7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 571
София, 18.12.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 1748/2018 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от Е. Н. Б., чрез адв. Т. Б., против решение № 1554 от 6. 12. 2017 г. по възз. гр. д. № 2254/2017 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е отменено решение № 1925 от 14. 06. 2017 г. по гр. д. № 11003/2016 г. на ПРС, 10 гр. с-в и е отхвърлен предявеният от Е. Н. Б. срещу И. Г. Т. иск с правно основание чл. 108 ЗС, за установяване на собствеността и предаване владението върху 1/2 ид.ч. от УПИ № VI-226, в кв. 17 по плана на [населено място], обл. П., с площ от 165 кв.м., ведно с построената в него паянтова двуетажна жилищна сграда със застроена площ 105 кв.м.
Излагат се съображения за неправилност на решението, поради необоснованост и поради постановяването му в противоречие с чл. 70, ал. 1 ЗС – с оглед признаването на ищците за добросъвестни владелци, въпреки имотът да е придобит от ответника И. Т. по сделка, сключена след вписване на исковата молба на ищцата Е. Б. против Д. З. Т. (праводател на праводателя на ответника И. Г. Т.) за установяване нищожност на договор за продажба на 1/2 идеална част от процесния имот, сключен между Е. Б. и Д. З.. Иска се отмяна на решението и уважаване на предявения иск. Претендират се съдебни разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2 ГПК за допускането му до касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба И. Г. Т., чрез адв. Г. С. Б., изразява становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Делото има за предмет предявен от Е. Н. Б. против И. Г. Т. иск с правно основание чл. 108 ЗС, за установяване на собствеността и предаване владението върху 1/2 ид.ч. от УПИ № VI-226, в кв. 17 по плана на [населено място], обл. П., с площ от 165 кв.м., ведно с построената в него паянтова двуетажна жилищна сграда със застроена площ 105 кв.м. Ищцата твърди да е придобила правото на собственост върху 1/2 идеална част по давност, което право е удостоверено с издаден по обстоятелствена проверка н.а. № 64/2. 06. 1999 г. Твърди, че договорът за покупко-продажба, сключен с н.а. № 74/2. 06. 1999 г., с който ищцата е продала, чрез пълномощник С. Н. Т., на племенницата си Д. Т., собствената си 1/2 ид.ч., е прогласен за нищожен с влязло в сила съдебно решение, поради което нито приобретателката Д. Т., нито последващите приобретатели П. М. /купил имота от Д. Т. с н.а. № 12/2006 г./ и ответника И. Т. /купил имота от П. М. с н.а. № 144/2007 г./ са придобили собствеността върху притежаваната от нея 1/2 идеална част по силата на сключените договори.
Ответникът И. Г. Т. е оспорил иска като неоснователен, по съображения, че владее имота като негов собственик, придобил го на основание договор за покупко-продажба, сключен с н.а. 144/2007 г. При условията на евентуалност прави възражение за придобивна давност, като се позовава на краткия петгодишен придобивен давностен срок по чл. 79, ал. 2 ЗС, като добросъвестен владелец на имота в периода 21. 09. 2007 г. /сключване на договора за покупко-продажба/ – 5. 08. 2016 г. /предявяване на иска/, а ако се приеме за недобросъвестен владелец – на десетгодишния придобивен давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС и на присъединено владение по чл. 82 ЗС на праводателите П. М. и Д. Т..
