на І- во т.о на ВКС, двете постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК.
Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване с твърдението, че в случая предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК отсъстват, като алтернативно поддържаното становище е за неоснователност на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, по предявения иск с правно основание чл.366 ТЗ, във вр. с чл.365 ТЗ въззивният съд е приел за доказано наличието на валидно сключен между страните договор за спедиция, по силата на който на ответника е възложено сключването на договор за превоз на компютърно оборудване от Х. до България с конкретно посочена датата на натоварване – 1-2 ХІ.2007 год. от четири различни изходни товарни пункта, но е отрекъл твърдяното от ищеца договорно неизпълнение от страна на спедитора да обуславя ангажиране договорната му отговорност за обезвреда, съизмерима със застрахователното обезщетение, дължимо от З. ”А. БЪЛГАРИЯ”, въз основа на генерална застрахователна полица № 07300072140000004, валидна за периода 01.07.2007 год. – 30. 06. 2008 год.
По съображения, черпени от по- силното основание – чл.350, ал.5 ТЗ, във вр. с чл.361, ал.2 ТЗ, решаващият съд е счел, че в обхвата на подлежащите на изпълнение с грижата на добрия стопанин задълженията на спедитора, се включват като допустими за начина на осъществяване на превоза и дадените от доверителя указания както за конкретната дата на натоварване на стоката, така за изричното уведомяване на последния за приключилото натоварване, но е отрекъл неизпълнението на същите, само по себе си, при липсата на ангажирани в тази насока преки доказателства, да е обуславящо за неизплащане на дължимото от застрахователя обезщетение по валидно сключена застраховка срещу рисковете на превоза и при настъпилата кражба на част от превозвания товар.
Позовавайки се на ОУ за застраховане на товари по време на превоз и на институтски „К.” клаузи „А” от 01.01.1982, които съгласно преамбюла на процесната генерална застрахователна полица, във формата на която е сключен застрахователния договор на ищеца със [фирма], решаващият съд е изградил правен извод, че дължимото по силата на чл.2 от същия уведомление на застрахователя за експедиране на товара не е условие за възникване на индивидуално застрахователно правоотношение по конкретната пратка, а уговорено само като средство за доказване началото на експедицията на товара, определя началния момент, от който започва отговорността на застрахователя за обезщетяване при покрит застрахователен риск в рамките на общия срок на тази застраховка.
Следователно, обстоятелството, че нормативно в посочените ОУ уведомяването, което дължи ищеца, като застрахован, не е предвидено като самостоятелно основание за отпадане отговорността на застрахователя, в рамките на периода по главната застрахователна полица, според въззивния съд, изключва простото му неизпълнение да води автоматично до отпадане договорната отговорност на застрахователя, щом началната дата на експедиране е установена с други доказателствени средства.
Допълнително при обосноваване на крайния си правен извод за неоснователност на исковата претенция Софийски апелативен съд се е позовал и на липсата на проведено от ищеца пълно и главно доказване в процеса относно размера на подлежащата на обезщетяване вреда, която е понесъл, като изрично е посочил, че тя не следва от клаузите на самия застрахователен договор.
Или, от решаващите мотиви, съдържащи се в съобразителната част на обжалваното решение се налага правен извод, че първият от поставените въпроси на материалното право е значим за изхода на спора, с което главната задължителна предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК е доказана.
По отношение на същия не е налице основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК- допълнителна предпоставка за достъп до касационен контрол.
Вярно е, че цитираните от касатора съдебни актове на касационната инстанция, като постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК в изпълнение на вменената и тълкувателна дейност, целяща уеднаквяване практиката на съдилищата за точно прилагане на закона, попадат в обхвата на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК- арг. от т.2 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Съпоставени данните по делата, обаче, с релевирания от касатора правен въпрос, сочат на липсата на идентичност, която да е необходимо да бъде преодоляна, чрез допускане на касационния контрол.
С решение № 109/2009 год., по т.д.№ 91/2009 год. на І-во т.о. на ВКС е даден отговор на въпроса за застрахователния интерес и валидността на договор за застраховка срещу риска от неплащане на дължими вноски по договор за лизинг, сключен от застрахования с трето лице, който несъмнено е неотносим към застрахователната защита при застраховка срещу рисковете на превоза, разгледана с обжалвания въззивен съдебен акт, като почиваща на основополагащия за нея принцип за пълнота и непрекъснатост, т.е., че се покриват всички рискове довели до увреждане или унищожение на товара, с изключение на изрично посочените случаи, които подлежат на доказване във всеки конкретен случай и тази закрила започва от момента, когато стоката е предадена и приета от превозвача.
Доколкото същия този въпрос, свързан със застрахователната закрила при неплащане на лизингови вноски е разрешен и с второто, посочено от касатора решение на ВКС № 138/2009 год., по т.д.№ 367 / 2009 год., в което почти буквално е възпроизведено обсъденото по- горе разрешение, възприето от върховната инстанция относно застрахователната закрила при неплатени лизингови вноски, то липсата на възможност за съпоставимост, в контекста на дадените с т.2 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС разяснения, не следва да бъде отново обсаждана.
Необходимо е единствено в тази вр. да се посочи, че характер на задължителна съдебна практика постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на касационната инстанция формират единствено по отношение на разрешения с тях конкретен правен въпрос, но не и изцяло по отношение на изложените мотиви.
Що се касае до въпроса за задължителните реквизити на договора за застраховка, обуславящи валидността му, то както се посочи по- горе, при данните по делото и решаващите мотиви на въззивния съд, той се явява като общо поставен въпрос, поради което, дори и да е важен, липсва необходимата обвързаност с конкретния краен изход от спора, определяща го за значим по вложения в чл.280, ал.1 ГПК смисъл.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1, т.1 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 79 от 09.02.2010 год., по т.д.№ 2273/2009 год..
ОСЪЖДА [фирма], гр.С. да заплати на „ДИ Е. ЕЛ ЕКСПРЕС БЪЛГАРИЯ ” Е., [населено място] сумата 1000 лв./ хиляда лева/ деловодни разноски за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: