О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 570
гр. София, 09.10.2014 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 23 септември, две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №327/14 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на [фирма]-София срещу решение от 23.10.2013 г. по гр.д №4061/2013 г. на СГС, с което е отменено решение от 28.12.2012 . по гр.д. №29361/12 г. по описа на СРС-38 с-в, и вместо него е постановено друго, с което е уважен искът на [фирма] против касатора като е признато за установено съществуването на вземане на ищеца срещу ответника за сумата от 12 147,60 лева-дължимо възнаграждение по договор за изработка, ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба 29.03.2012 г. до окончателното плащане и 703 лева-разноски в заповедното производство, като са присъдени и съответните съдебни разноски.
Излагат се основания за неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост на обжалваното въззивно решение и се иска отмяната му и произнасяне по същество на спора в насока отхвърляне на иска.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че по правния въпрос от значение за спора е налице противоречие с практика на ВКС,формирана по реда на чл.290 ГПК – основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1,т.1, ГПК.
От страна на ответника по касационната жалба в писмен отговор се изразява становище за липсата на основания за допускане до касация, съответно за нейната неоснователност.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и са налице предпоставките в чл.280 ал.2 ГПК, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.
За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на СГС е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл.266 ал.1 ЗЗД за възнаграждение за изпълнен договор за изработка, сключен между страните по делото на 05.05.2006 г. по силата на който ищцовото дружество като изпълнител се е задължило към ответника-възложител да изготви идеен проект на вилна зона м. Я. , [населено място] баня-част ВиК и съответните работни проекта подробно описани в договора и анекса от 30 май 2006 г.срещу договорено общо възнаграждение в размер на 87 660 лева без ДДС , платимо на части,според уговореното в договора и анекса . Плащането на последната вноска от 17 500 лева е договорено да стане в срок от 7 календарни дни след съгласуване на документацията, предмет на изработката от съответните органи, вкл. и доклад за съответствие. От страна на възложителя-ответник изпълнителя са извършени плащания в общ размер на 76429,20 лева , като същият е останал да дължи процесната сума-разлика до пълнодоговореното възнаграждение. За последната е издадена ф-ра №73/21.02.2008 г. . Същата е надлежно осчетоводена от страна на ответника и по нея е ползван данъчен кредит по ЗДДС.
С оглед възражението на ответника за погасяване по давност на процесното вземане въззивният съд е счел, че началната, от който започва да тече давностният срок не е соченият в отговора на ИМ на ответника-14.10.2006 г., когато е изтекъл седмодневният срок от съставяне на комплексния доклад за оценка на съответствието на проектите със съществените изисквания за строежите, тъй като, според договореното между страните, за да настъпи изискуемостта на тази част от дължимото възнаграждение е необходимо още и съгласуване на проектите по смисъла на чл.145 ал.1 ЗУТ по реда на чл.141 и следващите на ЗУТ, за което няма данни по делото.
От друга страна, според решаващият състав, с осчетоводяването на ф-ра №73/21.02.2008 г. от страна на ответника:, включването й в дневника за покупко-продажба по ДДС и по нея е ползван данъчен кредит е налице признание на задължението за заплащане на процесното вземане и доказва неговото съществуване.
С оглед всичко изложено,съставът на въззивния съд е счел иска за основателен и го е уважил със законните последици.
При преценка наличието на сочените основания, настящият състав на ВКС, ІІ т.о. намира следното:
Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора.
В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, жалбоподателят сочи като първи правен въпрос от значение за изхода на спора, кога настъпва изискуемостта на вземането за възнаграждение по чл. 266 ал.1 ЗЗД . Твърди се, в отговора на този въпрос в обжалваното решение е налице противоречие със следните решения на ВКС по чл.290 ГПК: Р №1555/06.11.2012 г. по т.д. №744/11 на Второ т.о. и Р №34 от 22.02.2010 г. по т.д. № 588/09 на Второ т.о. . Доколкото, в първото от цитираните решения ВКС се е произнесъл изцяло по процесуалните въпроси за приложението на чл.269 и чл.146 ал.2 ГПК, а второто от тях се отнася за значението на приемането на изработеното от възложителя по договор за изработка и чия е в този случай доказателствената тежест за неизвършени и лошо извършени СМР, то липсва твърдяното противоречие на обжалваното решение с цитираната практика на ВКС, която е по въпроси нямащи нищо общо с посочения.
Вторият въпрос, дали осчетоводяването на фактурата представлява признание на вземането от длъжника като факт, прекъсващ давността по смисъла на чл. 116 б.А” ЗЗД не се явява обуславящ изхода на конкретния спор. При произнасянето си, въззивният състав не се обосновал с отговор на този въпрос. Същият се е позовал на осчетоводяването на фактурата като признание за съществуване на задължението на ответника към ищеца и в този смисъл като доказателство за този факт, като се е позовал на практика на ВКС в тази насока, а не го е разглеждал като факт прекъсващ давността.
Що се отнася и до въпроса, допустим и основателен ли е иск предявен по реда на чл.422 ал.1 ГПК за вземане, което не е изискуемо,то подобен въпрос касае изцяло спора по същество, което не е предмет на да се разглеждане и произнасяне от ВКС в настоящото производство по чл.288 ГПК по допускане до касация, където касационният съд се е произнася само по стриктно въведените основания за допускане до касация по чл.280 ал.1 ГПК.
По изложените съображения не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК .
В полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят разноски, поради наличие на доказателства за направата на такива- пълномощно за процесуално представителство пред ВКС, с отбелязване че сумата от 540 лева, представляващи платено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство е изплатена изцяло.
С оглед изложеното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 23.10.2013 г. по гр.д №4061/2013 г. на СГС.
ОСЪЖДА [фирма]-София да заплати на [фирма] сумата от 540 лева – разноски в производството пред ВКС.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.