За да отхвърли предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС, съставът на окръжния съд е приел от фактическа страна, препращайки и към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК, че с н.а. № 64/2. 06. 1999 г. Е. Б. е била призната за собственик по давност на 1/2 идеална част, а племенниците й Д. З. и Н. З. – признати за собственици по давност на по 1/4 ид.ч. от процесния имот. С договор за продажба, сключен с н.а. № 74/2. 06. 1999 г., Е. Б., чрез пълномощник С. Н. Т., продава 1/2 ид.ч., а Н. З. продава собствената си 1/4 ид.ч. на Д. З.. С влязло в сила решение № 83 от 17. 07. 2006 г. по гр. д. № 3058/2005 г. на ПРС, 10 с-в, е прогласен за нищожен договорът за продажба на 1/2 ид.ч., сключен между Е. Б. и Д. З. с н.а. № 74/99 г. Исковата молба, по която е постановено решението, е вписана на 18. 10. 2005 г., решението е влязло в сила на 26. 11. 2009 г., а съдебното решение е вписано на 8. 06. 2016 г. С н.а. № 12/10. 08. 2006 г. Д. З. продава имота на П. М., а с н.а. № 144/21. 09. 2007 г. П. М. го продава на ответника И. Т.. Въз основа на показанията на свидетелите Н. В., Г. К. и Н. Р. е прието за установено, че в периода от юни 1999 г. до предявяване на иска на 5. 08. 2016 г. имотът е бил владян последователно от Д. З. и съпруга й, П. М. и съпругата му и ответника И. Т.. От 1999 г. до 2006 г. Д. и съпругът й ползвали имота, заявявали пред всички, че са негови собственици. През 2006 – 2007 г. имотът бил ползван от П. М. и съпругата му, които често престоявали там по седмица, а от 2007 г. до сега – от И. Т.. Последният направил ремонт на покрива, чистил мястото, берял круши, орехи. Никой друг не е упражнявал фактическа власт върху имота, нито оспорвал упражняваната от ответника и праводателите му фактическа власт.
От правна страна съдът е приел, че ищцата не собственик на 1/2 идеална част от процесния имот. Целият имот е придобит от И. Т. – 1/2 ид.ч. на основание договор за продажба, сключен с н.а. № 144/21. 09. 2007 г., с П. и Ц. М., а притежаваната от ищцата 1/2 ид.ч. – по давност, чрез упражнявано от 21. 09. 2007 г. до предявяване на иска на 5. 08. 2016 г. добросъвестно владение. Прието е, че И. Т. е бил добросъвестен владелец по смисъла на чл. 70 ЗС, тъй като е придобил вещта на правно основание, годно да го направи собственик – сключен в нотариална форма действителен договор за покупко-продажба, без да знае, че прехвърлителят П. М. не е бил собственик на прехвърлената 1/2 идеална част, тъй като праводателката му Д. З. е била придобила тази 1/2 ид.ч. по силата на нищожен договор за продажба, сключен с ищцата Е. Б.. Прието е, че вписването на исковата молба по чл. 26 ЗЗД е било по партидата на Д. З., а не по партидата на П. М. – праводател на ответника И. Т.. И. Т. извършил справка по персоналните партиди на П. М. и съпругата му и установил, че срещу тях няма заведени искови производства, касаещи процесния имот. Поради това не би могло да се приеме, че при сключване на договора ответникът Т. е знаел за висящия процес по чл. 26 ЗЗД относно действителността на придобивното основание на праводателката на неговия праводател и установената в чл. 70, ал. 2 ЗС презумпция за добросъвестност не е оборена.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят пет въпроса, в три от които (първият, вторият и четвъртият) се засягат проблеми, касаещи действието на вписването на искова молба по иск за установяване нищожност на прехвърлителна сделка с предмет недвижим имот (оповестително или защитно), както и дали същото осигурява противопоставимост на правата на ищеца срещу правата, придобити от трети лица от приобретател от ответника по иска.
Въпросите не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и не са от значение за изхода на делото. Съдът е приел, че притежаваната от ищцата 1/2 ид.ч. от процесния имот е придобита от ответника по настоящия иск не на основание прехвърлителна сделка, сключена с ответник по вписана искова молба по иск за собственост или по иск по чл. 26 ЗЗД или с приобретател от такъв ответник, а на оригинерно основание – давност. Тоест, не е налице хипотеза на конкуренция между правата на ищеца по вписана искова молба и правата на приобретатели по прехвърлителни сделки, сключени с ответника или с правоприемник от ответника по вписана искова молба.
Без обуславящо значение за изхода на спора и необсъждан във въззивното решение е третият въпрос – дали силата на пресъдено нещо на влязло в сила съдебно решение по спор за собственост и по иск за установяване нищожност на договор се разпростира и спрямо правоприемниците на страните. В частта, касаеща влязло в сила решение по иск за собственост, въпросът е неотносим, тъй като постановеното между Е. Б. и Д. З. решение е по иск по чл. 26 ЗЗД, а не по иск за собственост. В частта, касаеща разпростиране силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по чл. 26 ЗЗД по отношение на частни правоприемници на страните, придобили от тях обекта на нищожната сделка, въпросът въобще не е обсъждан от състава на окръжния съд. Относно въведеното от ответника производно придобивно основание (договор за продажба) съдът е приел неоснователност на същото, поради непораждане прехвърлително действие на договора, тъй като праводателката на праводателя на ответника не е била собственик на прехвърлената идеална част, поради нищожност на придобивното й основание. Не е коментирано разпростирането на силата на пресъдено нещо на решението по иска по чл. 26 ЗЗД по отношение на частните правоприемници на страните, придобили от тях собствеността върху обекта на нищожната сделка. Въпросът е неотносим към въведеното от ответника, при условията на евентуалност, оригинерно придобивно основание – давност, прието за доказано и основателно.
Първи и втори въпрос засягат и проблема дали вписването на искова молба по чл. 26 ЗЗД, за прогласяване нищожност на договор за прехвърляне на недвижим имот, по персоналната партида на ответника по иска, представлява обстоятелство лишаващо от добросъвестност по смисъла на чл. 70 ЗС приобретателя на имота, придобил същия с договор, сключен с приобретател от ответника по иска по чл. 26 ЗЗД. Възможно ли е, в посочената по-горе хипотеза, последният приобретател на имота (придобил същия от приобретател от ответника по иска по чл. 26 ЗЗД) да придобие собствеността по давност в 5 годишния придобивен срок по чл. 70 ЗС, като добросъвестен владелец.
Въпросите са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и са от значение за изхода на делото, но не са решени в противоречие с цитираната практика на ВКС – решение № 448 от 30. 11. 2011 г. по гр. д. № 100/2011 г., 1 г.о. и решение № 221/13 от 13. 01. 2014 г. по гр. д. № 2033/2013 г., 1 г.о.
В решенията са обсъждани въпроси, различни от поставените. Прието е, че нищожният договор не може да породи правни последици и затова купувачът по такъв договор не може да има качеството на добросъвестен владелец. Когато праводателят по нищожен договор предаде владението на приобретателя, последният може да придобие собствеността по давност в 10 годишния срок по чл. 79, ал. 1 ЗС.
Настоящият случай се базира на различни факти. Ответникът по иска И. Т. основава владението си не на нищожен, а на действителен договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № 144/21. 09. 2007 г., с П. и Ц. М.. Прехвърлителите също са се легитимирали пред нотариуса с действителен договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № 12/10. 08. 2006 г. с Д. З.. Последната се е легитимирала като собственик на прехвърления имот както следва: на 1/4 ид.ч. – с н.а. № 64/2. 06. 99 г. издаден по обстоятелствена проверка, на 1/4 ид.ч. – с договор за продажба, сключен с брат й Н. З., с н.а. № 74/2. 06. 1999 г., а на спорната 1/2 ид.ч. – с договор за продажба, сключен ищцата Е. Б., също с н.а. № 74/2. 06. 1999 г., който впоследствие e бил прогласен за нищожен с влязло в сила съдебно решение. Сключеният с н.а. № 144/21. 09. 2007 г действителен договор за покупко-продажба представлява правно основание, годно да направи приобретателя собственик по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС. Не е оборена и презумпцията за добросъвестност, установена в чл. 70, ал. 2 ЗС, тъй като събраните по делото доказателства не установяват към осъществяване на придобивното основание (21. 09. 2007 г.) ответникът по иска И. Т. да е знаел, че придобива от несобственик. Към този момент по персоналната партида на праводателите му П. и Ц. М. не е била вписана исковата молба по чл. 26 ЗЗД, поради което не би могло да се приеме, че Т. е знаел за съществуващия между праводателката на праводателите му Д. З. и нейната праводателка Е. Б. правен спор за действителност на придобивното основание на Д. З. за 1/2 ид.ч. от имота.
Тоест, в случая не е налице нито хипотезата на владение, основано на нищожен договор, нито хипотезата на владение, основано на договор, сключен с приобретателя по нищожната сделка и при действието на вписана по партидата на последния искова молба по чл. 26 ЗЗД.
Следва да се посочи, че ответникът по иска се позовава, при условията на евентуалност, и на придобиване на собствеността върху имота по давност, чрез осъществявано от него недобросъвестно владение, към което е присъединено, на осн. чл. 82 ЗС, и владението на праводателите му П. и Ц. М., както и на праводателката на последните Д. З., както следва: упражнявано от И. Т. владение от 21. 09. 2007 г. (сключване на договора с н.а. № 144/2007 г.) до 5. 08. 2016 г. (предявяване на иска), към което е присъединено, на основание чл. 82 ЗС, владението на праводателите му П. и Ц. М. от 10. 08. 2006 г. (продажбата на имота с н.а. № 12/10. 08. 2006 г и предаване владението) до 21. 09. 2007 г. (продажбата на имота и предаване владението на ответника И. Т.), към което е присъединено и владението на Д. З. от 2. 06. 1999 г. (придобиване на имота по нищожната сделка с ищцата) до 10. 08. 2006 г. (продажбата му на П. и Ц. М.). В този смисъл, при установеното по делото владение от ответника и праводателите му в период надхвърлящ десетгодишния срок по чл. 79, ал. 1 ЗС преди предявяване на иска, въпросът касаещ възможността И. Т. да бъде добросъвестен владелец, сам по себе си, не е от решаващо значение за преценка основателността направеното от същия възражение за придобивна давност.
Последният въпрос е: „Длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения и доводи на страните и да изложи мотиви защо ги приема за неоснователни“.
Въпросът е поставен във връзка с касационното оплакване за необоснованост на извода за осъществявано владение върху процесния имот от ответника, праводателите му П. и Ц. М. и праводателката на последните Д. З..
Въпросът не е решен в противоречие с посочената и представена практика на ВКС – решение № 101 от 28. 10. 2016 г. по гр. д. № 853/2016 г., 2 г.о. и решение № 236 от 18. 11. 2013 г. по гр. д. № 2810/13 г., 1 г.о. Въззивният съд е обсъдил е всички доводи и възражения на страните, относими към спорното право, излагайки собствени фактически и правни изводи, като инстанция, осъществяваща правораздавателна дейност по съществото на спора.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Не е налице и основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК. Позоваването на очевидна неправилност на решението е формално и се изразява в текстово възпроизвеждане на цитираната правна норма, без да се обосновава в какво се изразява твърдяната очевидната неправилност на акта. Липсата на законово изискване за формулиране на правен въпрос при позоваване на разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК не освобождава касатора от задължението да аргументира твърдението си за очевидна неправилност, като конкретизира кой е очевидният порок, установим от съдържанието на обжалвания акт, от който твърди, че актът страда.
Ответникът по касационната жалба И. Т. претендира присъждане на съдебни разноски за настоящата инстанция, но не е представил доказателства такива да са извършени.
С оглед на горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1554 от 6. 12. 2017 г. по възз. гр. д. № 2254/2017 г. на Пловдивския окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: